Решение № 3427 от 10.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 350/2011 г.

Решение № 3427 от 10.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 350/2011 г., III о., докладчик съдията Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Николай Кирилов Христов, действащ чрез адв. Иванов, против решение № 453 от 27.10.2010 г., постановено по адм. дело № 315 по описа за 2010 г. на Административен съд - Хасково (АСХ). В касационната жалба се навеждат възражения относно изводите на съда, че чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ разграничава видовете административна дейност, чието незаконосъобразно осъществяване може да бъде основание за търсене на отговорност от държавата или общината, както и че отказът за възстановяване на недължимо внесени митнически сборове е свързано с издаване на индивидуален административен акт, а не с извършване на фактически действия. Разноски не се претендират. Ответната страна - Агенция "Митници" в срока по чл. 163, ал. 2 във вр с чл. 228 от АПК не е представила писмен отговор, а също така не взема участие по делото. Представителят на Върховната административна прокуратура, изразява становище, че обжалваното решение е правилно в частта, с която са отхвърлени исковете, основани на отказ за възстановяване на мита и ДДС, и неправилно, в частта му, с която е отхвърлен искът за вреди, основан на отменено по съответния ред наказателно постановление. Прокурорът поддържа, че при искът за обезщетение е без значение определянето на вида на волеизявлението на държавния орган. Върховният административен съд, намери, че касационната жалба е допустима като редовно подадена от надлежна страна в срока по чл. 211 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд - Хасково се е произнесъл по два обективно и кумулативно съединени иска между Христов и Агенция "Митници" с една и съща правна квалификация, но различен предмет. По първият иск, с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, имащ за предмет претенция за присъждане на вреди (имуществени и морални) в общ размер от 700 лева, заедно със законната лихва, произтичащи от НП № 3809/27.12.2006 г., издадено от Началника на Митница - Свиленград, съдът е приел, че искът е неоснователен. Аргумент за това е, че вредите причинени от НП, постановено в правораздавателно производство и респ. представляващо правораздавателен акт не се обхваща от хипотезата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Според съда, предвидения ред за защита по чл. 203 от АПК във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ обхваща единствено случаите, когато вредите произтичат от административна дейност и свързаното с нея издаване на индивидуални административни актове, действия или бездействия, както и общи административни актове. Решението, в тази му част е правилно. Настоящия съдебен състав не споделя възраженията на касатора и представителя на ВАП, че първоинстанционният съд неправилно и противно на закона е стеснил приложното поле на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Няма спор, че упражняването на административно-наказателни правомощия е проявление на изпълнително-разпоредителните функции на държавните органи, принадлежащи към системата на изпълнителната власт и се осъществява със силата на държавна принуда. Налагането на административно наказание посредством издаването на наказателно постановление обаче не е типична административна дейност, свързана с издаването на актове, с които се признават, създават, ограничават, изменят или прекратяват права или задължения или се засягат интереси на адресатите на акта, посредством едностранни властнически волеизявления или извършването на фактически действия и бездействия. Чрез наложеното административно наказание наказващият орган реализира държавната наказателна репресия - едно лице бива признато за виновно в извършването на правонарушение, в случая административно нарушение. Следва да бъде отбелязано обаче, че чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ препраща към АПК за реда, по който се разглеждат исковете по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Съгласно чл. 203, ал. 1 от АПК исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на тази глава. Част от елементите на фактическия състав на отговорността на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ са възпроизведени в чл. 203, ал. 1 от АПК: да има вреди, те да са претърпени от физически или юридически лица и да са вследствие от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на административни органи и длъжностни лица. Допустимостта на претенцията обаче е обусловена от предварителната отмяна на административния акт по "съответния ред" - чл. 204, ал. 1 от АПК. Този съответен ред е само и единствено реда по АПК. Това е така, тъй като с чл. 204, ал. 2 от АПК законодателят допуска възможността за обективно съединяване на иск за обезщетение с оспорването на административния акт, от който са настъпили вредите, като реализирането на тази възможност зависи само от волята на жалбоподателя, а не от наличието на други условия. Такова обективно съединяване ще е възможно, ако оспорването на административния акт е по "съответния" ред, предвиден в АПК. А по реда на АПК се оспорват индивидуални, общи или нормативни административни актове. Следователно и щом обжалването на издадено наказателно постановление е недопустимо да бъде осъществено по реда на АПК, а единствено в производство по ЗАНН, явяващ се специален закон спрямо АПК (с изключение на случаите касационно обжалване на решенията по чл. 63 от ЗАНН), то е недопустимо обективното съединяване по чл. 204, ал. 2 от АПК на жалба против НП с иск за вреди, произтичащи от това постановление. От тук следва, че заради процесуалната разпоредба на чл. 204, ал. 2 от АПК и изискванията за допустимост, които законодателят е въвел, претенция по чл. 203, ал. 1 от АПК може да се предяви само за вреди от административен акт, който е отменен по съответен ред, предвиден в АПК, но не и в друг закон. Така законодателната промяна и влизането в сила на АПК всъщност стесняват приложението на материалноправната норма на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Отделно от това, и що се касае единствено до вредите, произтичащи от направените разноски при съдебното оспорване на дадено наказателно постановление (в случая 200 лева ), то вреди не се дължат и на друго основание. Съгласно препращащата норма на чл. 84 ЗАНН за производството пред районния съд по жалби срещу наказателни постановления се прилагат разпоредбите на НПК. Но в глава единадесета, раздел III от НПК, няма норма, която да предвижда присъждане на направените от жалбоподателя разноски в това производство, включително за процесуално представителство. В този смисъл и ТР № 2/3.06.2009 г. по т. д. № 7/2008 г. на ОС на ВАС. Приложимият процесуален закон не признава право на жалбоподателя за разноски по водене на административнонаказателно дело, поради което държавата не дължи заплащането им, а претендирането им на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е заобикаляне на материалните норми, уредени процесуалния закон - НПК. Отговорността за съдебни разноски е санкция за неоснователно предизвикан правен спор. И след като разноски не се дължат във висящо съдебно производство, няма основание за присъждането им в друго исково производство. Предвид развитите съображения искът на Христов е бил правилно отхвърлен като неоснователен. В случая не става въпрос за вреди, които произтичат от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавата (или общината), нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. В случая административно-наказващия орган действа като правораздавателен, като особена административно-наказателна юрисдикция. Ето защо вредите, причинени вследствие от административно-наказателното производство и в частност от отмененото наказателно постановление нямат характер на вреди по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ. По втория иск, за обезщетение в размер на 1430 лева за претърпени имуществени вреди - загуби в размер на 930 лева и пропуснати ползи в размер на 530 лева, причинени от незаконосъобразното бездействие, произтичащи от отказ на зам. началника на Митница "Свиленград" да възстанови недължимо платени от Христов митнически сборове и ДДС, постановен с писмо № 4414-4548/27.04.2010 г., съдът е приел, че претенцията е неоснователна. Съдът се е мотивирал като е изложил съображения, че на първо място искът е недоказан, тъй като по делото не са представени доказателства, установяващи че отказът - административния акт причинил вредите е отменен като незаконосъобразен по съответния ред, както и че ищецът не е оспорил неговата законосъобразност в съдебното производство, а на второ - съгласно чл. 214 и сл. от Закона за митниците, законодателят е предвидил изричен ред за възстановяване на митни сборове, изключващ на основание чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ реда по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Решението в тази му част е правилно, като настоящата инстанция споделя частично изложените мотиви. Съобразявайки се с реда по глава ХХVIII от Закона за митниците, ищецът е поискал възстановяване на внесените от него мито и ДДС за внос на МПС - "Ситроен - ZX". С писмо № 4414-4548/27.04.2010 г. на зам.-началника на митница "Свиленград" искането за възстановяване е отклонено и същото е оставено без уважение. Този отказ с оглед формата си, съдържанието и правните последици към които е насочен, по своята правна природа е типичен индивидуален административен акт, с който едностранно се засяга правната сфера на адресата. В тази връзка, несъстоятелно е възражението в касационната жалба, че съдът е следвало да разглежда този отказ като незаконосъобразно фактическо бездействие по изпълнение на задължение за възстановяване на митните сборове и заплатено ДДС, произтичащо пряко от закона респ. да установи неговата незаконосъобразност като факт с преюдициално значение за основателността на предявения иск. Що се касае до мотивите относно съотношението между реда за възстановяване на митни сборове съгласно глава ХХVIII от Закона за митниците и реда за възстановяване на вредите по чл. 1 от ЗОДОВ във вр. с чл. 203 от АПК, следа да се отбележи, че същите не могат да бъдат споделени, без това обаче да влияе на правилността на решението. Производството по ЗОДОВ и това по Закона за митниците не са в конкуренция и правилото на чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ е неприложимо. Това е така, тъй като "специален начин" по чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ следва да се тълкува като специално уреден съдебен иск и ред за разглеждането му чрез който може да бъде защитено имущественото право на обезвреда в случай на спор, а не като съществуването на административно производство, каквато е това по чл. 214 и сл. от ЗМ, в което се разглеждат искания за признаване по административен ред на дадено право на вземане и чийто резултат подлежи на съдебно оспорване за законосъобразност. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховен административен съд, трето отделение