Решение № 12254 от 1.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7001/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. Х. Б., чрез процесуален представител адв. Б. Янков, срещу решение 16614 от 15.05.2025 г., постановено по адм. дело 8034/2024 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му против заповед 3286з-2494/01.07.2024 г., издадена от директора на Главна дирекция Национална полиция (ГД НП) при Министерство на вътрешните работи, с която е отказано да бъде снета полицейска регистрация 1853 от 15.06.2012 г., извършена във 02 РУ Районно управление (РУ) при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОДМВР) Бургас, и жалбоподателят е осъден да плати разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли решението да бъде отменено и вместо него да се постанови ново, с което ответният орган да бъде задължен да уважи искането за снемане на процесната полицейска регистрация. Претендира присъждане на разноски за държавни такси и адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба директорът на ГД НП при МВР, чрез процесуален представител гл. юрк. Г. Розенова, в представена писмена защита по делото оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение като правилно да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция, а при условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от касационния жалбоподател. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано писмено заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Не се спори по делото и първоинстанционният съд правилно е установил, че спрямо А. Х. Б. е налице една полицейска регистрация 1853 от 15.06.2012 г. по описа на 02 РУ при ОДМВР Бургас за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 2 и т. 5 от НК (кражба на вещи и части от МПС на 15.06.2012 г.), за което е било образувано НОХД 197/2013 г. по описа на Районен съд Бургас, приключило със споразумение, влязло в законна сила на 22.01.2013 г. Наложеното наказание лишаване от свобода за срок от 4 (четири) месеца, чието изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено за срок от 3 (три) години, е изтърпяно окончателно до 22.01.2016 г. На 25.01.2016 г. е настъпила реабилитация на основание чл. 86, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НК. Със заявление от месец март 2024 г., адресирано до директора на ОДМВР Бургас, А. Х. Б. е отправил искане за снемане на горепосочената полицейска регистрация. След проведена процедура по реда на чл. 19 от Наредба за реда за извършване и снемане на полицейска регистрация, приета с ПМС 336 от 24.10.2014 г., в сила от 17.11.2014 г., компетентният административен орган директорът на ГД НП при МВР е издал оспорената пред АССГ заповед 3286з-2494/01.07.2024 г., с която е отказано снемане на полицейска регистрация 1853 от 15.06.2012 г. по описа на 02 РУ при ОДМВР Бургас на А. Х. Б.. За да отхвърли жалбата срещу този отказ, първоинстанционният съд е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган и в предвидената от закона писмена форма, актът съдържа мотиви, при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и същият е издаден в съответствие с материалноправната уредба, регламентираща правилата за извършване и снемане не полицейска регистрация, които следва да бъдат разглеждани и прилагани в контекста на задължителното тълкуване, дадено с решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 30.01.2024 г. по дело С-118/22. Решението на АССГ е правилно. При правилно установена фактическа обстановка по делото съдът е формирал правилни правни изводи. Безспорно е, че в настоящия случай не е налице нито едно от посочените в чл. 68, ал. 6 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) основания за снемане на полицейската регистрация на жалбоподателя. Въпросът относно наличието или липсата на основание за продължаване съхранението на личните му данни в контекста на извършената полицейска регистрация правилно е бил отнесен и разгледан на плоскостта на приложимите разпоредби от Директива (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета (Директива 2016/680), във връзка с относимото към настоящия случай решение на СЕС от 30.01.2024 г. по дело С-118/22. Съхранението от полицейските органи на лични данни, и по-конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, и то до смъртта на субекта на данни, включително когато той е реабилитиран, се отнася до обработване на лични данни, отговарящи на цели, които съгласно чл. 1, § 1 от Директива 2016/680 попадат в приложното поле на тази директива. Съгласно чл. 4, § 1, буква в) от нея държавите членки трябва преди всичко да гарантират, че личните данни са подходящи, относими и не надхвърлят необходимото във връзка с целите, за които данните се обработват. Тази разпоредба изисква държавите членки да спазват принципа на свеждане на данните до минимум с оглед спазване на принципа на пропорционалност. По силата на чл. 4, § 1, буква д) от същата директива държавите членки трябва да гарантират също така, че тези данни се съхраняват във вид, който позволява идентифицирането на субектите на данни за период не по-дълъг от необходимия за целите, за които те се обработват. В чл. 5 от директивата е предвидено конкретно задължение за държавите членки да определят подходящи срокове за изтриването на лични данни или за извършването на периодична проверка на необходимостта от тяхното съхранение. В чл. 8 е установен принципът за законосъобразност на обработването, съгласно който то следва да се извършва въз основа на правото на Съюза или правото на държава членка и в изпълнение на задача, с която се преследват целите, посочени в чл. 1, § 1 от същата директива. В чл. 10 от нея е въведено изискването за абсолютна необходимост по отношение на обработването на специални категории лични данни, към които спадат биометричните и генетичните данни. Съгласно чл. 13, § 2, буква б) от Директива 2016/680 държавите членки следва да предвидят със закон възможност за субектите на данни да получават информация от съответния администратор относно срока, за който ще се съхраняват данните им, а ако това е невъзможно относно критериите, използвани за определянето на този срок. В чл. 16, § 2 от директивата е предвидено правото на изтриване на личните данни при наличието на определени условия, а в чл. 16, § 3 правото на ограничаване на обработването на лични данни в изрично посочените случаи. В решението