Решение № 9213 от 1.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 15348/2009 г.

Решение № 9213 от 1.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 15348/2009 г., I о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Георги Живков Арнаудов, в качеството му на и. д. директор на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив, срещу решение № 1249 от 9.10.2009 г. по адм. дело № 107 по описа за 2009 г. на административния съд - Пловдив, в частта, с която по жалба на ЕТ "Чакъров - Радич Йорданов" е отменен РА № 260800537 от 10.11.2008 г. на органа по приходите при ТД на НАП - гр. Хасково, потвърден с решение № 888 от 19.12.2008 г. на дирекция "ОУИ" - гр. Пловдив относно отказано право на данъчен кредит в общ размер на 4 956.11 лв. за данъчни периоди м. 07., м. 10. и м. 12.2007 г., респ. е начислен ДДС в този размер и лихва за забава в размер на 929.95 лв., на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния и процесуалния закон, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответната страна по касационната жалба - ЕТ "Чакъров - Радич Йорданов" оспорва същата като неоснователна чрез депозирана писмена защита от адв. Виктория Терзиева, като се претендира присъждане на съдебни разноски за касационната инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна по чл. 210 от АПК, а разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебния контрол в производството пред административния съд - Пловдив е бил РА № 260800537 от 10.11.2008 г. на органа по приходите при ТД на НАП - гр. Хасково, потвърден с решение № 888 от 19.12.2008 г. на дирекция "ОУИ" - гр. Пловдив. С него на ревизираното лице е доначислен ДДС за данъчни периоди м. 09. и м. 12.2005 г. и лихви за забава, на основание чл. 29, ал. 5 от ЗДДС (отм.), както и е отказано право на данъчен кредит в общ размер на 4 956.11 лв. за данъчни периоди м. 07., м. 10. и м. 12.2007 г. и лихва за забава в размер на 929.95 лв., на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС. При административното обжалване ревизионният акт е потвърден по повод тези му части, а при съдебното обжалване е отменен в тази обжалвана част. По касационен ред съдебното решение е обжалвано в частта относно отказаното право на данъчен кредит в размер на 4 956.11 лв. за данъчни периоди м. 07., м. 10. и м. 12.2007 г. и лихва за забава в размер на 929.95 лв., на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС. В хода на ревизията е установено, че ревизираното лице е издало 5 броя протоколи във връзка с издадени му инвойс фактури от германски контрагент, понеже е приело, че е извършило ВОП по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗДДС. Предметът на доставка по фактурите е заплащане на лизингови вноски по договори за финансов лизинг от 2003 г., 2004 г. и 2005 г. за покупка на ремаркета и полуремаркета. Протоколите са отразени в дневниците за покупки и продажби на лицето. Процесните превозни средства са внесени през 2003 г., 2004 г. и 2005 г., като вносът им е оформен със съответните ЕАД. Платеният при него ДДС е ползван в пълен размер като данъчен кредит. Ревизиращият орган е приел, че лицето не е извършило вътреобщностно придобиване по смисъла на ЗДДС, не е следвало да издава протоколи по чл. 117 от ЗДДС по повод издадените фактури от германското дружество. Прието е, че е датата на данъчното събитие по тези фактури е датата на фактическото предоставяне на стоките по договорите, което е станало през 2003 г., 2004 г. и 2005 г., а не през ревизираните периоди м. 07., м. 10. и м. 12.2007 г. По изложените съображения ревизиращият орган е приел че данъкът е начислен без основание и правото на данъчен кредит е отказано на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС. В мотивите на обжалвания съдебен акт е изложена подробна фактическата страна по тази част от спора, като е прието че няма спор по фактите, представените писмени доказателства, размера на непризнатия данъчен кредит, както и относно приетото от ревизиращия орган, че не са налице вътреобщностни придобивания, съответно че не е следвало да бъдат издавани протоколи по чл. 117, ал. 1, т. 1 от ЗДДС. Спорен момент е дали правилно и едностранно данъчната администрация е коригирала единствено размера на претендирания от лицето данъчен кредит по съответната справка-декларация в посока неговото намаляване с начисления по същите тези протоколи ДДС, като не е коригирала декларирания по същите тези СД размер на начисления от данъчния субект като дължим към бюджета ДДС със същата сума. Според съда в случая не е налице ВОП, съответно неправомерно е начислен ДДС, респ. е ползван данъчен кредит, като ревизиращият орган неправилно е извършил корекция само по отношение на ползвания данъчен кредит по процесните 5 броя протоколи, като не е извършил корекция и по отношение на начисления ДДС. За да се обоснове съдът се е позовал на характеристиката на