Решение № 2926 от 21.3.2023 г. на ВАС, I о.

Производството е по реда на чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), във вр. с чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика (Д ОДОП) София при Централното управление на Националната агенция по приходите (ЦУ на НАП), срещу Решение 4769 от 12.07.2022 г., постановено по адм. д. 11714 по описа на Административен съд София град (АССГ) за 2021 г. С него е отменен Акт за прихващане и възстановяване (АПВ) П-22222521119195-004-001 от 30.07.2021 г., издаден от М. Младенова, на длъжност главен инспектор по приходите при Териториална дирекция (ТД) на НАП - София, потвърден с Решение 1573 от 11.10.2021 г., издадено от Е. Павлова, изпълняващ длъжността заместник - директор на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика (Д ОДОП) София при Централно управление (ЦУ) на НАП, с който на Универсал К България ООД е отказано да бъдат възстановени недължимо събрани суми, представляващи лихви в размер на 32143,34 лв. за подадени след законово установения срок данъчни декларации по чл. 55, ал. 1 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) и чл. 201, ал. 1 от Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО) за 2016 г., 2017 г. и 2018 г. за данък върху дивидентите и сумата от 9877,74 лв. авансов данък за м. 10.2020 г. Наред с това НАП, е осъдена да заплати на Универсал К България ООД сума в размер на 1070,00 лв. за сторените по делото разноски. В касационната жалба се твърди постановяване на обжалваното съдебно решение при наличието на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касационния жалбоподател съдът пренебрегнал установените в хода на проверката факти, че наредените от дружеството суми били използвани за погасяване на декларирани, но неплатени от него задължения за други данъци. Така също игнорирал разпоредбата на чл. 169 ДОПК. Не съобразил, че с подаването на декларация по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ дължимият данък се обявява (декларира) пред НАП, като без подадена декларация този данък няма как да бъде отразен като задължение по данъчноосигурителната сметка на задълженото лице. Касационният жалбоподател твърди, че извършените плащания на процесните суми за 2016 г., 2017 г. и 2018 г. нямат характер на плащане на конкретно задължение поради липсата на декларация, породила това задължение. Тъй като с декларациите от 25.03.2021 г. е декларирано задължение за посочените по горе периоди, което се явява просрочено към датата на подаването им, се твърди, че лихва се дължи за закъснението съгласно чл. 175, ал. 1 ДОПК. Наред с това, се поддържа становище, че за да уважи предявената жалба относно искането за възстановяване на сумата от 9877,74 лв. съдът не съобразил, че сумите от служебното изправление и внесената такава в размер на 10000,00 лв. били отнесени за погасяване на други задължения на дружеството. Не била ангажирана и съдебно-счетоводна експертиза, която да установи липсата на непогасени изискуеми публични задължения. По тези причини се твърди, че сумата не се явява недължимо платена и не подлежи на възстановяване. Предвид изложеното се иска отмяната на обжалваното съдебно решение и отхвърляне на жалбата на Универсал К България ООД срещу оспорения АПВ. Претендира се присъждането на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател се представлява от упълномощен юрисконсулт, който от негово име поддържа касационната жалба на основанията, посочени в нея, а по същество моли да бъде уважена. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за две съдебни инстанции. Ответникът Универсал К България ООД оспорва касационната жалба в представен по делото, чрез упълномощен адвокат, писмен отговор. Поддържа становище, че съдът подробно е обсъдил установените по делото факти, на които се позовава касационният жалбоподател. Намира за неоснователни всички заявени от него касационни оплаквания. Излага доводи в насока, че задължението по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ е за подаване на декларация за дължимите данъци; данъкът е определен по основание и размер в закона, както и срокът, в който следва да бъде платен; задължението за данъка не възниква с подаване на декларация по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ, а с възникване на съответното данъчно събитие; подаването на декларацията е предвидено за дължимите данъци и служи като изпълнително основание по чл. 209, т. 2 ДОПК, когато липсва доброволно изпълнение. Наред с това, оспорва се твърдяната от касационния жалбоподател нужда от доказване на факта, че в данъчноосигурителната сметка на дружеството няма непогасени изискуеми публични задължения, като се обръща внимание на факта, че това не е било спорно в производството пред първоинстанционния съд. В съдебното заседание пред настоящия съд ответникът по касация се представлява от упълномощения адвокат, който от негово име оспорва касационната жалба, а по същество моли обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила. Претендира сторените по делото разноски съобразно представен списък на разноските и доказателства за извършването им. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното съдебно решение на релевираните касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежна страна, за която този акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, предвид което следва да бъде разгледана досежно нейната основателност. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Спор по фактите не е формиран между страните. Въз основа на установеното по делото от фактическа страна, съдът направил извод за основателност на предявената от Универсал К България ООД жалба. Приел, че спорният АПВ е издаден от оправомощен орган в рамките на неговата материална и териториална компетентност и в предвидената от закона писмена форма. Направил извод, че при издаването му е спазена предвидената процедура, но неправилно е приложен материалният закон, поради което го отменил като незаконосъобразен. Като съобразил установеното по делото, че въпреки неподаването на декларациите по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ и чл. 201, ал. 1 ЗКПО дружеството е изпълнило задълженията си по чл. 46, ал. 3 ЗДДФЛ, във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗДДФЛ в предвидените от закона срокове, съдът приел, че фактът на неподаване на посочените декларации не може да се третира в негов ущърб. Изразил становище, че в случая не е налице укриване на факти и обстоятелства, които по закон Универсал К България ООД е било длъжно да обяви пред органите по приходите и да не ги е обявило. Приел, че за приходните органи не е била налице неяснота относно вида и размера на задълженията, които дружеството е погасило с представените по делото платежни нареждания. Направил извод, че процесните данъчни задължения възникват по силата на закона, а не от момента на подаване на декларациите. Мотивирал се също така, че фактът на неподаване на декларация по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ е основание за търсене на административнонаказателна отговорност, но не съставлява такова за възникване на процесните задължения. По тези съображения съдът направил извод, че Универсал К България ООД е платил дължимия данък по реда на чл. 38, ал 1, т. 2 ЗДДФЛ върху дивиденти за 2016 г., 2017 г. и 2018 г. Относно това дали сумата от 32136,14 лв., представляваща начислени лихви за забава, е дължимо удържана от приходните органи и подлежи ли същата на възстановяване по реда на чл. 128 и сл. ДОПК, съдът съобразил, че за да бъде дефинирана сумата като дължима, тя трябва да е определена по основание и размер - на какво правно основание се дължи и в какъв размер. Във връзка с това съдът приел, че в случая не са налице доказателства сумата да е определена по основание и размер. Предвид това и при установеното по делото, че главниците за данък по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗДДФЛ върху дивиденти за 2016 г., 2017 г. и 2018 г. са платени с платежни нареждания в размер на 41422,71 лв. - през 2016 г.; 47367,41 лв. - през 2017 г. и 51034,78 лв. - през 2018 г., съдът приел, че незаконосъобразно органите по приходите са удържали лихва по реда на чл. 175, ал. 1 ДОПК в размер на 32136,14 лв., която сума подлежи на възстановяване по реда на чл. 128 и сл. ДОПК. По отношение на искането за възстановяване на сумата в размер на 9877,74 лв., платена от Универсал К България ООД на 11.11.2020 г., съдът също приел, че подлежи на възстановяване. Позовал се на установеното по делото, че за м. 10.2020 г. дружеството е внесло авансов корпоративен данък- веднъж с платежно нареждане от 11.11.2020 г. в размер на 9877,74 лв. и втори път на 13.11.2020 г. - в размер на 10000,00 лв. Установено било също така, че дължимите авансови вноски са в размер на 10000,00 лева месечно, а вноската за м. 10.2020 г. в случая е платена с преводното нареждане от 13.11.2020 г. При действието на чл. 169, ал. 3 и ал. 4 ДОПК съдът направил извод, че органът по приходите е следвало да съобрази направеното пред него волеизявление от страна на дружеството за погасяване, извършено до започване на принудителното събиране, каквото в случая изрично е заявено с посочените преводни нареждания. Според съда, правото на приходната администрация да не зачита волеизявлението за поредност на погасяване на публичните задължения е отпаднало и е възникнало отново правото на задълженото лице да прави избор кое от задълженията си погасява. Това право то вече е упражнило, въз основа на което съответните данъчни задължения били платени. Освен това съдът взел предвид, че приходният орган в хода на административното производство не е провел доказване дали Универсал К България ООД има други публични задължения и в случай, че има не е посочено с процесните преводните нареждания кои други негови задължения са погасени. Предвид това, съдът счел, че сумата от 9877,74 лв., като недължимо платена, подлежи на възстановяване по реда на чл. 128 ДОПК. Предвид изхода на спора се произнесъл и по разноските. Решението е валидно, допустимо и правилно. От данните по делото безспорно се установява, че дължимият от Универсал К България ООД данък дивидент за процесните три години е погасен чрез плащане в установените в закона срокове. Задължението по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ е за подаване на декларация за дължимите данъци. Данъкът е определен по основание и размер в закона, както и срокът, в който следва да бъде платен. Задължението за данъка не възниква с подаване на декларация по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ, както без основание твърди касационният жалбоподател. Подаването на декларацията е предвидено за дължимите данъци и служи като изпълнително основание по чл. 209, т. 2 ДОПК, когато липсва доброволно изпълнение. В конкретния случай, както се посочи по - горе, задълженията са платени доброволно преди изтичане на срока за подаване на декларацията по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ. При наличие на доказателства за плащане в предвидения от закона срок, задълженото лице не е изпаднало в забава и задължение за лихви по чл. 175, ал. 1 ДОПК не възниква. В случая в приобщените като доказателства платежни документи като основание за плащане е посочено "данък дивидент" за процесните периоди, поради което правилно съдът е приел, че публичните задължения са погасени в предвидения от закона срок и не е възникнало задължение за лихва за забава. В тази връзка неоснователни са оплаквания на касационния жалбоподател, че съдът не съобразил разпоредбата на чл. 169 ДОПК. Изводите му по отношение приложението на тази разпоредба са правилни и се споделят се от настоящия съдебен състав. Задължението за внасяне на процесните данъчни задължения е възникнало по силата на закона, както правилно е приел това и първоинстанционният съд. Декларацията прави задължението по нея ликвидно от подаването й, но съгласно чл. 105 ДОПК, задълженията по декларация, по която задълженото лице самo изчислява основата и дължимия данък и/или задължителните осигурителни вноски, се внасят в сроковете, определени в съответния закон. Това означава, че размерът на задължението е определен от самото задължено лице. По този размер и по срочното плащане на задължението спор няма. При изтичане на законовите срокове за плащане на задължението то става изискуемо. Доколкото плащането е осъществено преди изтичането на предвидения в закона срок от задълженото дружество, по-късното подаване на декларацията не може да обоснове извод за обратното, респективно за дължимост на лихва за забава. Изводите на първоинстанционния съд са правилни и по отношение на втория спорен по делото въпрос възстановяване на сумата от 9877,74 лв., която се явява внесена в резултат на допусната от дружеството грешка, при която авансовият корпоративен данък за м. 10.2020 г. е внесен два пъти. Това обстоятелство не е било спорно пред първоинстанционния съд. Наред с това, доводите в касационната жалба за допуснат пропуск за установяване на това, че дружеството няма непогасени публични задължения чрез приобщаване на специални знания (ССЕ) са неоснователни, тъй като се касае за отрицателен факт. По изложените по-горе съображения и доколкото правните изводи за незаконосъобразност на спорния АПВ, които настоящият състав прави, съвпадат с тези, направени в обжалваното съдебно решение, то като валидно, допустимо и правилно, следва да остане в сила. Не са налице релевираните с касационната жалба основания за неговата отмяна. Предвид изхода на спора и направеното искане от ответника по касация, нему се следва присъждането на сторените разноски за адвокатско възнаграждение в доказания размер на 2148,00 лв. съобразно представените доказателства за плащането му по банков път и списъка на разноските. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение