Решение № 5605 от 24.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 9633/2013 г.

Решение № 5605 от 24.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 9633/2013 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба на "Огоста" АД, седалище и адрес на управление гр. Монтана, ул. "Трети март" № 74 срещу решение № 359 от 29.05.2013 г. на Административен съд, гр. Монтана, постановено по административно дело № 199/2013 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на "Огоста" АД срещу акт за установяване на задължение по декларация № 19 от 15.01.2013 г. на орган по приходите в Община Монтана, с който за периода 1.01.2008 г. 31.12.2010 г. са му определени такса битови отпадъци в размер на 65 931, 82 лв.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът, в нарушение на чл. 19а, ал. 5 от Наредбата за определяне и администриране на местните такси и цени на услуги на територията на община Монтана (Наредбата), приел, че размера на дължимата такса е правилно определен. Не отчел, че решенията на общинския съвет, с които се определя годишен размер на таксите за битови отпадъци за 2008 г., 2009 г. и 2010 г., са незаконосъобразни, тъй като противоречат на приетата от самия него Наредба. С оглед на това съдът е следвало да отмени оспорения акт.

Счита, че решението е постановено и в нарушение на чл. 170, ал. 1 АПК като съдът неправилно приел, че нормата е неприложима в настоящото съдебно производство, тъй като то се провежда по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). По отношение на приетото от съда, че не оспорва размера на определените с оспорения акт задължения сочи, че размера не е оспорен, защото от акта не може да се определи размера на задълженията по години, което е и един от доводите за неговата незаконосъобразност. Съдът не отчел, че приложение I към акта не отговаря на изискванията да бъде част от него.

Счита, че съдът не съобразил релевантни за делото доказателства, а събраните преценил и обсъдил неправилно, което прави акта му необоснован. Съдът не отчел, че общината не е доказала реално извършване на услугите, за които е начислила такса. По делото не са представени доказателства, че промишлената база на "Огоста" АД попада в регулацията на гр. Монтана. Само заповедта на кмета на общината не е достатъчна, за да докаже предоставяне на услугата. По делото е представено заключение на съдебна експертиза, което установява, че на улицата около производственото предприятие е буренясало и неподдържано. Представените от ответника пътни листове не установяват предоставяне на услугата на ул. "Гоцо Митов" или на "Огоста" АД, като наред с това съдът неправилно ги ценил като официален документ, за разлика от представените от касатора пътни листове, които ценил като частен документ. Сочи, че по делото няма доказателства на територията на Община Монтана да има депо за обезвреждане на отпадъци - липсват кантарни бележки по депониране на отпадъците, както и доказателства за разходи по поддръжка на депо. Съдът неправилно ценил представените от жалбоподателя доказателства за самостоятелно сметосъбиране и сметоизвозване, в т. ч. и от Националната агенция по приходите.

Позовава се на погасителна давност за начислените му такси за 2008 и 2009 г. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорения акт № 19 от 15.01.2013 г.

Ответникът по касационната жалба - началник отдел "Местни приходи" в Община Монтана, не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът изяснил релевантните за спора факти и обстоятелства и правилно приложил материалния закон. Правните и фактически изводи изградил след задълбочено обсъждане на събраните доказателства и в съображение с направените искания и доводи на страните. Правилно приложил тълкувателно решение № 16 от 31.03.1975 г. на общото събрание на Върховния съд досежно Приложение I. От доказателствата по делото е безспорно, че процесният имот се намира в границите на града и услугите са предоставяни. Правилно съдът квалифицирал представените пътни листове и протоколи като официални документи и направил обоснован извод за престиране на услугите.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. "Огоста" АД е търговско дружество с предмет на дейност производство на готови бетонови смеси и търговия с готови бетонови смеси и бетонови изделия; проектиране, строителство, специализирани строителни услуги, търговия със строителни материали, изделия и стоманобетонни елементи за жилищно и друго строително производство, създадено на основата на бившето Домостроително предприятие - Монтана и на бившата Държавна фирма "Огоста" ООД.

2. "Огоста" АД е собственик на недвижим имот, находящ се в гр. Монтана, м. "Димовото кладенче", ул. "Индустриална зона", кв. 1, парцел IV, представляващо земя и различни по предназначение сгради - акт за държавна собственост № 687 от 5.12.1994 г. на името на Домостроително предприятие Монтана, държава фирма "Огоста".

3. За имота дружеството подало на 31.01.2000 г. декларация по чл. 17 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). В декларацията била посочена отчетна стойност на имота1 645 832, 00 лв.

4. Имотът бил заведен в общината под партиден № М050433 и административен адрес гр. Монтана, ул. "Гоцо Митов" № 16.

5. На 8.03.2011 г. орган по приходите в Община Монтана издал акт № 3 за установяване на задължения по декларация за имота. Актът бил оспорен по административен ред и с решение № 2 от 2011 г. началникът на отдел "Местни приходи" в Община Монтана го потвърдил.

6. Акт № 3 от 8.03.2011 г. бил оспорен по съдебен ред и с решение от 7.10.2011 г., постановено по административно дело № 289/2011 г. Административен съд, гр. Монтана, отхвърлил жалбата на "Огоста" АД. Решението било обжалвано и с решение № 4190 от 22.03.2012 г., постановено по административно дело № 15549/2011 г. Върховният административен съд обезсилил решението, поради неучастие на надлежна страна, и върнал делото на съда за ново разглеждане от друг състав.

7. С решение от 2.05.2012 г., постановено по административно дело № 182/2012 г., Административен съд, гр. Монтана, отхвърлил жалбата на "Огоста" АД.

8. С решение № 296 от 9.01.2013 г., постановено по административно дело № 7902/2012 г., Върховният административен съд отменил решението от 2.05.2012 г. на Административен съд, гр. Монтана, поради неопределяне на задължението по отделните видови услуги, а посочването му само като общ размер, и вместо него постановил друго, с което отменил решение № 2 от 2011 г. на началник отдел "Местни приходи", с което е потвърден акт № 3 от 8.03.2011 г. и върнал преписката на органа по приходите за ново произнасяне.

9. Със заповед № 3005 от 22.10.2010 г., издадена на основание чл. 4, ал. 3 ЗМДТ, кметът на общината възложил на Евгения Венциславова Куткудейска, старши експерт в дирекция "Местни такси", функциите на орган по проходите.

10. На 15.01.2013 г. орган по приходите в община Монтана - Евгения Венциславова Куткудейска, издал акт за установяване на задължения по декларация № 19, с който определил на "Огоста" АД дължимите за 2008 г., 2009 г. и 2010 г. задължения за такса битови отпадъци и лихви за просрочие на база 1 645 832, 00 лв. отчетна стойност на имота, както следва:

а) за 2008 г.: за сметосъбиране и сметоизвозване - 5 760, 41 лв. и лихви 2 538, 03 лв.; за обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на депо - 2 468, 75 лв. и лихви - 1 087, 73 лв.; за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване - 8 229, 16 лв. и лихви - 3 625, 75 лв. или общо 16 458, 32 лв. и лихви - 7 251, 51 лв.;

б) за 2009 г.: за сметосъбиране и сметоизвозване - 5 760, 41 лв. и лихви 1 813, 95 лв.; за обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на депо - 2 468, 75 лв. и лихви - 777, 41 лв.; за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване - 8 229, 16 лв. и лихви - 2 591, 35 лв. или общо 16 458, 32 лв. и лихви - 5 182, 71 лв.;

в) за 2010 г.: за сметосъбиране и сметоизвозване - 5 760, 41 лв. и лихви 1 442, 92 лв.; за обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на депо - 2 468, 75 лв. и лихви - 618, 40 лв.; за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване - 8 229, 16 лв. и лихви - 2 0161, 32 лв. или общо 16 458, 32 лв. и лихви - 4 122, 64 лв.;

общо задължение 65 931, 82 лв.

11. "Огоста" АД оспорило акта пред началника на дирекция "Местни приходи" в Община Монтана, който с решение № 2 от 19.02.2013 г. потвърдил акт № 19 от 15.01.2013 г.

12. Със заповеди № 2519 от 22.10.2007 г., № 2924 от 27.10.2008 г. и № 2605 от 27.10.2009 г. на кмета на Община Монтана, издадени на основание чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, са определени вида на предлаганите услуги, границите на районите, в които ще се извършват услугите и честотата на извършването им. И в трите заповеди е включена "стара и нова промишлена зона". В заповедта от 2007 г. не е определена честотата на извършване на услугите. В заповедите от 2008 г. и 2009 г. честотата е съответно два пъти седмично - за 2009 г. и един път седмично - за 2010 г.

13. С решение № 7 по протокол № 3 от 13.12.2007 г., решение № 229 по протокол № 22 от 29.01.2009 г. и решение № 392 по протокол № 32 от 22.12.2009 г. Общински съвет - Монтана, приел план-сметки за необходимите средства и определил годишния размер на таксата по видовите услуги. За нежилищни имоти на юридически лица, които не са подали декларация по чл. 19а, ал. 1 Наредбата, определил общо десет промила на база отчетната стойност на имота.

14. По делото е представено удостоверение, изх. № 11-02-301 от 6.04.2012 г., издадено от кмета на общината, в което сочи, че процесният имот "попада в регулационните граници на гр. Монтана".

15. По делото са представени 51 бр. пътни листове за 2008 г., 51 броя пътни листове за 2009 г. и 52 бр. пътни листове за 2010 г., издадени от Общинско предприятие "Чистота", за извършено събиране и депониране на битови отпадъци; протоколи за извършена от общинско предприятие "Чистота" работа по сметосъбиране, сметоизвозване, депониране и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване за периода 1.01.2008 г. - 31.12.2010 г. - по 24 броя за всяка година; обяснения от директора на Общинско предприятие "Чистота".

16. По делото "Огоста" АД представило 10 броя фактури и товарителници, издадени от "БВМ 2000" ЕООД с получател "Огоста" АД, за извършване и заплащане на услуга - извозване на битови отпадъци и разтоварването им в с. Ерден, за периода 1.01.2008 г. - 31.12.2010 г. За фактурите е представено писмо от Национална агенция по приходите - Териториална дирекция - Велико Търново, офис Монтана, с което е удостоверено, че представените фактури са включени в дневниците за продажби на дружеството издател за съответните периоди.

17. Съдът приобщил към доказателствата по делото административно дело № 182/2012 г., Административен съд, гр. Монтана, по което е приета съдебна експертиза, както и административно дело № 7902/2012 г. на Върховния административен съд.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспореният акт № 19 е издаден от компетентен орган и в исканата от закона форма. Приел, че в приложение I към акта подробно са описани дължимите суми по отделните видове услуги и съответната лихва като приложение I е издадено ведно с акта. Посочил, че дори и приложение I да е издадено в последващ момент, с оглед на тълкувателно решение № 16 от 31.03.1975 г. на общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд, излагането на мотивите на акта в отделно приложение към него, не е нарушение на административнопроизводствените правила.

Приел, с оглед на представените по делото пътни листове и протоколи за извършената дейност, които (и листовете, и протоколите) счел за официални документи по смисъла на чл. 179 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, че дейността по сметосъбиране, сметоизвозване и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване реално е предоставена на "Огоста" АД за 2008 г., 2009 г. и 2010 г. Приел, че е неприложима разпоредбата на чл. 19, ал. 4 Наредбата. Приел, че представените от "Огоста" АД фактури, с които се установява наемане на автомобил и извозване на битови отпадъци за сметка на дружеството, не установяват релевантни за предмета на делото факти, тъй като е неотносимо дали дружеството е извозвало за своя сметка отпадъци, а и представените документи не се ползват с материална доказателствена сила като частни документи по смисъла на чл. 180 ГПК във вр. с чл. 144 АПК и не могат да бъдат противопоставени на официалните документи, които установяват извършването на услугите.

Приел, че общината предоставя реално и услугата обезвреждане на отпадъци в депо. Съдът приел, че не е налице основание за приложение на чл. 19, ал. 5 Наредбата, тъй като "Огоста" АД не е ангажирало доказателства за подаване на декларация. Въз основа на това съдът направил извод, че оспорения акт № 19 от 15.01.2013 г. е законосъобразен и отхвърлил жалбата на дружеството.

Крайният извод на съда е неправилен.

При така установените по делото факти и с оглед на доводите на касатора в подкрепа на твърдяните отменителни основания спорът по делото е за приложението на закона, за спазването на съдопроизводствените правила и за обосноваността на изводите на съда.

По твърдението за нарушение на материалния закон:

Доводите на касатора в подкрепа на това отменително основание са свързани с правилното определяне на размера на задълженията и с преценката му за характера на приложение № 1 към оспорения акт.

За всяка от визираните в чл. 62 ЗМДТ услуги е налице законово уреден начин на определяне на размера на дължимата такса като основния принцип е в чл. 67, ал. 1 ЗМДТ - размера на таксата за битови отпадъци се определя според количеството на битовите отпадъци. В съответствие с този основен принцип и в изпълнение на компетентността си по чл. 8, ал. 5 ЗМДТ Общинският съвет - Монтана, в чл. 19а, ал. 1 от Наредбата приел, че за да се определя таксата според количеството на битовите отпадъци е необходимо задълженото лице да подаде декларация за вида и броя на ползваните съдове до 30 ноември на предходната година. По делото е безспорно, че "Огоста" АД не е подало в определения срок декларации за вида и броя на ползваните съдове.

Тогава, когато количеството не може да се установи, с оглед на чл. 67, ал. 2 ЗМДТ, редакция към процесния период, размера на таксата се определя в лева на ползвател или пропорционално върху основа, определена от общинския съвет. В изпълнение на това си законово задължение в чл. 19а, ал. 3 от Наредбата общинският съвет приел, че когато не е подадена декларация в срок таксата се определя на база данъчната оценка по чл. 21 ЗМДТ. Данъчната оценка по чл. 21 ЗМДТ е по-високата между отчетната стойност на имота и данъчната оценка, определена по реда на приложение 1, за 2008 г., и приложение № 2 - за 2009 г. и 2010 г.

С решенията, взети на основание чл. 66, ал. 1 ЗМДТ и чл. 15, 17 и 19а от Наредбата, общинският съвет определил годишния размер на таксата за притежаваните от юридическите лица нежилищни имоти за 2008 г., 2009 г. и 2010 г. общо на 10 промила върху отчетната им стойност за трите вида услуги. Така взетите от общинския съвет ежегодни решения безспорно не съответстват на взетото от самия общински съвет решение обективирано в приетата от него наредба - чл. 19а, ал. 3 Наредбата. Този факт, който касаторът сочи като довод за материална незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение и на самия оспорен акт, поставя въпроса за това коя е законосъобразната основа, върху която пропорционално се определя таксата.

Законодателят в чл. 67, ал. 2 ЗМДТ, нормата, с която е предоставил на общинския съвет компетентността да определя размера на таксата, когато количеството на битовите отпадъци не може да се определи, не е определил вида на акта, с който това може да става. Но в чл. 9 ЗМДТ законодателят изрично е предоставил на общинския съвет компетентност да приема наредба за определянето и администрирането на местните такси. В същото време самият законодател в чл. 66, ал. 1 ЗМДТ сочи, че таксата задължително се определя в годишен размер за всяко населено място с решение на общинския съвет. Следователно налице е компетентност на общинския съвет да издаде наредба, с която да определи таксата, но е налице и законово задължение на общинския съвет да приеме ежегодно решение, с което да определи годишния размер на таксата.

Определянето на размера (величината) на таксата е функция на съотношението между определените от общинския съвет основа и пропорция. Следователно, за да определи размера на таксата, общинският съвет трябва да определи и двата компонента. При така установената компетентност на общинския съвет и при задължението му да определя ежегодно размера на таксата въпрос на преценка на общинския съвет е дали всяка година ще определя с решението двата компонента на таксата или с наредбата ще определи основата, а с решението ежегодно ще променя пропорцията.

Всеки орган, в т. ч. и органът на местното самоуправление, трябва да упражнява правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо - чл. 6, ал. 1 АПК. В конкретния случай това означава, че общинският съвет като упражнил компетентността си по чл. 67, ал. 2 ЗМДТ, редакция към процесния период, и определил с ежегодното си решение и двата компонента на таксата е следвало да приведе в съответствие с това свое решение и подзаконовия нормативен акт. Наличието на два, едновременно действащи акта, издадени от общинския съвет, които регламентират по различен начин един от елементите, които формират размера на таксата, е проява на недобросъвестно упражняване на правомощия, но в конкретния случай то, само по себе си, не е довело до незаконосъобразност на оспорения индивидуален административен акт, тъй като ежегодно приеманото от общинския съвет решение е изрично определено от законодателя като акт, който определя размера на таксата. С оглед на това посочения в него размер на таксата, т. е. основа и пропорция, е релевантен. И решенията, и наредбата са публично оповестени актове, т. е. известни на задължените лица - чл. 22, ал. 1 от Закона за местното самоуправление и местната администрация и чл. 78, ал. 3 АПК. Съдът, като приел, че органът правилно определил основата за изчисляване на таксата - отчетната стойност на имота, правилно приложил материалния закон.

Вторият довод на касатора е за неправилно приложение от съда на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Касаторът твърди, че съдът неправилно приложил разпоредбата на закона досежно необходимостта от излагане на фактически основания за издаването на акта като приел, че приложение № 1 отговаря на изискванията за мотивираността му.

