Решение № 340 от 9.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 19/2018 г.

Решение № 340 от 9.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 19/2018 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството e по реда на глава дванадесета - чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Д. Димитров срещу решение № 1915/10.11.2017 г., постановено по адм. дело № 2386/2017 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което се отхвърля жалбата му против Решение № 2153-15-142/24.07.2017 г. на Директора на ТП на НОИ – гр. Пловдив, с което е потвърдено Разпореждане № [номер]/ Протокол № 2140-15-295/23.05.2017 г. на Ръководителя на "Пенсионното осигуряване" ("ПО") при ТП на НОИ – Пловдив. Изложените в жалбата възражения навеждат касационни основания по чл. 209, т. 3, пр. 1 и 2 АПК – неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго, с което да се върне административната преписка на пенсионния орган със задължителни указание по тълкуване и прилагане на закона, в условията на алтернативност отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Претендира се присъждане на разноски в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Прави се възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение на ответника по касация. Ответникът – директор на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ - Пловдив), в писмено становище, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура (ВАП) дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за законосъобразно, като постановено при правилно приложение на материалния закон, липса на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и обоснованост, поради което счита, че следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е основателна. Предмет на обжалване в първоинстанционното производство е Решение № 2153-15-142/24.07.2017 г. на Директора на ТП на НОИ – гр. Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата на Д. Димитров срещу Разпореждане № [номер]/ Протокол № 2140-15-295/23.05.2017 г. на Ръководителя на "Пенсионното осигуряване" при ТП на НОИ – Пловдив, с което му е отказано отпускане на добавка на основание чл. 9 от Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресираните лица (ЗПГРРЛ). Решаващият пенсионен орган приема, че през 2009 г. в хода на производство за обезщетение по чл. 2 от ЗПГРРЛ, комисията по чл. 4 от ЗПГРРЛ се е произнесла относно наличието или липсата на незаконна репресия по смисъла на чл. 1 от ЗПГРРЛ спрямо жалбоподателя, като е решила, че липсват доказателства за незаконна репресия спрямо същия – заради негови политическите убеждения, произход или религиозните вярвания. Директорът на ТП на НОИ – Пловдив намира, че в рамките на административното производство не са представени документи, различни от разгледаните от комисията по чл. 4 от ЗПГРРЛ, при издаване на решението й от 20.07.2009 г., поради което не са налице основания за изпращане до същата на искане за ново произнасяне относно наличието на репресия по чл. 1 от ЗПГРРЛ спрямо жалбоподателя през периода 09.09.1944 г. – 10.11.1989 г. Първоинстанционният съд потвърждава изводите на административния орган, като приема, че хипотезата на чл. 4, ал. 3 ЗПГРРЛ е осъществена с постановеното решение на централната комисия за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица по протокол от 20.07.2009 г., като намира, че последната няма компетентност да преразглежда вече постановеното решение. Въз основа на разпоредбата на чл. 11 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ, решаващият съд извежда, че решението на централната комисия за признаване наличието или липсата на репресия е окончателно, поради което приема, че не е налице твърдяното нарушение на административнопроизводствени правила. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но неправилно. Същото е постановено при неправилно приложение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. С чл. 1 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица се обявява политическа и гражданска реабилитация на лицата, които са били незаконно репресирани заради техния произход, политически и религиозни убеждения през периода от 12.09.1944 г. до 10.11.1989 г. Съгласно чл. 9 от същия закон право на добавка за претърпяна политическа репресия имат лицата по чл. 1, т. 1, 2, 3, 4, 5, 9 и 13, както и осъдените за приготовление за бягство, опит за бягство или бягство през границата по чл. 1, т. 11; лицата, които са били интернирани, изселвани и заселвани по административен ред; лицата с висше или полувисше образование, които са били заставени да работят по строителни обекти, в системата на чистотата или в селското стопанство. Месечните добавки по чл. 9 ЗПГРРЛ се изплащат към пенсията или сбора от получаваните пенсии и са в размер, определен в зависимост от продължителността на периода, през който лицата са били в затвори, трудововъзпитателни общежития, лагери и места за задържане. Обстоятелството, че лицето е репресирано и осъдено по политически причини, се установява с документи, издадени по реда на чл. 4, ал. 2 и 3 от същия закон. С ПМС № 88 от 19.04.2006 г. (обн., ДВ, бр. 35 от 28.04.2006 г.) е приета Наредба за прилагане на чл. 4 ЗПГРРЛ. В чл. 13 от Наредбата са определени органите, които издават необходимите документи за получаване на добавка по чл. 9 ЗПГРРЛ, когато лицето не разполага с нужните писмени доказателства по чл. 4, ал. 2 от закона. За лицата, които са изтърпели присъди по наказателни дела от общ характер (това са лицата по чл. 1, т. 1 и 5 ЗПГРРЛ), официалният документ, доказващ незаконната репресия, основана на произход, политически и религиозни убеждения, вида и нейното времетраене, се издава от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" към Министерството на правосъдието. В случаите когато липсват писмени доказателства относно времетраене или характера на репресията, съгласно чл. 13, ал. 2 от наредбата съответният областен управител и териториалните поделения на НОИ служебно искат произнасяне от централната комисия. Правомощията на централната комисия да се произнася по искания на правоимащи лица за установяване на обстоятелства, за които липсват изцяло или част от изискваните писмени доказателства са разписани в чл. 4, ал. 3 ЗПГРРЛ и в чл. 10, ал. 1 Наредбата за прилагане на чл. 4 ЗПГРРЛ. Комисията е помощен орган на административните органи, на които изрично е предоставено правото да я сезират с искания. Нейното решение е част от процедурата по издаване на заповед за определяне на обезщетение от областния управител, респективно добавка по чл. 9 ЗПГРРЛ към пенсията. Оспорващият има право да се защити срещу приетите от комисията обстоятелства, като изложи своите възражения в производството по обжалване на съответната заповед на областния управител, респективно решението на директора на ТП на НОИ, където да бъдат обсъдени всички факти и обстоятелства. В конкретния случай, приемайки, че липсват доказателства за вида, характера и продължителността на репресията, пенсионните органи е следвало да изискат съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗПГРРЛ служебно произнасяне от централната комисия по чл. 4 от ЗПГРРЛ в тази насока. Подобно задължение им е вменено и от разпоредбите на чл. 35 и чл. 36 АПК. Неправилно и необосновано, както административният орган, така и първоинстанционният съд приемат липсата на законоустановените материалноправни предпоставки по чл. 9 ЗПГРРЛ въз основа на документ, издаден в хода на друго административно производство – по искане за обезщетение по чл. 2 ЗПГРРЛ, развило се преди повече от десет години, пред различен административен орган – областен управител на област Пловдив, без налични доказателства за неговия изход. Посоченият протокол от 20.07.2009 г. от заседание на централната комисия по чл. 4 ЗПГРРЛ е препис – извлечение, от който не може да се направи обоснован извод относно представените документи в производството в цялост и изложените от органа съображения, обосновали решението, съобразно което е прието, че не са представени доказателства за причините за осъждането, релевантни според ЗПГРРЛ. В конкретния случай както административният орган, така и първоинстанционният съд не съобразяват характера на горното решение, което не обективира решение по същество. Съобразно нормата на чл. 11 от Наредбата, окончателно е решението на централната комисия, с което се признава за установено наличието или липсата на незаконна репресия, както и нейното времетраене. С оглед на изложеното и предвид наведените от касационния жалбоподател доводи досежно наличието на нови доказателства относно претърпяна от него репресия поради политическите му и религиозни убеждения през периода от 12.09.1944 г. до 10.11.1989 г., същите са останали необсъдени. Съгласно чл. 35 АПК, административният акт се издава след изясняване фактите и обстоятелствата от значение за случая и след като се обсъдят обясненията и възраженията на заинтересуваните граждани и организации. Нормата на чл. 36 АПК вменява задължението на административния орган за служебно събиране на доказателства. По силата на чл. 36, ал. 3 АПК административният орган следва да провери и прецени всички събрани в хода на производството доказателства. Предвид изложеното, като е отхвърлил оспорването, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. С оглед допуснатите съществени нарушения на административнопроизводствените правила, издадените административни актове се явяват незаконосъобразни и като такива следва да бъдат отменени, а преписката върната на пенсионния орган за ново произнасяне, съгласно дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуване и прилагане на закона. Предвид изхода на спора, своевременно направеното искане за присъждане на разноски от касационния жалбоподател, с оглед представеното пълномощно от 27.11.2017 г. и на основание чл. 143, ал. 1 АПК във вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във вр. чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ТП на НОИ – Пловдив следва да бъде осъдено да заплати възнаграждение на адвокат А. Славчев, с личен № 1900141140, от АК – Пловдив в размер на 500 лева (петстотин лева). Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд – шесто отделение,