Решение № 161 от 8.1.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7095/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. С. от гр. Аксаково, Варненска област, чрез процесуалния му представител адв. П. Иванова срещу решение 6152/06.06.2025 г., постановено по адм. дело 2815/2024 г. по описа на Административен съд Варна, с което е отхвърлен иска му за неоснователно бездействие на Национална агенция за приходите София (НАП), представляващо неизпращане до него на номер, под който са заведени заявленията му за извършване на административна услуга и приложени към тях документи, получени във входяща поща за електронна кореспонденция на НАП на 31.10.2024 г. и 06.11.2024 г. Релевират се оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По първото отменително основание нарушение на материалния закон, касационният жалбоподател изразява несъгласие с приетото от решаващия съд, че липсва правна норма, задължаваща НАП да заведе с входящ номер заявление, достигнало по електронен път до нейна информационна система, за което са развити подробни доводи в касационната жалба. Относно тълкуването от съда на чл. 32 ЗЕУ и при неприлагане на останалите разпоредби от същия закон, касаторът счита, че неправилно съдът е приел, че в ал. 1 от цитираната разпоредба думата постъпва е използвана за електронен документ със съдържание на такъв, който е изпратен до органа, достигнал до неговия електронен адрес, проверен от програмен продукт на органа или негов служител и е приет за обработка. Относно използването на думата грешка при подаването в чл. 32, ал. 2 от закона за електронното управление (ЗЕУ), в касационната жалба се изразява несъгласие с приетото от съда, че тя се използва за електронен документ, за който негов получател твърди, че представлява спам и е карантиниран от информационната система. Неправилно въз основа на посоченото според касатора съдът е приел, че информационната система представлява програмен продукт, който не включва нейните части, осигуряващи защита на системата и затова съдът е кредитирал твърденията на служителя на НАП, едновременно разпитан като свидетел и експерт. Касационният жалбоподател счита, че приетото от съда на двете алинеи на чл. 32 ЗЕУ е в противоречие с действителното съдържание на думите постъпва и грешка при подаването в посочената разпоредба и при неприлагане на чл. 11, чл. 13 и чл. 14 ЗЕУ и на легална дефиниция за информационна система в т. 41, § 1 на неговите Допълнителни разпоредби. Посочено е в касационната жалба разбирането, че посочените текстове от чл. 32 ЗЕУ, като постъпва е заявление или документ, който е достигнал до най външната част на информационната система на неговия адресат или до другите две системи, посочени в ал. 2, а думите грешка при подаването е в смисъл на грешка в съдържанието на електронно заявление или в електронен документ, в техен адресат или в друг елемент на заявлението/документа или в електронния подпис, а не в структурата на електронното заявление/документ, а по отношение на информационна система , се сочи, че тя представлява всички части на компонент, обработващ информация. Пространно изложение за структурирането на посочения закон е направено в касационната жалба, което не е необходимо да се преповтаря от настоящия съд. Направено е от касационния жалбоподател резюме на съдебна практика на ВАС по адм. дела 10927/2020 г. и 13508/2020 г. и от тях се твърди, че съдебните състави са приели, че чл. 7 ЗЕДЕУУ следва да се тълкува като създаваща задължение за адресат на искане/заявление за електронна административна услуга да го заведе, ако е подписано с валиден електронен подпис. Пояснено е от касатора, че тълкуването е направено в производство по оспорване подаването в срок на електронен документ и на грешен електронен адрес за получател. В касационната жалба е извършен и преглед на относими според касатора подзаконови нормативни актове относно казуса, предмет на делото, а също и на представените Вътрешни правила за оборот на електронни документи и документи на хартиен носител в НАП. В тази връзка е цитиран чл. 25, ал.1 от посочените Правила, в който е предвидено, че в програмен продукт на НАП (ИСД Архимед ) да бъдат регистрирани всички входящи документи, посочени в Приложения 1 и 2 на Правилата, както и такива, които не трябва да бъдат регистрирани, но такива приложения твърди, че по делото не били представени. При установено безспорно по делото според жалбоподателя, че в НАП неговите документи не са заведени в информационната му система, достигнали до НАП на 31.10.2024 г. и на 06.11.2024 г., твърди се, че съдът не е обсъдил дали установеното бездействие на НАП е в съответствие с принципите на право на добра администрация и за правна сигурност, регламентирани в чл. 41 чл. 47 от Харта на основните права на Европейския съюз, както и в Регламент (ЕС) 910/2014 и Директива (ЕС) 2018/1972, а също и Директива (ЕС) 2022/2555. В касационната