Решение № 7913 от 17.7.2023 г. на ВАС, II о.

Производството е по реда на чл. 208-228 АПК.

Образувано е по касационна жалба на Овергаз Мрежи АД срещу Решение 163/22.12.2021 г. на Административен съд Търговище по адм. дело 127/2021 г., с което е отхвърлена жалбата му против отказ на главния архитект на Община Попово, обективиран в писмо изх. ЗО-1968-7#1 от 20.04.2021 г., да извърши презаверка на Разрешение за строеж 40/10.09.2002 г. за Газопроводни отклонения и съоръжения до консуматори от общ. административен и битов сектор по опис.

Касационният жалбоподател е направил и искане за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз, представено в писмен вид на проведеното открито съдебно заседание по делото.

Ответникът главният архитект на Община Попово, е на становище за неоснователност на жалбата.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на решението.

I. Искането за отправяне на запитване до Съда на Европейския съюз е неоснователно по няколко отделни причини от формален и съдържателен характер.

1. Устройството на територията, инвестиционното проектиране и строителството не попадат в изключителните, споделените и правомощията за подкрепа на Европейския съюз по смисъла съответно на чл. 3, чл. 4 и чл. 6 ДФЕС.

Аргумент в подкрепа на неприложимостта на правото на ЕС в тази материя може да се почерпи от акта на СЕС с принципно значение по единственото до настоящия момент запитване на ВАС, петчленен състав, по ЗУТ във връзка с (не)обжалваемостта на общите устройствени планове. С определение от 12.11.2010 г. по дело С-339/10 СЕС е приел, че явно няма компетентност да отговори на въпросите.

2. Касаторът се позовава на текстове от Директива 2009/73/ЕО от 13.07.2009 г. относно общите правила за вътрешния пазар на природен газ, Директива 2006/123/ЕО от 12.12.2006 г. относно услугите на вътрешния пазар на Европейския парламент и на Съвета и на Договора за енергийната харта.

Цитираните актове регулират области, които са неотносими към правоотношението, предмет на спора. Позицията на страната е аргументирана със съображения от икономически характер разходите, които енергийните предприятия извършват за строителство, премахване на пречките пред инвестициите (за каквато се възприема ограничаването на разрешението за строеж със срок) и др. Всъщност тя се основава на идеята за неблагоприятно засягане на дейността на дружеството като резултат от търсено противоречие на чл. 153 ЗУТ с принципите и разпоредбите на правото на ЕС. Не е обоснована обективна и пряка връзка на съюзна норма, уреждаща дори общо отношения в обхвата на ЗУТ, с релевантните факти по делото. Т.е. отсъства дължимата зависимост между действието на такава норма и правилното решаване на делото, обуславяща самата нужда от тълкуване.

3. Противно на формулировката на точките от изложението, смисълът на преюдициалното запитване не е в проверката на правилността на тълкуването от първостепенния съд на приложимата норма от ЗУТ, а в евентуалното й правно значимо противоречие с правило от правото на ЕС, каквото в действителност не е очертано в искането.

4. Запитването се отправя от съда, пред който делото е висящо, служебно или по искане на страната чл. 629, ал. 1 ГПК вр. чл. 144 АПК.

Отделно от обстоятелствената му част, искането на касатора е съдът да формулира необходимите за точно и законосъобразно решаване на делото преюдициални въпроси. Доколкото запитването за тълкуване е инициирано от страната, а не служебно, то би трябвало да отговаря на изискванията към съдържанието му по чл. 630, ал. 1 ГПК, включващи и формулировка на въпросите. Предметът му е неясен искането почива на хипотезата, че с регламентацията по чл. 153 ЗУТ е възможно да са нарушени разпоредби от правото на ЕС; волята относно точното дефиниране на запитването е предполагаема и възложена върху съда, който има възможността, ако споделя позицията в искането, но не и задължението да замести страната в дейността по изясняване на конкретните въпроси за тълкуване.

5. В контекста на горните съображения, не е осъществено принципното условие по чл. 628 ГПК отправянето на запитване до СЕС да бъде от значение за правилното решаване на делото. Основания да се отрече задължението на съда се съдържат и в двете алтернативни отрицателни предпоставки по чл. 629, ал. 3 ГПК отговорът за приложимостта на националното право може да се изведе по аргумент от определението по дело С-339/10 на СЕС, а актовете от вторичното право на ЕС, противопоставени от страната, имат ясно определени области на регулиране, в чиито общ обхват не попада специалната уредба в националния закон относно правното действие на разрешението за строеж и възможността за неговото презаверяване.

При неоснователността на искането за отправяне на преюдициално запитване, то подлежи на отхвърляне.

II. Касационната жалба е допустима, но неоснователна.

Обжалваното решение не е засегнато от релевираните касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 АПК нарушение на материалния закон и необоснованост.

1. Строителството на обекта по Разрешение за строеж 40/10.09.2002 г. е започнало през 2002 г. и в 5-годишен срок не е завършено. На основание чл. 153, ал. 3 ЗУТ разрешението е презаверено през 2007 г. с действие до 01.10.2012 г. Молбата за повторното му презаверяване, по която е издаден съдебно потвърденият акт-отказ, е подадена през 2021 г.

2. При тези установявания, елементите от фактическия състав на заявеното от дружеството право на презаверяване не са осъществени.

а. Ако строежът не е завършен в срока по ал. 2 на чл. 153 ЗУТ (в относимата редакция ДВ, бр. 87 от 2010 г.), РС губи правно действие. Той може да бъде реализиран след презаверяване на РС в срок, който във всички редакции на чл. 153, ал. 3 ЗУТ до изменението му с ДВ, бр. 13 от 2017 г., е едногодишен. Началният момент на този срок е изтичането на периода за завършване на строителството по ал. 2 на текста или на срока на действие на презаверката.

б. В едногодишния срок след изтичането на удължения с презаверяването период на действие на РС, т.е. до 02.10.2013 г., възложителят не е поискал повторно презаверяване на разрешителното. Бездействието на заинтересованата страна е породило правната последица по чл. 153, ал. 3 ЗУТ РС е загубило правното си действие и то окончателно. Молбата за презаверяване е подадена в момент, към който правото на подновяване срока на действие на РС е вече отдавна погасено. Само на това основание отказът на главния архитект съответства на материалния закон, а потвърждаващото го съдебно решение е правилно.

3. Правоотношението по РС не е заварено, за да се обсъжда въобще въпросът за действието (дали е налице несъщинско обратно действие) на новия закон чл. 153, ал. 5 ЗУТ в редакцията към ДВ, бр. 13 от 2017 г., спрямо него, в частност и на предвиденото ограничение за еднократност на презаверяването.

Действието на РС е по същество преценено от административния орган според правилото, че фактът се регулира от закона по време на проявлението му (tempus regit factum). Правните последици на правоотношението по повод на РС, респ. подновяването на срока за завършване на строежа, са осъществени преди изменението на закона и при липсата на разпоредба, която да ги преурежда, те не се обхващат от новия закон. Именно настъпилите юридически факти са зачетени при произнасянето по основателността на искането за повторно презаверяване на РС, а квалификацията им е съобразена с меродавния закон.

4. Въвеждането едва с изменение на чл. 153, ал. 2 ЗУТ през 2012 г. (ДВ, бр. 82 от 26 октомври) на 10-годишен срок за завършване на строителството на линейни обекти на техническата инфраструктура не аргументира еднозначно заключение, че издадените до този момент РС са ограничени само със срок за започване на строителството, но не и със срок за неговото завършване.

а. Действително, в предходната редакция на разпоредбата срокът за завършване на строителството е обвързан с критерия да е завършен грубият строеж, вкл. покривът на сградите, който е присъщ по принцип на сградите и постройките (вж. дефиницията за груб строеж по § 5, т. 46 ДР ЗУТ). ЗУТ обаче не съдържа разпоредба, установяваща безсрочност на определена категория РС, и едва ли подобен подход съответства на целта на закона. Тъй като чл. 153, ал. 2 ЗУТ в редакцията преди 2012 г. не провежда разграничение между видовете обекти, изключвайки приложимостта на срока за част от тях, неяснотата, породена от посочения критерий, би могла да бъде преодоляна по тълкувателен път. Още повече, че отделно от грубият строеж, разпоредбата включва покривът на сградите, който по дефиниция е белег на понятието за груб строеж. Т.е. основателно може да се поддържа, че под груб строеж в хипотезата на обекти на техническата инфраструктура законът има предвид степен на завършеност, индивидуализираща строежа.

б. Дори да се възприеме становището на касатора, че обектът не е ограничен със срок за завършване на строителството, това не рефлектира върху основанието да се откаже удовлетворяване на молбата за презаверяване на РС.

Срочността на РС попада в пределите на проверката при издаването на акт за подновяване на действието му, защото ако разрешението е безсрочно, презаверяването би било безпредметно. С волеизявлението за презаверка от 2007 г. този въпрос е разрешен. Влезлият в сила позитивен за възложителя акт има установително действие по отношение на съдържанието на правоотношението, обуславящо и следващия етап от развитието му. Предметът на конкретния спор е предопределен от искането до административния орган и основанията за издаване на съответстващ акт, а разглеждането на евентуална безсрочност на РС е преклудирано и не може да се новира.

5. а. Изложеното мотивира оставянето в сила на атакуваното решение чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 АПК.

б. При неоснователността на касационната жалба, в полза на администрацията следва да бъде присъдено своевременно поисканото юрисконсултско възнаграждение, което ще бъде съобразено със заявения размер по чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ чл. 143, ал. 3 АПК вр. чл. 37 ЗПП.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение