Решение № 16586 от 15.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3442/2011 г.

Решение № 16586 от 15.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3442/2011 г., VI о., докладчик съдията Наталия Марчева Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Фатме Мехмедалиева Хюсеинова от гр. Провадия срещу решение № 71 от 17.01.2011 г. по адм. дело № 3685/2010 г. по описа на Административния съд - гр. Варна - трето отделение, 30-ти състав. Релевирани са оплаквания за нарушение на материалния закон. Ответникът - директорът на ТП на НОИ - гр. Варна, не е взел отношение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Последната е постъпила в предвидения в чл. 211, ал. 1 АПК 14-дневен преклузивен срок, подадена е от надлежна страна и процесуално е допустима, но разгледана по същество е неоснователна. С решение № 71 от 17.01.2011 г. по адм. дело № 3685/2010 г., Административният съд - гр. Варна - трето отделение, 30-ти състав, е отхвърлил жалбата на Фатме Мехмедалиева Хюсеинова от гр. Провадия срещу решение № 9 от 26.10.2010 г. на директора на ТП на НОИ - гр. Варна, в частта, с която са оставени в сила разпореждане № С-03-034-07-00016597 от 17.08.2010 г., разпореждане № О-03-034-07-00016598 от 17.08.2010 г., разпореждане № О-03-000-00-00335542 от 02.09.2010 г. и разпореждане № О-03-000-00-00337105 от 10.09.2010 г. на ръководителя по изплащане на обезщетенията и помощите. Така постановеният съдебен акт не страда от визираното в касационната жалба отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. По първоначалното дело е било безспорно установено, че временната неработоспособност на Фатме Мехмедалиева Хюсеинова от гр. Провадия е настъпила на 1.06.2010 г., видно от болничен лист № 102 от същата дата. Впоследствие са представени болнични листове, представляващи продължение на първия, от които става ясно, че временната неработоспособност е продължила до 7.09.2010 г. Осигуреното лице е било назначено на срочен трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ до 30.06.2010 г. включително. Със заповед № 181П от 30.06.2010 г. на кмета на община Провадия, трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 325, т. 3 от КТ, считано от 1.07.2010 г. - поради изтичане на уговорения срок. Действително чл. 42, ал. 3 КСО предвижда, когато временната неработоспособност е настъпила преди прекратяване на срочни трудови правоотношения, паричното обезщетение да се изплаща за не повече от 75 календарни дни след прекратяване на договорите. Но в разпоредбата на § 22о, т. 3 от ПЗР на КСО, който е в сила също от 1.07.2010 г., изрично е казано, че паричното обезщетение по чл. 42, ал. 3 от КСО се изплаща за не повече от 30 календарни дни след прекратяване на договорите, с изключение на паричното обезщетение за трудова злополука и професионална болест, което се изплаща до възстановяване на работоспособността или до установяване на инвалидност. Цитираният текст е приет със ЗИД на КСО, обн. ДВ, бр. 49 от 29.06.2010 г., в сила от 1.07.2010 г., и е с временно действие до 31.12.2010 г. Правилно първоинстанционният съд е приел, че в редакцията на нормата не са предвидени различни хипотези за случаите на времето на възникване на временна неработоспособност. Това е така, защото самата норма на чл. 42, ал. 3 КСО, в която с цитираното изменение само е ограничен срокът за изплащане на обезщетение за временна неработоспособност, сочи като правнорелевантен факт датата на прекратяване на правоотношенията или договорите. В хода на производството по чл. 117, ал. 3 КСО не съществуват процесуални пречки за произнасяне, както по обжалваните разпореждания, така и за приложение на чл. 99, т. 1 АПК, както и за обявяване на нищожността на други разпореждания, имащи пряка връзка със спорното правоотношение. Доколкото в производството по чл. 99, т. 1 АПК съществува процесуална възможност за отмяна на влезли в сила административни актове, на още по-силно основание би могло да се обяви нищожността на административните актове с оглед на по-тежките пороци, от които същите страдат. Нищожните административни актове никога не влизат в сила, произнасянето по тях би могло да стане и след срока по чл. 102, ал. 1 АПК. Стигайки до аналогични правни изводи, първоинстанционният съд е постановил решението си, съблюдавайки материалния закон. По изложените в настоящите мотиви съображения касационната жалба се възприема като неоснователна, а обжалваното решение се оставя в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2 АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,