си по дело С-118/22 г. СЕС постановява, че чл. 4, § 1, букви в) и д) от Директива 2016/680, разглеждан във връзка с чл. 5 и чл. 10, чл. 13, § 2, буква б) и чл. 16, § 2 и § 3 от тази директива и в светлината на членове 7 и 8 от Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство, което за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания предвижда съхранение от полицейските органи на лични данни, и по-конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, и то до смъртта на субекта на данни, включително когато той е реабилитиран, без да задължава администратора периодично да проверява дали това съхранение все още е необходимо, и без да признава правото на субекта на данни на изтриване на горепосочените данни, щом съхранението им вече не е необходимо за целите, за които те са били обработвани, или евентуално правото на ограничаване на тяхното обработване. В светлината на цитираното решение на СЕС и с оглед на липсата на разпоредба в българското законодателство, която да определя подходящи срокове за изтриването на лични данни и за периодична проверка на необходимостта от тяхното продължаващо съхранение (чл. 5 от Директива 2016/680 не е транспониран в националната правна уредба), се налага изводът, че обработването на лични данни в случаите, свързани с противодействие на престъпността и опазване на обществения ред, и по-конкретно по повод извършена в тази връзка полицейска регистрация, е допустимо само ако администраторът периодично проверява дали съхранението е необходимо за целите, за които те са били обработвани, като същият следва във всеки конкретен случай по искане на заинтересовано лице да осъществява тази проверка като съобрази: характера и тежестта на престъплението, за което е осъдено лицето; настъпилата реабилитация; дали в срока от извършване на престъплението до настъпилата реабилитация лицето е извършило друго престъпление и дали то е от общ характер; както и данните за личността на лицето, респ. риска, който то представлява. Едва след извършване на тази преценка органът може да даде отговор на въпроса необходимо ли е обработката на лични данни да продължи да бъде осъществявана или следва полицейската регистрация на лицето да бъде снета, респективно ограничена. В настоящия случай правилно първоинстанционният съд е приел, че процесната заповед съдържа мотивите на органа за извършена цялостна преценка на относимите факти и обстоятелства, обуславящи крайния извод за наличие на необходимост от продължаване съхранението на личните данни на жалбоподателя в контекста на създадената полицейска регистрация за целите, за които данните са били обработвани. При този анализ административният орган е съобразил изградения профил на заявителя, като е взел предвид не само извършеното умишлено престъпление от общ характер, за което той е бил осъден и във връзка с което е извършена полицейската регистрация, но и информацията за последващото му поведение. Последната се отнася до извършено друго престъпление, макар и непредпазливо по чл. 343, ал. 1, б. б от НК, за което А. Х. Б. е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на чл. 78а от НК. Безспорно установено е също така, че заявителят е санкциониран за нарушение на правилата за безопасност на движението по пътищата с издадени 4 наказателни постановления и 19 фиша, като актовете са за различни по вид и тежест нарушения. В обобщение личността на А. Х. Б. е определена като рискова за обществото по отношение на противодействието на престъпността и опазването на обществения ред. Този извод правилно е приет от първоинстанционния съд за изграден в съответствие с установените фактически обстоятелства по административната преписка. Съдът правилно е приел за законосъобразна преценката на административния орган, че обработката на личните данни от извършената полицейска регистрация на А. Х. Б. следва да продължи да се осъществява, тъй като е необходима за изпълнението на основните дейности на полицейските органи по чл. 6, ал. 1, т. 1-3, т. 6 и т. 9 от ЗМВР. Съдът аргументирано е преценил, че данните се съхраняват в подходящ и разумен срок, независимо от изминалия период от извършване на престъплението по чл. 195, ал. 1 от НК, доколкото в случая балансът между обществения интерес и правото на субекта да бъдат заличени данни от полицейската му регистрация сочи, че не е налице отпаднала необходимост от съхранението на тези данни с оглед изпълнението на целите, за които те са били събрани и обработвани. Доводите и възраженията на касационния жалбоподател за неправилност на съдебното решение са неоснователни. В тази връзка следва да се посочи, че действително допуснатите от касатора нарушения на ЗДвП разкриват поотделно по-ниска степен на обществена опасност и са встрани от предмета на престъплението по чл. 195, ал. 1 от НК. Същите обаче са разгледани в контекста на извършеното престъпление по непредпазливост по чл. 343, ал. 1, б. б от НК (засягащо отново обществените отношения, свързани с безопасността на движението по пътищата), на тази плоскост съдът ги е приел за допълнителна индиция за наличието на рисков профил и в този смисъл изводите му за законосъобразност на акта не са в противоречие с материалния закон. Съдът правилно е приел, след като е обсъдил поотделно и в съвкупност данните по делото, че макар и със занижена лична обществена опасност предвид настъпилата реабилитация, по отношение на жалбоподателя не е отпаднала необходимостта от продължаване на съхранението на личните данни в рамките на извършената полицейска регистрация. Поради това обосновано от фактическа и правна страна е крайното заключение на първоинстанционния съд, че извършеният анализ от административния орган във връзка с подаденото заявление за снемане на полицейска регистрация е точен и към момента на разглеждане на заявлението на жалбоподателя продължаващото обработване на личните данни на жалбоподателя е пропорционално на преследваната с полицейската регистрация легитимна цел - противодействие на престъпността и опазване на обществения ред. Предвид изложеното АССГ е постановил правилно съдебно решение, което е и валидно и допустимо и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора претенцията на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателна и следва да бъде уважена за сумата от 200 (двеста) лв., платими от касационния жалбоподател, на основание чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,