жалба е налице позоваване и на съдебна практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дела С 471/22, С 289/21 и С 219/20. В касационната жалба се поддържа и оплакване, че съдът не е уважил негови доказателствени искания, вкл. и на съдебна експертиза за установяване достоверност на твърденията на НАП за естество на електронното му заявление, достигнало три пъти до нейната информационна система. Подробни съображения, обосноваващи оплакванията, са изложени в касационната жалба, с която се иска отмяна на обжалваното решение и отмяна на фактическото бездействие на НАП, като се определи срок на НАП за изпращане на входящ номер на жалбата му за извършване на административна услуга, или след отмяна на решението на съда, делото да се върне за ново разглеждане, ако съдът прецени, че това е необходимо. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от адв. П. Иванова, която моли и за присъждане на съдебно деловодни разноски по делото и адвокатски хонорар. Ответникът по касационната жалба Национална агенция за приходите в депозирани по делото писмен отговор и писмени бележки, се иска отхвърляне на касационната жалба и оставяне в сила като правилно на обжалваното съдебно решение Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура в писмено заключение счита, че касационната жалба е неоснователна. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че обжалваното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване поради следните съображения: Първоинстанционният съд е приел исковата претенция на С. С. за процесуално допустима, а по същество е счел, че е неоснователна. Прието е от съда, че спорът по делото е формиран от твърденията на ищеца за бездействие от страна на НАП по повод негови заявления за административна услуга, на които ответникът не е издал входящи номера и искането му е било да се задължи агенцията да направи това. Според съда посочените в исковата молба законови норми са общи и в нито една от тях не е посочено изрично задължение за ответника да издаде входящ номер на получено по електронна поща заявление за извършване на услуга, а уреждат най общо задължението на администрацията да предостави услуга на гражданите, вкл. и по електронен път. Освен посочените от ищеца нормативни актове, първостепенният съд е отразил в съдебния си акт, че условията, при които администрацията е длъжна да извършва административни услуги, които са заявени по електронен път е в ЗЕДЕУУ, както и Наредба за обмена на документи в администрацията (НОДА), Наредба за общите изисквания към информационните системи, регистрите и електронните административни услуги (НОИИСРЕАУ), Наредба за минималните изисквания за мрежова и информационна сигурност(НМИМИС) и Вътрешни правила за оборот на документи и документи на хартиен носител в НАП (Вътрешни правила). Съдът е посочил, че спорът между страните се свежда до това, получени ли са съобщенията на ищеца в информационната система на НАП, както и длъжен ли е бил ответникът да ги входира и да му съобщи входящите номера. Съдът се е позовал на чл. 32, ал.1 ЗЕДЕУУ, според който електронното изявление се смята за получено от доставчика на електронни административни услуги с постъпването му в неговата информационна система, а системата за сигурно електронно връчване (ССЕВ) или в друга система по ред, определен с Наредбата по чл. 12, ал. 4 от същия закон. За идентична съдът е приел и разпоредбата на чл. 20, ал. 5 НОИИСРЕАУ, както и на чл. 20, ал.1 от Вътрешните правила на НАП, в които изчерпателно били изброени начините, посредством които НАП приема, проверява и регистрира електронни документи. Съдът е посочил, че това са основния електронен вход/изход на НАП, обявен адрес на електронна поща на НАП, официална интернет страница, от която чрез уеб интерфейс могат да се изпращат документи към НАП и т.н. Съдът се е позовал и на чл. 23 и чл. 24 от същите Вътрешни правила, като в последния било посочено, че проверените входящи електронни документи се регистрират деловодно в ИСД Архимед на НАП, а в чл. 28в, ал. 3 от същите правила съдът е посочил, че са изброени изчерпателно случаите, в които се отказва регистрация на получени електронни съобщения. В решението си съдът е отразил, че чл. 10 ЗЕДЕУУ, регламентирайки времето на изпращане на електронното съобщение урежда, че електронното заявление е получено, като посочва, че това заявление е получено с постъпването му в която и да информационна система на адресата, а ако адресатът няма информационна система изтеглянето му от адресата от информационната система, в която изявлението е постъпило. Относно спорният въпрос по делото дали електронните съобщения, които са изпратени от С. са постъпили в информационната система на НАП или не, въз основа на представените от ответника доказателства съдът е приел, че след изпращане на електронните съобщения, те са достигнали до входна точка на сървърите на НАП, но там на първо ниво на защита, са били разпознати от защитната стена като спам и са били карантинирани , т.е не са достигнали, респ. не са били получени от информационната система на НАП. Въз основа на така установеното съдът е приел, че подобен подход при получаване на електронни съобщения до входна точка на сървъра на администрацията, е не само необходим, но и допустим от законодателството в страната и това е свързано с изискванията за сигурност на информационните системи и тези изисквания съдът е посочил, че са развити в НМИМИС. Според съда, след като ищецът не е използвал уеб базиран интерфейс на администрацията или ССЕВ, а е предпочел използването на обикновен имейл адрес, което е най несигурният вариант, като е прието в решението, че приложение следва да намери чл. 32, ал. 2 ЗЕУ, според който рискът от грешки при предаване на изявлението към доставчика на услугата, е за заявителя. Съдът е приел, че дали ответникът следва да уведомява заявителя, че съобщението му е карантинирано , като спам , е извън предмета на спора, но съдът е отразил в решението си, че подобен подход би следвало да се прилага с оглед предоставянето на заявителя възможност да узнае своевременно, че съобщението му е стигнало до информационната система на адресата. При така изложените мотиви съдът е отхвърлил предявения иск, като неоснователен. Обжалваното решение е недопустимо. Правилно първоначално първоинстанционният съд е приел, че е налице правен интерес за С. С. от поисканата защита по чл. 256, ал.1 АПК срещу НАП предвид, че предметът на иска е бил за бездействие от НАП за регистриране, респ. за даване на входящ номер на двете подадени от него заявления, изпратени до НАП на 31.10.2024 г. и 06.11.2024 г. за декларираните от него данни пред НОИ за период 2016 г. 2023 г. (без 2017 г.) относно месечният му осигурителен доход, размерът на месечната осигурителна вноска за пенсии, ДЗПО УПФ и здравни осигуровки и др. Не се спори между страните по делото, че касационният жалбоподател на 31.10.2024 г., а след това и на 06.11.2024 г. е изпратил по електронна поща заявление до НАП за извършване на административна услуга, като заявленията били подписани с електронен подпис. Изрично с нарочна молба ищецът е посочил, че предмет на спора е само бездействието на НАП по завеждане на искането му, а не отказ то да бъде уважено. Видно е от данните по делото, с молба на НАП, чрез процесуалния му представител от 13.01.2025 г. след завеждане на исковата претенция пред съда е изразено становище за недопустимост на предявения иск, тъй като по молба на ищеца със СД 19425/19.12.2024 г. с приложени към нея доказателства се установява по безспорен начин, че молбата му е заведена в ЦУ на НАП под М 94 С 1432/18.12.2024 г. и е отговорено на подадените заявления по електронен път. Обстоятелството, че С. поддържа заявеното от него, че иска входящият номер да е със задна дата, когато е подадено първото му заявление е лишено всякаква правна логика. От една страна е установено, че първото му заявление не е достигнало по регламентирания начин до входящата поща на НАП, а е спряно от защитната стена на агенцията, която го е разпознала като спам означава, че този входящ номер не е имало как да бъде издаден. От друга страна установено е по делото, че искането му е удовлетворено в по късен момент, което означава, че за ищеца е отпаднал правният му интерес арг. от чл. 159, т. 4 АПК. Правният интерес в правната доктрина се приема, че следва да присъства не само при сезиране на съда, но същият да е налице през целия процес и при решаване на делото - арг. от Административно правосъдие право и практика на проф. Е. К., изд. Фенея , стр. 201. Твърдението на ищеца, че не го интересува даденият му в хода на делото отговор по отношение съдържанието по поисканото предходно заявление, не може да обуслови правният му интерес по делото, тъй като получаването само на входящ номер не обуславя никакъв правен интерес от търсената защита от бездействие на ответника по смисъла на чл. 256, ал.1 АПК, а и в случая неполучаването на входящ номер на заявленията си от 31.10.2024 г. и 06.11.2024 г. е поради грешка на заявителя - чл. 32, ал. 2 ЗЕУ. С получаването в хода на съдебния процес не само на входящ номер, но и отговор от НАП по първоначално подаденото заявление от С. С., не се обуславя правният му интерес от продължаване на делото, заведено пред Административен съд Варна, тъй като е постигнат резултата на търсената защита. С оглед изложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция, счита, че е налице основанието по чл. 209, т.2 АПК и обжалваното решение следва да се обезсили, а исковата претенция на С. Г. С. срещу НАП да се остави без разглеждане, а производството по делото - да се прекрати. Въпреки изхода на делото и претенцията на НАП за юрисконсултско възнаграждение следва да се отхвърли на основание чл. 143, ал. 3 АПК. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение.