Решение № 133 от 29.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5002/2014 г.

Решение № 133 от 29.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5002/2014 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Мария Иванова Производството е по чл. 290 ГПК. ВКС разглежда касационната жалба на Н. Н. срещу въззивното решение на Градски съд София /ГС/ по гр. д. № 13567/12 г. от 6.12.13 г. в допуснатата до обжалване част, с която е обезсилено първоинстанционното решение по частичните искове на касатора срещу държавата, представлявана от министъра на финансите с пр. осн. чл. 49 и 45 ЗЗД, вр. с чл. 7 от Конституцията на РБ, вр. с чл. 13 от ЕКЗПЧОС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и производството по исковете е прекратено като недопустимо. Обжалването е допуснато на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, след констатацията, че по въпроса за процесуална легитимация на държавата като ответник по деликтния иск, въззивното решение противоречи на цитираната в определението за допускане на обжалването практика на ВКС и съдилищата. Касаторът Н. Н. поддържа жалбата и моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно и делото – върнато на въззивния съд за произнасяне по съществото на предявения срещу Държавата иск. Ответникът по жалба Държавата чрез Министъра на финансите/МФ/ я оспорва като неоснователна. ВКС на РБ, като разгледа жалбата, намира следното: По въпроса, по който е допуснато обжалването: в задължителната практика на ВКС по чл. 274, ал. 3 ГПК и в трайната практика на съдилищата, цитирана в определението за допускане на обжалването се приема, че на основание чл. 7 от Конституцията на РБ, държавата отговоря пряко за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ - специалният закон уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД. По тези съображения е прието, че предявеният иск срещу държавата е допустим и следва да бъде разгледан, като въпросът за неговата основателност касае съществото на спора / опр. по ч. гр. д. № 3266/13 г. на ВКС, трето г. о., опр. по ч. гр. д. № 23/12 и опр. по ч. гр. д. № 212/11 г. на ВКС, четвърто г. о. /. Тази практика, постановена за сходни с процесния случаи, се споделя от настоящия състав на ВКС, който постановява решението си въз основа на нея, съобр. чл. 291, т. 1 ГПК. Цитираните във въззивното решение решения на ВКС по чл. 290 ГПК и определения по чл. 274, ал. 3 ГПК не са в противоречие с тази практика, като се отчете разликата в основанието на кумулативно предявените срещу Държавата и срещу Прокуратурата на РБ по настоящото дело искове. С исковата молба деликтната отговорност на държавата се търси на осн. чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 47 от Х. за основните права в ЕС, вр. с чл. 13 от ЕКЗПЧОС и чл. 7 от Конституцията – за това, че не е изпълнила задължението си по чл. 13 от ЕКЗПЧОС и не е осигурила ефикасни средства за защита на ищеца от деликта, извършен от втория ответник/ Н. В. /, на когото са предоставени властнически правомощия от името на държавата. Гаранционно-обезпечителната отговорност на Прокуратурата се претендира за неправомерните действия на втория ответник /Н. В. /, намиращ се в служебни правоотношения с нея. Или основанията - обстоятелствата, на които се основават двата кумулативно съединени иска не са еднакви, за разлика от разгледания в опр. по ч. гр. д. № 3/10 г. на трето г. о. на ВКС случай, и държавата е легитимирана да отговаря по предявения срещу нея деликтен иск по съображенията, изложени в опр. по гр. д. № 3266/13 г. на ВКС, трето г. о. В практиката на ВКС е изяснено още, че искът е деликтен – с пр. осн. чл. 49 ЗЗД, за вреди, настъпили в случая от нарушение на правото по чл. 13 ЕКЗПЧОС на ефективни вътрешноправни средства за защита / опр. по ч. гр. д. № 2927/14 г. на четвърто г. о. на ВКС/. По основателността на жалбата: За да обезсили първоинстанционното решение по предявения от касатора срещу държавата чрез МФ иск по чл. 49, вр. с чл. 7 от Конституцията и чл. 13 от ЕКПЧОС, въззивният съд е приел, че функционалният имунитет на магистрата не изключва пряката отговорност на държавата чрез МФ за вреди от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица по силата на чл. 7 от Конституцията. Държавата обаче не отговаря самостоятелно, а чрез своя процесуален субституент, какъвто е държавният орган, с когото причинилото твърдените вреди длъжностно лице е в трудови или служебни правоотношения – в случая Прокуратура на РБ. След като последната участва в процеса като материалноправно легитимиран ответник с регресни права срещу длъжностното лице по чл. 9 ЗОДОВ, производството по иска с пр. осн. чл. 49 ЗЗД спрямо ответника Държава чрез МФ следва да се прекрати, а първоинстанционното решение да се обезсили. Тези изводи са незаконосъобразни по съображенията, изложени в отговор на поставения при допускане на обжалването въпрос - на основание чл. 7 от Конституцията на РБ, държавата отговоря пряко за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица. Тази отговорност се реализира на общото основание по чл. 49 ЗЗД, когато не може да се реализира в специалните хипотези на ЗОДОВ. За надлежната процесуална легитимация на държавата са достатъчни твърденията, че ищецът я намира за длъжник по деликтно вземане. Дали за ищеца е възникнало оспореното по делото, вкл. в представената писмена защита на МФ, вземане срещу държавата е въпрос на материалноправна легитимация по иска. Този въпрос следва да ще се реши при разглеждане на спора по същество /опр. по ч. гр. д. № 3266/13 г. на трето г. о. на ВКС/. Поради изложеното и на осн. чл. 293 ГПК ВКС на РБ, трето г. о.