Решение № 8006 от 15.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4571/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на заместник кмет на община Севлиево против решение № 1719/29.12.2025 г. постановено по адм. д. № 149/2025 г. по описа на Административен съд Габрово, с което е отменена заповед № 635 от 12.06.2024 г. издадена от настоящия касатор, с която заповед, на основание чл. 225а, ал. 1 във връзка с чл. 225, ал.2, т. 2 от ЗУТ, е наредено на Г. К. Н. да премахне незаконен строеж „стопанска постройка“ с размери 9.70/11.90 м и височина 3.60 м, изпълнена без разрешение за строеж, находяща се в безпарцелно озеленяване на запад от УПИ XIII-21, кв. 8 по плана на [населено място], описан в Констативен акт № 6 от 18.04.2024 година. Касаторът твърди, че решението е неправилно, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и неспазване на задължителни указания дадени с Решение № 4673 от 07.05.2025 година по адм. дело № 3142/2025 година на ВАС, второ отделение. Иска отмяна на решението и отхвърляне на оспорването. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът – Г. К. Н., чрез процесуалния си представител оспорва жалбата. Твърди, че оспореното решение е правилно и моли същото да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Развива подробни съображения, сочещи законосъобразност на решението, предмет на жалбата. Предлага на съда решението да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, второ отделение, при направената служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, констатира, че касационната жалба е неоснователна, като съображенията за това са следните: С оспорената пред първоинстанционния съд заповед, заместник кметът на община Севлиево, комуто кметът на общината надлежно е делегирал свои правомощия по ЗУТ, е наредил на ответника в настоящото производство да премахне описания по-горе незаконен строеж. Заповедта е обжалвана от Г. Н. и с решение № 4 от 2.01.2025 г., постановено по адм. д. № 289/2024 г. по описа на Административен съд – Габрово, същата е отменена. С решение № 4673 от 7.05.2025 г. по адм. дело № 3142/2025 г. на ВАС посоченото решение на Административен съд – Габрово е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд, като са дадени указания, че на оспорващия заповедта Г. К. Н. следва да се укаже, че върху него лежи доказателствената тежест да установи, че не е възложител или извършител на строежа и че същият се явява законен или търпим строеж, неподлежащ на премахване по реда на чл.225а ЗУТ, като в тази връзка следва да бъде изяснен периода, в който е изградена разпоредената за премахване „Стопанска постройка“. Противно на твърдяното в касационната жалба, Административен съд Габрово стриктно е спазил дадените в отменителното решение указания и с разпореждане № 587/12.05.2025 г. е указал на Г. Н., че „в негова тежест е да установи оборването на констатациите в обжалвания административен акт, както и доказване на фактите, на които основава своите възражения, вкл. и за ангажиране на доказателства за законност и/или търпимост на извършеното строителство“. Несъмнено последните предполагат и установяване на периода на извършване на строителството. Обосновано съдът от първа инстанция е възприел като период на изграждане на процесната постройка годината 1937 г. Този извод се подкрепя както от обясненията на жалбоподателя Г. Н. предполагащ, че плевнята е изградена през 1930-35г., от показанията на разпитаните двама свидетели, твърдящи че помнят плевнята от началото на шестдесетте години на миналия век, като вече съществуваща постройка, от заключението на вещото лице според което постройката с оглед характеристиките й датира отпреди повече от деветдесет години и най-вече от регулационния и кадастрален план на [населено място] от 1937г. в който процесната сграда е нанесена. С оглед тези констатации, Административен съд Габрово законосъобразно е изследвал въпроса за търпимостта на строежа през призмата на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ, съгласно която, строежи, изградени до 7 април 1987 г., за които няма строителни книжа, но са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване и забрана за ползване. По време на извършване на строежа /около 1937г./ е действал Законъ за благоустройството на населените места въ Княжество България /обн., Държавенъ вестникъ, бр. 67 от 1905 г., отм., Държавенъ вестникъ, бр. 117 от 31.05.1941 г./ Както правилно е отбелязал в мотивите си първоинстанционният съд, позовавайки се на заключението на изслушаната съдебно техническа експертиза, изготвена от вещото лице инж. Б. Иванова, процесният строеж е бил допустим по правилата и нормативите създадени с чл. 61 и чл. 62 на посочения устройствен закон действал към момента на извършването на строежа. Спазени са поставените с цитираните норми изисквания за максимална плътност, съответно минимална незастроена площ, както и тези за допустимата височина на постройката – същата не превишава ширината на предвидената улица /10 метра/. С оглед изложеното, процесната плевня се явява допустим строеж по правилата и нормативите, действали по време на изграждането й, което е достатъчно основание да се приеме че същата е търпим строеж и не подлежи на премахване и забрана за ползване по смисъла на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ. Настоящата инстанция споделя и останалите мотиви на Административен съд Габрово /за допустимост на постройката и съгласно правилата на ЗУТ/, довели до отмяна на оспорената пред този съд заповед. Твърденията на касатора, че нареденият за премахване строеж е незаконен и по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 1 ЗУТ, не следва да бъдат обсъждани, тъй като заповедта на заместник кмета на община Севлиево е основана единствено на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Съдът от първа инстанция е постановил валиден, допустим и правилен съдебен акт, който не следва да бъде касиран, а в полза на ответника в настоящото производство, следва да бъдат присъдени сторените от него деловодни разходи за тази инстанция в техния претендиран и доказан размер от 1000.- €. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,