ревизионното производство, според чл. 110, ал. 2 от ДОПК, както и на уредените в същия нормативен акт принципи за обективно изпълнение на задълженията от страна на органа по приходите, както и за служебно и добросъвестно установяване от тях на фактите и обстоятелствата от значение за установяване на задълженията на задълженото лице към бюджета. Съдът е обяснил в мотивите си и режимът на "самоначисляване", при който данъкът се начислява не от доставчика, а от лицето получател по доставката, като същевременно това лице има право да ползва като данъчен кредит дължимия от него данък през данъчния период, през който е възникнало това право, или в един от следващите три данъчни периода. Според съда, ако регистрираното лице не е изпълнило част от изискванията за "самоначисляване" на данъка по конкретна доставка или е извършило самоначисляване на данък без правно основание, не може да се приеме, че съответната сделка е опорочена от данъчна измама или че е налице превратно използване и прилагане на правни норми, доколкото самоначисляването не е извършено с цел получаване на неоснователна данъчна облага, заобикаляне на данъчния закон или злоупотреба с него, нито пък с оглед същността на този принцип е възможно такава да бъде постигната. Съдът се е позовал на новите законодателни промени в ЗДДС, в сила от 1.01.2009 г., както и на решения на СЕО, които подробно са цитирани и са в тази насока. Обосновал е извод за незаконосъобразност на обжалвания РА в тази му част, понеже ако регистрирано лице по ЗДДС без основание си е самоначислило данък за получена от него доставка, в хода на едно ревизионно производство е недопустимо да му се откаже правото на данъчен кредит само по съответния протокол, включен в дневника за покупките, без едновременно с това да се коригира (намали) размера на дължимия от лицето данък. След като не е възникнало данъчно събитие не може да се приеме за законосъобразно както начисляването на ДДС, така и ползването на данъчен кредит. Касационното възражение е насочено към неправилността на съдебното решение, поради несъобразяване с разпоредбата на чл. 85 от ЗДДС, според която данъкът е изискуем от всяко лице, което посочи данъка в данъчен документ по чл. 112 от ЗДДС. Според последната норма това са фактура, известие и протокол и с оглед на същата следва да се търси отговорност за дължимост на данъка и от лица, начислили го даже при липса на доставка. След като протоколът е данъчен документ, а съгласно чл. 85 от ЗДДС, в приложимата редакция, данъкът е изискуем и от всяко лице, което посочи данъка в данъчен документ по чл. 112, дори и без да е осъществена доставка, или както в случая е ВОП, то издаденият РА е законосъобразен. Настоящият съдебен състав намира, че решението в обжалваната част е правилно постановено. Европейската съдебна практика (решение на СЕО от 8.05.2008 г. по съединени дела С-95 и С-96) не допуска данъчно-ревизионна практика, която води до лишаване от правото на приспадане на ДДС при прилагане режима на самоначисляване на данъка. Когато регистрираното лице не е приложило принципа на обратното начисляване на ДДС по получена от него доставка по стока или услуга и в последствие приходната администрация начисли този данък, и го вмени като задължение на лицето, тя не може същевременно да не признае правото му на данъчен кредит. Когато е приложим режима на самоначисляване на данъка, принципът на данъчния неутралитет налага да се приспадне ДДС по получените доставки, ако се изпълнени изискванията по същество, дори и ако данъчно задължените лица са пропуснали някои формални изисквания на закона или е изтекъл преклузивният срок за приспадане на данъчен кредит. В тази връзка са правилни направените изводи по конкретния правен спор в мотивите на обжалваното решение. Касационното възражение е неоснователно, понеже принципът на "обратното начисляване на ДДС" има за цел да защити фиска от злоупотреби, а това е така защото при него едно и също е лицето, което начислява данъка и ползва данъчният кредит. Позоваването на чл. 85 от ЗДДС, в съответната редакция, по начина формулиран в касационното възражение в случаите, когато е приложен режима на "обратното начисляване на ДДС" е неточно, както с оглед последващата редакция на текста (ДВ, бр. 106/2008 г.), така и с целта, която преследва да се предотврати данъчна измама. С оглед на изложеното съдът правилно е приел, че ревизиращият орган неправилно е извършил корекция само по отношение на ползвания данъчен кредит по процесните 5 броя протоколи, като не е извършил корекция и по отношение на начисления ДДС. Решението в обжалваната част следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора на ответната страна - ЕТ "Чакъров - Радич Йорданов" следва да се присъдят съдебни разноски в размер на 780.00 лв., на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК. Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение