Решение № 88 от 20.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 2090/2021 г.

Решение № 88 от 20.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 2090/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Людмила Цолова Производството е по реда на чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. Д. Д., чрез процесуалния му представител адв. П. В., срещу решение № 17/28.05.2021 г. по гр. д. № 156/2021 г. на Апелативен съд Бургас, с което след отмяна на решение № 32/18.12.2020 г. по гр. д. № 325/20 г. по описа на Ямболски окръжен съд в частта, с която ЗД "Бул инс" АД е осъдено да заплати на Ж. Д. Д. сумата 40 000 лв. със законната лихва, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на К. М. П. – негова баба, настъпила вследствие на ПТП, възникнало на 11.06.2016 г., искът му до този размер е отхвърлен като неоснователен. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради неговата необоснованост. Касаторът счита, че съдът неправилно е интерпретирал събраните по делото доказателства във връзка с указанията в ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, което е обусловило изводи, несъответстващи на установената фактическа обстановка. Прави искане за отмяна на решението на БАС и уважаване на предявения срещу дружеството-застраховател иск с присъждане на разноски за всички инстанции. Ответникът по касация ЗД "Бул инс" АД, представляван от адв. М. Г., изразява становище за неоснователност на жалбата. Поддържа доводи, че ищецът не попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за причинени неимуществени вреди, тъй като по делото не е доказано между него и починалата му баба да е създадена трайна и дълбока емоционална връзка, а изложените от апелативния съд мотиви във въззивното решение са напълно в унисон със задължителната практика на ВКС. Считайки същото за правилно, моли да бъде оставено в сила. Претендира разноски за производството пред ВКС. С определение № 193/04.04.2022 г., решението на въззивния съд е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса относно критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: За да постанови обжалваното решение съставът на Бургаски апелативен съд е приел за установено, че ищецът е внук на К. М. П., починала при ПТП на 16.07.2016 г., за виновен за което, с влязла в сила присъда, е признат водачът на лекия автомобил, причинил ПТП, който е притежавал валидна застраховка "Гражданска отговорност" при ответното застрахователно дружество. Приел е, че от събраните по делото доказателства- свидетелски показания е установено, че между ищеца и неговата баба са съществували близки отношения; живели са в общо домакинство, разбирали са се, отнасяли са се с уважение и обич един към друг, а при настъпването на смъртта й ищецът изживял шок, тъгува за баба си и тя много му липсва, но тези обстоятелства не сочат на изключителност в отношенията им, нито на интензивност на претърпените болки и страдания над обичайните за случая. В тази връзка съдът е отказал да кредитира част от свидетелските показания, аргументирайки се с това, че те не почиват на постоянни, преки и лични впечатления на свидетелите, а пресъздават казано от други лица. Посочил е, че полаганата от бабата грижа за ищеца е била за подпомагане на родителите му при отглеждането и възпитанието му, а не заместваща родителска грижа и че липсват данни който и да е от двамата да е имал необходимост от издръжка и гледане от страна на другия. Приел е за очаквана и нормална загрижеността на ищеца към своята роднина не само докато са живели заедно, но и в периода, в който баба му е била настанена в болница след инцидента, както и че не е необичайно той да понесе смъртта й тежко, мъчително и болезнено, но при липса на данни /вкл. медицински документи/, че емоционалното му равновесие е било трайно нарушено. В заключение съдът е намерил, че липсват предпоставки за извод, че ищецът е от кръга на правоимащите, съгласно ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, е даден в Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, с което е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Въззивното решение е неправилно, тъй като изводите на АС Бургас, са направени в отклонение от посочената задължителна практика и не съответстват на събраните в хода на делото доказателства. Доколкото в случая не се налага извършване на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, спорът, на основание чл. 293, ал. 2 вр. ал. 1 от ГПК, следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция. Безспорно е и установено с приетите по делото писмени доказателства, че с влязла в сила присъда по н. о. х. д. № 109/2018 г. на ОС Ямбол, Л. Г. Д. е признат за виновен в това, че на 11.06.2016 г. в [населено място], при управление на МПС - л. а. "Фиат" с ДК [рег. номер на МПС] е нарушил правилата за движение на ЗДвП – чл. 47, ал. 3 ППЗДвП вр. чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 ЗДвП и с чл. 119, ал. 1 ЗДвП, като по непредпазливост е допуснал причиняването на смърт на К. М. П., както и, че гражданската отговорност на същия е била застрахована при ответното дружество с договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите". Доказано е и, че ищецът е низходящ сродник по права линия от втора степен – внук на починалото в резултат на ПТП лице. За установяване характера на приживе сложилите се отношения между ищеца и починалата му баба, както и за отражението на смъртта й върху живота и емоционалното състояние на ищеца, по делото в производството пред първата инстанция са разпитани двама свидетели. Приетото от въззивния съд, че установеното от тях не е на базата на преки впечатления не може да бъде споделено. Свидетелят Д. е семеен приятел със семейството на ищеца, като свидетелства, че неговите родители също са се познавали с починалата и нейния съпруг, поради което изрично установява, че впечатленията му от отношенията между двамата са преки и непосредствени. Няма основание това да бъде подлагано на съмнение, тъй като установеното от него е последователно и непротиворечиво. Същият има спомен за годината на раждане на ищеца, към която свидетелят е бил 20-годишен и знае възрастта му към момента на разпита, тъй като с майката на ищеца са израснали заедно; сочи, че до 5-6 годишната му възраст майката, бащата, сестрата и той са живеели заедно с бабата и дядото в един апартамент, като до този момент с отглеждането на ищеца преимуществено се е занимавала баба му, тъй като майка му е работила на смени, а баща му е пътувал непрекъснато в командировки; когато ищецът навършил посочената възраст родителите му, заедно със сестра му се преместили в друг квартал, а ищецът останал да живее само с баба си /към този момент дядо му е бил починал/, която продължила да се грижи за него; оттогава е имало само един период от около 1-2 години /в 6-ти или 7-ми клас/, в който ищецът е отишъл да живее при родителите си, но в 8-ми клас отново се върнал при баба си, където се установил трайно, завършил средното си образование и създал семейство, което продължило да живее с бабата, а тя започнала да отглежда роденото от брака му дете до момента, в който се случил инцидентът с нея. С категоричност свидетелят установява, че между двамата се установили отношения по-силни, отколкото между ищеца и майка му и че той имал баба си за майка, а тя него – за свой син – взаимно си помагали – ищецът с плащането на сметките, а бабата – с отглеждането на правнучето и с грижи за домакинството. Тези показания се подкрепят и от показанията на другия свидетел – М., който е колега на майката на ищеца и познава цялото й семейство. При преките си контакти с майката свидетелят знае, че ищецът не е споделял с нея, имал си друг живот и бил по-близък с баба си, която го отгледала, отколкото с майка си. За създадената особена близост между ищеца и починалата свидетелстват и показанията на Д. в останалата им част – от вестта за претърпяната злополука ищецът изпаднал в шок, а след това се променил, не бил същия човек, изобщо не бил в състояние да работи професията си /дърводелец/, тъй като бил силно разконцентриран и притеснен и, въпреки че работел и нощни смени, всеки ден след работа пътувал до болницата в Бургас да вижда баба си; много трудно понесъл последвалата й смърт и четири години по-късно все още не я бил преживял; загубил желание да завърши започнатия заедно със свидетеля преди инцидента ремонт на апартамента, като всичко в него останало на етапа от преди това, а стаята на бабата ищецът запазил непокътната с всичките й вещи в нея. Въз основа на тези свидетелски показания, които няма основание да не бъдат кредитирани, настоящият състав на ВКС приема, че е проведено пълно и главно доказване на релевантните за активната материално-правна легитимация на ищеца факти, позволяващи да бъде направен извод за съществуваща особено близка привързаност между ищеца и починалата негова родственица, наподобяваща тази на най-близките роднини – майка и син, която е едно от основанията на търпящия неимуществени вреди от физическата загуба на неговия близък, макар и намиращ се извън кръга на тези, посочени в постановленията на Пленума на ВС от 1961 г. и 1969 г., да му бъде признато право на обезщетение за тези вреди. Макар да не са установени с медицински документи, негативните последици от случилото се с К. П. върху емоционалното състояние и поведение на ищеца са надхвърлящи обичайните такива, характерни за връзката – баба-внук. С оглед това ищецът следва да бъде обезщетен за действително претърпените от него неимуществени вреди, като паричният им еквивалент /при съобразяване критериите за определянето му в справедлив размер - възрастта на увредения, отношенията между пострадалия и претендиращия обезщетението, обстоятелствата, при които е настъпил вредоносния резултат, конкретните икономически условия в страната, ориентир за които са нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането /, настоящият състав определя на 40 000 лв. При този извод решението на въззивната инстанция следва да бъде отменено в частта, с която искът по чл. 432, ал. 1 КЗ е отхвърлен до размер на сумата 40 000 лв. и като ответникът следва да бъде осъден да заплати тази сума на ищеца, ведно със законната лихва от датата, на която е изтекъл тримесечният срок по чл. 496, ал. 1 КЗ от поканата до застрахователя да плати – която, според събраните по делото доказателства е 19.02.2019 г., до окончателното й изплащане. Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът по касация и по исковете следва да заплати по сметка на ВКС сумата 800 лв., по сметка на Бургаски апелативен съд сумата 800 лв. и по сметка на Ямболски окръжен съд сумата 1600 лв., представляващи дължима държавна такса. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ЗД "Бул инс" АД следва да бъде осъдено да заплати на ищеца разноски за производството пред трите инстанции в общ размер 5220 лв., представляващи адвокатско възнаграждение /за производството пред Върховен касационен съд в размер на 1730 лв., за производството пред Апелативен съд Бургас в размер на 1730 лв. и за производството пред Ямболски окръжен съд в размер на сумата от 1760 лв. /. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение