Решение № 13102 от 3.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 3590/2014 г.

Решение № 13102 от 3.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 3590/2014 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на Изпълнителната агенция "Военни клубове и военно-почивно дело" (ИА) против решение № 71/14.01.2014 г. по адм. дело № 2649/2013 г. по описа на Административен съд - Варна, с което ИА е осъдена да изплати на Димитър Недялков Илиев обезщетение по чл. 122, ал. 3 от Закона за държавния служител (ЗДСл) в размер на 2141.41 лева за периода от 5.04.2013 г. до 19.07.2013 г., както и лихва за забава в размер на 63.22 лева за периода от 5.04.2013 г. до 19.07.2013 г., ведно със законната лихва от 19.07.2013 г. до окончателното изплащане на обезщетението. Според касатора, представляван от юрк. Климентова, решението е неправилно, тъй като съдът противно на събраните по делото доказателства е приел, че е налице недопускане на Димитър Илиев до изпълнение на служебните му задължения като директор на Териториална дирекция - Варна в Главна дирекция "Управление на социалните дейности" в ИА след влизане в сила на 28.03.2013 г. на решение № 1743/2.04.2012 г. по адм. дело № 9504/2011 г. на Административен съд - София град. Ответната страна - Димитър Недялков Илиев, представляван от адв. А. Пейчева, оспорва доводите в касационната жалба и поддържа обжалваното решение като правилно. Представителят на Върховната административна прокуратура, в хода на делото по същество, дава мотивирано заключение, че обжалваното решение е правилно. Постановено е при спазване на съдопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон - чл. 122, ал. 3 от ЗДсл. Направен е акцент, че на 8.04.2013 г. Илиев се е явил в администрацията за започване на работа, но му е било обяснено, че такава длъжност вече няма и не може да му бъде предоставен директорския кабинет, респ. налице е недопускане на служителя да започне реалното изпълнение на работата си. Върховният административен съд, като провери правилността на решението с оглед направеното касационно оплакване, намира, че жалбата е основателна. Административният съд е бил сезиран с иск на Димитър Илиев против ИА за осъждането й да му заплати сумата от 2141,14 лева (първоначално 5065 лв.), представляваща дължимото му обезщетение по реда на чл. 122, ал. 3 от ЗдСл. за недопускането му да изпълнява длъжността директор на Териториална дирекция - Варна в Главна дирекция "Управление на социалните дейности" в ИА (ТД - Варна в ГД "УСД") в периода от 5.04.2013 г. до 19.07.2013 г. Претенцията на Илиев е основана на обстоятелството, че въпреки издаването заповед № ЧР-09-424/8.04.2013 г. на изпълнителния директор на ИА, с която е възстановен на длъжността директор на ТД - Варна в ГД "УСД", не е бил допуснат до фактическо изпълнение на задълженията си, тъй като служебното помещение, в което се намира работното място на Илиев било настанено лицето Иван Станев, който в качеството си на началник на отдел "Североизточен" отказал да се съобрази с акта за възстановяване в длъжност на Илиев, неосвобождавайки помещението. В своето решение, съдът е приел искът на Илиев за основателен, приемайки че от събраните по делото писмени и гласни доказателства било установено, че на Илиев му е бил предоставен кабинет № 3, който обаче не отговарял на условията за изпълнение на длъжността "директор", тъй като друго лице - Иван Станев било назначено на ръководната длъжност "началник на отдел Североизточен" и съгласно длъжностното разписание за тази структура имало само една ръководна длъжност. Съдът е приел, че след като друго лице е оглавявало процесната администрация, то фактически на ищецът не са му били осигурени необходимите условия за изпълнение на ръководна държавна служба, на каквато е бил възстановен. По делото и въз основа на писмо от 8.04.2013 г. на началник отдел "Североизточен" е установено, че на 5.04.2013 и на 8.04.2013 г. Илиев се е явил в администрацията за започване на работа като директор, но му било обяснено, че такава длъжност вече няма и не може да му бъде предоставен директорския кабинет, тъй като в него се намират важни документи. Съдът е постановил своето решение, изхождайки от разбирането, че не може да се приеме, че осигуряването на някакви условия, които обаче не са свързани с изпълнението на конкретната длъжност, представлява изпълнение на задължението по чл. 30, т. 1 във вр. с на чл. 122, ал. 1 от ЗДСл. Решението е неправилно. Съдебната практика е постоянна в разбирането, че в случаите на възстановяване на служител, чието незаконно уволнение е отменено от съда, не е налице нормативно предписано поведение на органа по назначаване, свързано с издаването на нарочен административен акт или с извършването на конкретни действия от негова страна, но волята на органа да изпълни съдебното решение следва да се демонстрира по подходящ начин. Примерните действия, с които се осъществява реалното (фактическо) допускане на работа, са посочването на работно място, определянето на основно и допълнително възнаграждение, поставянето на служебни задачи и др. които предполагат отпочването на нормалното изпълнение произтичащите от служебното правоотношение задължения за служителя и органа по назначаване. Воден от горното и противно на изводите на първоинстанционният съд, касационната инстанция не споделя изводът, че Илиев не е бил допуснат да изпълнява съответната длъжност по см. на чл. 122, ал. 3 от ЗДСл. По делото няма спор, че със заявлението си от 5.04.2013 г., Илиев е демонстрирал желанието си да бъде възстановен още в същия ден на предишната си длъжност, заемана от него преди незаконосъобразното прекратяване на служебното му правоотношение със заповед № ЧР-0-773/25.10.2011 г. на изпълнителни директор на ИА. Видно от същото заявление, то е подадено чрез началника на отдел "Североизточен" при ИА, намиращ се в град Варна, до органа по назначаване - изпълнителния директор на ИА със седалище в град София. Макар и подадено на 5.04.2013 г., в последния работен ден от седмицата (петък), органът по назначаване е съумял да реагира незабавно и в първия работен ден (понеделник - 8.04.2013 г), следващ момента на заявлението, като по отношение на Илиев е постановена заповед за възстановяването му, считано от 5.04.2013 г. на длъжността директор на ТД - Варна в ГД "УСД". С този акт е определено както възстановяването му на длъжност, така и дължимото месечно възнаграждение, отпуските, както и допълнителните придобивки. Следователно и като се отчете обстоятелството, че възстановяването на служба може да изисква време за реакция от страна на органа по назначаване, както и като се отчете поведението на ищеца свързано с начина и реда на подаване на заявлението, а именно ползването на опосредяваща кореспонденция чрез структурата във Варна към органа по назначаване в София и то в последния работен ден от седмицата, то следва да се приеме, че органът по назначаване е действал добросъвестно и незабавно във времето при и по повод обезпечаване на нормалните правоотношение между страните. Не би могло да се сподели разбирането, че във всеки произволно избран от ищеца ден, в рамките на срока по чл. 122, ал. 1 от ЗДСл., в който той реши да се яви на работа (в случая 5.04.2013 г.), ответната страна следва да бъде напълно готова да отговори в пълен обем на задълженията към явяващия се служител. Напълно естествено е този процес да изисква време, а в някои случаи и ресурси. В случая обаче е определящо очевидното намерение на органа по назначаване от 8.04.2013 г. да изпъни волята на ищеца да бъде възстановен на служба. По скоро от събраните доказателства по делото е видно, че основно спора е относно физическото работно място т. нар "директорски кабинет", като материално условие за изпълнение на задълженията на Илиев и същия е разрешен неправилно от административния съд. От събраните гласни доказателства по делото (показанията на св. Йорданова и Черневска ) безпорно е установено, че на ответника е било предоставено работно място кабинет № 3, но той е отказал да го ползва . По делото няма спор, че още на 8.04.2013 г., който е първият работен ден следващ подаването на заявлението за явяване на служба, на Илиев е осигурено окомплектовано работно място - кабинет № 3. По делото няма данни, водещи до еднозначен и обоснован извод, че кабинет № 3 не отговаря на условията за изпълнение на длъжността "директор". Не може да има съмнение, че "директора" прави един кабинет "директорски", а не вида или мястото на самия кабинет. Дали кабинет № 4, който в миналото е бил обособен като работно място на Илиев и се възприема от същия като полагаем му се по право, се ползва към 5.04.2013 г. от друг служител на агенцията, е факт без правна стойност при изследването на хипотезата на чл. 122, ал. 3 от ЗДСл. Нито закона, нито административната практиката, нито конкретна съдебна практика относима към подобни казуса, предполагат право на служителя да получи за ползване конкретна служебна вещ (кабинет, офис оборудване, автомобил), ползвана от него по време на работата му. Нещо повече, по делото е установено, че вследствие на промяната в структурата на ИА, ръководената в миналото от ищеца териториална дирекция формално е преобразувана в отдел. Настъпилата структурна промяна в администрацията, респ. липсата на дирекция със задачи, цели, кадрово и ресурсно обезпечение е важно условие, което е следвало да бъде съобразено при преценката относно изискуемото поведение от страна на органа по назначаване при обезпечаване материалните условията за изпълнение на службата. Съдът е следвало да съобрази и факта, че очевидно от представените болнични листи по делото още на 9.04.2013 г. ищецът е заболял, а след това във времето е ползвал отпуск по болест, което го е възпрепятствало въобще да отпочне едно нормално протичащо изпълнението на службата си. В тази връзка следва се посочи, че доводите за липсата на поставени служебни задачи са несъстоятелни именно с оглед ползване на отпуск по болест в периода от 9.04.2013 до 14.06.2013 г. Изводът на съда, че оглавяването след 5.04.2013 г. на отдел "Североизточен" от началникът му Иван Станев е условие, възпрепятствало изпълнението на ръководна държавна служа от страна на Илиев, е напълно необосновано. От една страна, съдът не е съобразил, че с оглед продължителното боледуване на Илиев дори да е съществувала неяснота относно компетенциите на двамата ръководители "директор", но без дирекция, и началник на отдел, чийто функции някога са били изпълнявани от директор, то с оглед продължителното боледуване на Илиев тази неяснота чисто обективно не е могла да предизвика конфликт, водещ до извод за оспорване правомощията на Илиев като директор и то от негови подчинени лица, като обстоятелство, налагащо извод за недопускане изпълнението на службата. От друга страна, наличието на спор за компетенциите на Илиев в условията на променена структура на администрацията изисква обективно време за разрешаването му и не може се прави заключение, че щом към 5.04 или 8.04.2013 г. органа по назначаването не е съумял да го разреши, то това следва да се тълкува като форма на недопускане. При така изложеното, касационната инстанция намира, че обжалваното решение е постановено въз основа на необосновани правни изводи за съставомерност на хипотезата на чл. 122, ал. 3 от ЗДСл., поради което същото следва да бъде отменено и делото решено по същество, като искът на Илиев бъде отхвърлен. С оглед изхода на спора, следва да бъде уважено и протоколното искането на юрк. Климентова от 14.10.2015 г. за присъждане на разноски по делото. Същите следва да бъдат присъдени в размер от 759,74 лева за двете съдебни инстанции на основание чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения във вр. с чл. 143, ал. 4 от АПК при материален интерес за всяка инстанция от 2141,41 лева. При така изложеното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав