Решение № 9616 от 13.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6693/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция Местни данъци (МД) при Община Варна, подадена чрез пълномощника юрк. Хаджиев, срещу Решение 2552/06.03.2025 г., постановено по адм. дело 1297/2024 г. по описа на Административен съд Варна, с което по жалба на В. Г. В. е прогласена нищожността на изричен отказ на Директора на Дирекция Местни данъци, обективиран в писмо рег. МД-Т24002566ВН_001ВН/16.04.2024 г., в частта, с която е отказано разглеждането на заявлението за възстановяване с вх. МДТ24002566ВН/19.03.2024 г. на платените местни данъци и такси от В. Г. В. за недвижим имот, деклариран с декларация по ЗМДТ с вх. 5305021285/27.06.2019 г., и делото е изпратено като преписка на компетентния орган. В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че редът, по който е следвало да бъде разгледано производството, е този по чл. 156 вр. чл. 128 и сл. от ДОПК, а не както е приел административният съд чл. 120 КРБ. Твърди, че писмото, предмет на съдебен контрол, няма характер на индивидуален административен акт, противно на изложените от съда съображения. Искането е за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да бъде отхвърлена жалбата. Претендира присъждане на разноски, включително юрисконсултско възнаграждение за две съдебни инстанции, а в условията на алтернативност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника. Ответникът В. Г. В., в подаден писмен отговор, оспорва основателността на касационната жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Прави възражение за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение на ответника, както и възразява срещу искането за присъждане на такова за първоинстанционното производство поради липса на навременна претенция. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, и съобрази становищата на страните, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от легитимирана страна и против подлежащ на оспорване съдебен акт, а по съществото ѝ съобрази следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред Административен съд Варна е изричен отказ на Директора на Дирекция Местни данъци, обективиран в писмо рег. МД-Т24002566ВН_001ВН/16.04.2024 г., в частта, с която е отказано разглеждането на заявлението за възстановяване с вх. МДТ24002566ВН/19.03.2024 г. на платените местни данъци и такси от В. Г. В. за недвижим имот, деклариран с декларация по ЗМДТ с вх. 5305021285/27.06.2019 г. Административният съд, от фактическа страна, е приел за установено следното: С искане с рег. МД-Т24002566ВН/19.03.2024 г., подадено от С. В. М., М. М. В. и В. Г. В., до Директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна, е поискано: 1. Закриване на партидата на С. В. М. по отношение на ½ идеална част от обект с идентификатор 10135.2564.1828.1 по КК и КР на гр. Варна, одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008 г. на н-к на СГКК гр. Варна. Вилна зона, съставляващ еднофамилна жилищна сграда на два етажа, със застроена площ по КК от 83 кв.м., находящ се на ул. 13-та 18, и ½ идеална част от обект с идентификатор 10135.2564.1828.2 по КК и КР на гр. Варна, одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008 г. на н-к на СГКК гр. Варна. Вилна зона, съставляващ гараж със застроена площ от 23 кв.м., находящ се на ул. 13-та 18, както и 2. Възстановяване по банков път на недължимо платени задължения и такси по ЗМДТ по партидите на С. В. М., М. М. В. и В. Г. В. за процесните имоти съгласно приложени за всяко от лицата хронология на задължения и плащания по партиди. Искането си лицата са мотивирали с наличие на влязло в сила Решение 58/24.03.2023 г., постановено по гр. дело 20233000500001/2023 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено Решение 1369/07.11.2022 г., постановено по гр. дело 1681/2021 г. по описа на Окръжен съд Варна, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено спрямо ищците И. В. М., Х. В. Т. и М. Т. М., че ответницата С. В. М. не е собственик на описаните по-горе недвижими имоти. С Определение 1004/06.03.2024 г., постановено по гр. дело 2458/2023 г. по описа на ВКС, не е допуснато касационно оспорване на Решение 1369/07.11.2022 г., постановено по гр. дело 1681/2021 г. по описа на Окръжен съд Варна. С писмо рег. Т24002566ВН_001ВН/16.04.2024 г., издадено от Директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна, лицата са уведомени, че зачитането на признатото право за установено спрямо ищците е от датата на влизане в сила на Определението на ВКС 06.03.2024 г. Лицата са уведомени, че партидата на С. М. е закрита, както и че доколкото М. М. В. и В. Г. В. не са страни съгласно приложените съдебни решения, лицата се уведомяват, че искането за възстановяване на недължимо платени задължения и такси по ЗМДТ не следва да се разглежда. С жалба рег. МД-Т24002566ВН_002ВН/30.04.2024 г., подадена чрез Директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна, до Кмета на Община Варна, лицата са оспорили отказа, обективиран в писмо рег. Т24002566ВН_001ВН/16.04.2024 г., и са поискали възстановяване на недължимо платени суми. С жалба с вх. 8204/07.06.2024 г. до администраивния съд лицата са оспорили мълчалив отказ на Кмета на Община Варна по подадената жалба рег. МД-Т24002566ВН_002ВН/30.04.2024 г., а в условията на евентуалност писмо с Рег. Т24002566ВН_001ВН/16.04.2024 г., издадено от Директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна. В хода на съдебното производство, с Определение 6100/13.06.2024 г., постановено по адм. дело 1297/2024 г. по описа на Административен съд Варна, съдът е разделил производството в три отделни, като предмет на настоящото е само това по отношение жалбата на В. Г. В.. При така установената фактическа обстановка, първоинстанционният съд е приел, че оспореният акт писмо с Рег. Т24002566ВН_001ВН/16.04.2024 г., издадено от Директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна, в частта, с която е отказано разглеждането на заявление за възстановяване с рег. МД-Т24002566ВН/19.03.2024 г., е нищожен поради липса на компетентност у издателя му. Изложени са съображения, че писмо с Рег. Т24002566ВН_001ВН/16.04.2024 г., издадено от Директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна, е индивидуален административен акт, който в частта си, предмет на съдебен контрол, обективира отказ да се разгледа искането на В. Г. В. за възстановяване на внесени от него суми по партидите му за имотите. Според съда писмото, в посочената част, може да се разглежда като прекратяване на производството по разглеждане на заявлението за възстановяване на суми, платени от лицето. Актът се явява неблагоприятен, тъй като лишава лицето от възможност да получи от компетентния орган мотивиран отговор по същество, като въпреки че ДОПК не предвижда изрична уредба, правото на жалба на лицето следва от разпоредбата на чл. 120 от КРБ. Посочено е, че от разпоредбите на ДОПК и ЗМДТ не се установява възможност за издаване на акт, преграждащ развитието на административното производство от Директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна със съдържание като оспореното. На следващо място, според съда искането на лицето е неясно формулирано, тъй като не става ясно дали се иска издаване на Акт за прихващане или възстановяване по чл. 129 ДОПК или Акт по чл. 102, ал. 2 вр. ал. 3 ДОПК. Независимо от вида на производството обаче, съобразно чл. 4 и чл. 9б ЗМДТ компетентен да се произнесе е бил съответният орган по приходите, а не Директорът на Дирекция Местни данъци при Община Варна, поради което е формиран краен извод за нищожност на писмо с Рег. Т24002566ВН_001ВН/16.04.2024 г., издадено от Директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна, в частта, с която се отказва разглеждане на искането за възстановяване на недължимо платени суми и се прекратява производството. Решението е недопустимо. Основателно касаторът сочи, че в случая се касае за производство по реда на чл. 129 и сл. ДОПК, като противно на приетото от административния съд, искането, подадено от В., е достатъчно прецизно и ясно формулирано и е за възстановяване на недължимо платени задължения по ЗМДТ. Разпоредбата на чл. 128, ал. 1 ДОПК, тълкувана в контекста на съдържанието на публичните вземания по чл. 1 и чл. 6 ЗМДТ във вр. с чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК и на компетентността на органите по чл. 4 и чл. 9б ЗМДТ, обосновава правната възможност да се извърши възстановяване на платени суми за недължими публични задължения за местни данъци и местни такси. Съгласно чл. 129, ал. 1 ДОПК компетентен да се произнесе по искане за възстановяване или прихващане е органът по приходите. В съответствие с чл. 9б във вр. с чл. 4, ал. 1 ЗМДТ установяването на местните такси се извършва по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, като съгласно чл. 9б във вр. с чл. 4, ал. 3 и 4 ЗМДТ служителите от общинската администрация, определени със заповед на кмета на общината, имат правомощията на орган по приходите. Кметът на общината и ръководителят на звеното за местни приходи в общината имат правомощията съответно на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 ДОПК и на териториален директор на Националната агенция за приходите. С оглед на така установената нормативна уредба, компетентен да се произнесе по искане за прихващане или възстановяване е орган по приходите в общинската администрация, а не ръководителят на звеното за местни приходи в общината, т.е. Директорът на Дирекция Общински приходи, както правилно е приел административният съд. Не могат обаче да бъдат споделени доводите на съда, според които оспореното писмо рег. МД-Т24002566ВН_001ВН/16.04.2024 г., в частта, с която е отказано разглеждането на заявлението за възстановяване вх. МДТ24002566ВН/19.03.2024 г. на платените местни данъци и такси от В. Г. В., има характер на индивидуален административен акт. На първо място, следва да се посочи, че писмото има уведомителен характер, като не съдържа разпоредителна част. Макар в оспорената част да е посочено, че искането не подлежи на разглеждане, липсва произнасяне в посока прекратяване на административното производство, т.е. не се прегражда пътят му, поради което не е налице засягане правната сфера на лицето по смисъла на чл. 21, ал. 1 - 4 АПК. Не са дадени указания по евентуално отстраняване на нередовности, нито са изтъкнати основания за недопустимост на искането, не е посочен и ред за оспорване. В действителност именно Директорът на Дирекция Местни данъци е бил сезиран с искането за възстановяване, противно на предвиденото в чл. 31, ал. 1 АПК вр. § 2 от ДР на ДОПК, според който искането се отправя до административния орган, който е компетентен да реши въпроса. Съгласно чл. 31, ал. 2 ДОПК когато органът, започнал производството, установи, че индивидуалният административен акт трябва да бъде издаден от друг административен орган, той му изпраща незабавно преписката, като уведомява този, по чиято инициатива е започнало производството, както и привлечените до момента заинтересовани граждани и организации. В конкретния случай Директорът на Дирекция Местни данъци не е дължал произнасяне, а е следвало да препрати искането на съответния орган по приходите, компетентен да разгледа искането за възстановяване на недължимо платени суми. Със сезирането на некомпетентен орган, дори да се приеме, че писмото е индивидуален административен акт, подлежащ на самостоятелно оспорване, лицето изначално не е могло да получи търсената защита на свои права и законни интереси, поради което не е обвързано от съдържанието му (в този смисъл Решение 13651 от 09.11.2017 г. по адм. д. 5834/2017 г. по описа на ВАС). По изложените съображения, настоящият състав приема, че атакуваното пред административния съд писмо няма самостоятелно правно значение и не подлежи на оспорване пред съд, тъй като не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Първоинстанционният съд не е съобразил, че жалбата в случая е подадена срещу неподлежащ на оспорване акт, поради което е недопустима, и при наличието на предпоставките по чл. 159, т. 1 АПК е следвало да я остави без разглеждане, и да прекрати образуваното по нея производство. Поради това, като се е произнесъл по подадената пред него жалба, съдебният състав е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено, а производството по делото, образувано по недопустимото оспорване прекратено. Решението в частта, с която делото е изпратено като преписка на компетентния орган по приходите, е правилно и следва да бъде оставено в сила с оглед изложените вече съображения. По разноските: При този изход на спора разноски не следва да се присъждат съобразно чл. 143, ал. 3 АПК, приложим на основание § 2 ДОПК, доколкото по делото липсват данни искането на В. да е изпратено на компетентния орган. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 3 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,