Видно от приложения по делото оспорен акт приложение № 1 е неразделна част от самия акт. В приложението органът посочил размера на задълженията по години, по видове услуги и при установена пропорционална основа. Приложението е връчено едновременно с акта на касатора. Факта, че в диспозитива на акта сумата е посочена в цялост, а не по години и видове задължения, при положение, че в мотивите на акта, изложени в приложение № 1, е посочена по години и видове, не може да обоснове нарушение на изискването за форма. Вярно е, че диспозитивът на акта е този, който обективира волеизявлението на органа и в този контекст посочването на задълженията по видове услуги в диспозитива би било проява на добро управление, но и посочването на видовете задължения в мотивите на акта е достатъчно за защита на правата на касатора и за възможността съдът да извърши контрол за законосъобразност на оспорения акт.

С оглед на изложеното правилно съдът приел, че първо, приложение № 1 е неразделна част от оспорения акт, и второ, че достатъчно ясно и точно установява задълженията на касатора по вид на услугата като установява всички формиращи размера на задължението елементи. Следва да се посочи, че този довод на касатора е имал своето основание при оспорването на акт № 3 от 8.03.2011 г. на орган по приходите, поради което и съдът го е отменил, но по отношение на акт № 19 от 15.01.2013 г. е неоснователен.

С оглед на изложеното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон са неоснователни.

По твърдението за нарушение на съдопроизводствените правила:

Доводът на касатора в подкрепа на това отменително основание е за неприложение от съда на чл. 170, ал. 1 АПК. Касаторът твърди, че съдът неправилно приел, че чл. 170, ал. 1 АПК е неприложим в съдебното производство пред него, тъй като то е по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Видно от мотивите на обжалваното съдебно решение съдът действително приел, че чл. 170, ал. 1 АПК е неприложим в съдебното производство по оспорване на акт за установяване на задължение по декларация, тъй като производството е по реда на чл. 156 и сл. ДОПК.

Този извод на съда е неправилен. Производството по съдебно оспорване на акт за установяване на задължение по декларация действително е по реда на чл. 156 и сл. ДОПК. Но в глава седемнадесета "Съдебно обжалване на ревизионен акт", по реда на която става и оспорването на актове за установяване на задължение по декларация с оглед на чл. 144, ал. 1 ДОПК, няма правна норма, която да регламентира доказателствената тежест. С оглед на това и в съответствие с § 2 ДОПК приложение намират разпоредбите на Административнопроцесуалния кодекс. Поради това приложение в съдебното производство намира и разпоредбата на чл. 170, ал. 1 АПК.

Разпоредбата на чл. 170, ал. 1 АПК е изключително важна. Тя е гаранция за изпълнение на задължението на съда по чл. 127, ал. 1 АПК като предотвратява възможността съдът да не може да реши правния спор поради липса на доказателства. За това в практиката си Върховният административен съд трайно приема, че неизпълнението от съда на задължението му да укаже на страните разпределението на доказателствената тежест винаги е съществено нарушение на съдопроизводствените правила и следователно основание за отмяна на акта. Но в конкретния случай, въпреки така приетото в мотивите на съдебното решение съдът в определенията си от 18.03.2013 г. и от 11.04.2013 г. изпълнил именно задължението си по чл. 170, ал. 1 АПК. Макар като правно основание за постановяване и на двете определения съдът да посочил чл. 171, ал. 4 АПК съдържанието на определенията му е следното: "На основание чл. 171, ал. 4 АПК указва на ответника, чрез неговия процесуален представител, че в негова тежест е установяването на фактически и правни основания така, както са отразени в оспорения административен акт", както и "На основание чл. 171, ал. 4 АПК указва на оспорващия, че в негова тежест е установяването на обстоятелствата, поддържани в жалбата".

Видно е, че съдът, макар в мотивите на решението си да приел, чл. 170, ал. 1 АПК е неприложим в съдебното производство по оспорване на акт за установяване на задължения по декларация и в определенията си да посочил чл. 171, ал. 4 АПК като правно основание за издаването им, фактически възпроизвел съдържанието на чл. 170, ал. 1 АПК и на чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 144 АПК. Разпоредбата на чл. 171, ал. 4 АПК има съвсем друга цел и съдържание. Тя задължава съда да укаже на страните не разпределението на доказателствената тежест, а че за факти и обстоятелства от значение за делото не сочат доказателства. Двете норми, макар да имат пряко отношение към въпроса на доказването са различни.

С оглед на изложеното в конкретния случай, съдът, макар в мотивите си да приел неприложимост на разпоредбата на чл. 170, ал. 1 АПК, фактически приложил нормата в съдебното производство, поради което не е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което да е основание за отмяна на обжалвания съдебен акт.

По твърдението за необоснованост на съдебното решение:

Релевантните за възникване на задължението за такса битови отпадъци юридически факти са: задълженият субект да има качеството на лице по чл. 11 ЗМДТ, общината да е престирала и лицето да е ползвало престираната услуга - чл. 62 ЗМДТ, както и да не са налице изключващи задължението юридически факти.

С оглед на фактическия състав на задължението за такса битови отпадъци и на установените по делото факти е безспорно, че за процесния имот касаторът има качеството на лице по чл. 11 ЗМДТ - собственик е на облагаем с данък недвижими имоти имот.

Но за да възникне задължение за такса битови отпадъци не е достатъчно лицето да има качеството на такова по чл. 11 ЗМДТ, общината да е престирала услугата и имотът да се намира в рамките на територията, на която услугата е престирана. Необходимо е и лицето да е ползвало услугата. За това не е налице елемент от фактическия състав на задължението и следователно то не възниква, когато лицето е упражнило правото си по чл. 8, ал. 5 ЗМДТ във вр. с наредбата на съответната община и е декларирало в определения срок, че няма да ползва имота. Както бе посочено по-горе, от фактите по делото е безспорно, че "Огоста" АД не е подавало за процесния период декларации по реда на чл. 19а, ал. 1 Наредбата, с които да установи неползване на имота. Следователно дружеството не попада в тази хипотеза на невъзникване и следователно на недължимост на задължението.

Безспорно е също, че не е налице и изключващ задължението за такса битови отпадъци юридически факт. Такъв юридически факт е освобождаването от заплащане на дължимата такса. Освобождаването от заплащане на дължима такса означава, че съответното лице би следвало да е задължено за таксата, т. е. то е ползвател на услугата, но за него е налице юридически факт, който поражда субективно право да не изпълни задължението си за плащането й, без от това да последват негативните последици, предвидени в закона. Такъв юридически факт може да бъде само решение на общинския съвет за освобождаване от заплащане на таксата по смисъла на чл. 8, ал. 6 ЗМДТ. Решение за освобождаване на касатора от такса битови отпадъци Общински съвет - Монтана не е вземал.

При тази нормативна уредба и така установеното спорно по делото е правилна ли е преценката на съда, че общината е престирала услугата и че касаторът е ползвал престираната услуга. Основните доводи на касатора в подкрепа на твърдението му за необоснованост на извода на съда досежно тези релевантни факти са свързани с местонахождението на процесния имот и престирането на услугите от общината.

Касаторът твърди, че съдът неправилно приел, въз основа на доказателствата по делото, че процесният имот се намира в регулационните граници на гр. Монтана. Първо, този довод на касатора в конкретния случай е неотносим. Заповедите на кмета на община Монтана по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ не определят районите, в които се предоставят услугите чрез регулационния план на гр. Монтана. С оглед на това дали процесният имот попада или не попада в регулационните граница на града е ирелевантно. И второ, доводът не съответства на доказателствата по делото. Имотът на касатора има номер на парцел и квартал, посочени от самия него в декларацията по чл. 17 ЗМДТ, което с оглед на Закона за устройство на територията означава само и единствено, че имотът е в рамките на регулационния план на гр. Монтана. По делото е представено удостоверение от кмета на община - Монтана, в което се сочи, че имотът попада в регулационните граници на гр. Монтана. Касаторът е този, комуто е доказателствената тежест за твърдяния факт - местонахождението на имота извън регулационните граници на гр. Монтана. Този факт се доказва със скица-извадка от кадастралната карта, съответно от кадастралния план или картата на възстановената собственост. Такива доказателства касаторът не е ангажирал.

За законосъобразността на оспорения акт, при положение, че в заповедта по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ кметът не е използвал регулационните граници на гр. Монтана, за да определи районите на престиране на услугите, е важно не дали имотът попада в регулационните граници на града, а дали попада в границите на районите, в които се престират услугите.

В това отношение и трите заповеди определят като райони, в които се престират услуги, старата и новата промишлени зони. По делото не се спори, а е видно и от подадената от касатора декларация по чл. 17 ЗМДТ и акта за държавна собственост, че имотът е с местонахождение именно индустриалната зона на гр. Монтана. С оглед на това необходимо е да се установи престирани ли са реално услугите на касатора, тъй като, както обосновано сочи касаторът, само заповедта на кмета на общината за определяне на районните не е достатъчна, за да се приеме, че общината е престирала услугата.

Какво показват доказателствата по делото досежно престирането на услугата?

За да докаже престирането на услугата и в трите и компонента, по делото ответникът представил пътни листове и протоколи.

Пътните листове са издадени от общинско предприятие "Чистота", гр. Монтана. Ответникът не представя доказателства, за сключен договор между общината и общинското предприятие с предмет извършване на дейностите по сметосъбиране, сметоизвозване, обезвреждане и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, както са определени в решенията на общинския съвет. Независимо от това, дори и да се приеме, че представените по делото пътни листове са издадени именно в изпълнение на задълженията на общинското предприятие по такъв договор, то първо, пътните листове не са официални свидетелстващи документи, както приел съдът.

Официален документ, съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 144 АПК е документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените ред и форма. Официалният документ може да бъде свидетелстващ или диспозитивен. Съдът не е посочил вида на официалния документ, но приел, че процесните документи имат материална доказателствена сила. Материална доказателствена сила имат само официалните свидетелстващи документи. Официалният свидетелстващ документ се издава в упражняване на удостоверителна компетентност, която е предоставена по силата на закон. Процесните пътни листове са издадени от водача на товарен автомобил, с който е извършван съответния превоз, и от съответните служители/работници на предприятието, от чието име и за чиято сметка се извършва превоза. Водачът на товарен автомобил и другите работници/служители на предприятието - извършващи пробата за наличие на алкохол на водача, за техническата изправност на автомобила, контрола и проверката на пътния лист, не са държавни органи. Те извършват дейността за съответното предприятието по силата на съществуващото правоотношение със същото предприятие.

Факта, че работодателят е общинско предприятие не превръща лицата, изпълняващите от негово име и за негова сметка материална или контролна дейност в рамките на предприятието в държавни органи. Не ги превръща в държавен орган или в длъжностно лице, натоварено по силата на закон с удостоверителна власт, и факта на нормативната установеност на документа пътен лист и на неговото съдържание - чл. 89, т. 7 и приложение № 11 от Наредба № 33 от 3.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България. Тези обстоятелства не създават и делегирана удостоверителна власт. С оглед на това изводът на съда, че издадените от общинското предприятие пътни листове са официални свидетелстващи документи е неправилен.

И второ. Независимо от факта, че не са официални свидетелстващи документи, представените пътни листове са частни свидетелстващи документи, които следва да бъдат преценявани от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички доказателства по делото. Тоест, пътните листове могат да докажат извършването на услугата по отношение на имота на касатора. Но за да е налице валидно доказване е необходимо от тези пътни листове ясно да се установява релевантния факт. В случая от приложените по делото пътни листове е видно, че за 2008 г., 2009 г. и 2010 г. товарен автомобил с регистрационен № 9024 извършвал сметосъбиране и сметоизвозване по маршрут, който включва и маршрут "строителна база - сметище". Органът не е представил доказателства, че "строителна база", посочена в пътните листове, обхваща и процесния имот на касатора, находящ се на ул. "Гоцо Митов" № 16. Съдът с определение от 18.03.2013 г. и в съдебно заседание на 11.04.2013 г. е указал на органа, че негова е доказателствената тежест за фактическите основния на оспорения акт. Въпреки това указание органът не е представил доказателства за такъв основен факт като престирането на услугата по отношение на имота на касатора. Напълно възможно е "строителна база", по смисъла на посоченото в пътните листове, да се отнася именно за имота на касатора, тъй като исторически имота на касатора е имот на старото домостроително предприятие в гр. Монтана, но съдът може да гради решението си само на доказани в съдебното производство факти и обстоятелства, а не на такива, които би могло и да бъдат верни, но не са доказани. Именно за това служи разпоредбата на чл. 170, ал. 1 АПК.

По делото са представени и пътни листове, в които дори и "строителна база" не фигурира. За трите години са представени пътни листове на товарен автомобил с регистрационен номер № 9024, на които в жълт цвят е оцветен маршрут - "Летиция - сметище". Каква е относимостта на тази доказателства към предмета на делото не може да се установи, но ноторен факт е, че в гр. Монтана има дружество "Летиция Мебел" ООД, чието седалище и адрес на управление, по справка в търговския регистър, е гр. Монтана, ул. "Княз Ал. Батенберг" № 48. Това обаче не доказва престиране от общината на услугата досежно имот, находящ се на ул. "Гоцо Митов" № 16. Представянето на пътни листове, които са неотносими към предмета на спора, не прави фактическите основания, посочени в оспорения акт, доказани.

Другото представено от органа доказателство за извършване от общината на услугите по сметосъбиране, сметоизвозване, обезвреждане и поддържане на териториите за обществено ползван - протоколите, също не доказват престиране на услугите. И за тези доказателства съдът приел, че са официални документи по смисъла на чл. 179 ГПК във вр. с чл. 144 АПК. Този му извод също е неправилен. Представените протоколи са документи издадени от Общинско предприятие "Чистота" и Община Монтана. Документите, по всяка вероятност, тъй като договорите между общината и предприятието не са представени, са средство за отчитане на извършената от предприятието дейност по договор с общината. Следователно участвалото от името на общината лице при тяхното издаване не е действало в качеството на орган на власт, а в качеството на страна по граждански договор. С оглед на това процесните протоколи са частен свидетелстващ документ, издаден от страните по граждански договор, с които те установяват факта на изпълнение на договора.

Разбира се протоколите, в качеството си на частни свидетелстващи документи също биха могли да докажат релевантния факт на престиране на услугата. Но в случая съдържанието на тези протоколи по никакъв начин не може да се свърже с имота на касатора. В протоколите са посочени извършените от общинското предприятие дейности за съответния месец измерени в тон, декар, курс и час, които по никакъв начин не могат да установят причинна връзка с фактическото твърдение на органа за престиране от общината на процесните услуги точно на касатора.

Наред с изложеното следва да се посочи, че докато заповедите за 2009 г. и 2010 г. установяват волята на кмета на общината в определените в заповедта райони да се престират и трите вида услуги: събиране и извозване на битови отпадъци, обезвреждане в депо на твърди битови отпадъци и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, то заповедта за 2008 г. - № 2519 от 22.10.2007 г., макар да определя, че ще се престират и трите вида услуги сочи, че границите на районите са съгласно приложение към заповедта. В приложението изрично е посочено, че кметът определя "следните граници на районите, в които ще се извършва сметосъбиране и сметоизвозване на физически и юридически лица на територията на гр. Монтана". Т. е. със заповедта за 2008 г. кметът не определил райони, в които общината ще престира услугите обезвреждане на твърди битови отпадъци и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Макар това да е нарушение на чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, ако фактически общината е престирала тези две услуги и касаторът ги е ползвал, той дължи заплащане на таксата.

Но с оглед на изложеното по-горе и липсата по делото на доказателства за обезвреждане на битови отпадъци и за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в района, където се намира имота на касатора, е видно, че органът не е доказал престиране на тези услугите за процесния период.

Следва да се посочи, че престирането на трите вида услуги не се доказва и от заключението на съдебната експертиза. По принцип, тъй като съдът не може да бъде всезнаещ, той използва специалните знания на вещото лице, за да получи, чрез съпоставката на нормалните, обичайните, закономерни факти и обстоятелства и конкретните факти и обстоятелства по делото, доказателствени изводи. За да стане това обаче е необходимо първо, вещото лице наистина да притежава специални знания, и второ, зададените му въпроси да бъдат в рамките на тези специални знания. В случая по делото съдебната експертиза се произнесла по въпроси, които по никакъв начин не могат да се свържат със специални знания, а са елемент на същинската правораздавателна дейност на съда, която той извършва на основата на ангажираните от страните доказателства. Първият поставен на експертизата въпрос е правилно ли е определен размера на такса битови отпадъци по акта за установяване на задължения по декларация. На този въпрос трябва да отговори съда, а не вещото лице, защото правилността на определянето на задължението означава законосъобразност на акта. Това съдът прави на базата на събраните по делото доказателства. Вторият поставен на експертизата въпрос е извършвано ли е реално сметосъбиране и сметоизвозване в района, където се намира имота на касатора. Този въпрос цели установяването на юридически факт, а не изисква специалните знания на експерта. Органът е този, който следва да докаже извършването на услугата, защото именно приемането от него, че този факт е осъществен, е фактическо основание за издаването на акта. И третият въпрос е подавани ли са от собственика на имота декларации по чл. 19, ал. 5 Наредбата. Подаването на декларации е също юридически факт, който може да бъде установен единствено с писмени доказателства, а не с експертиза. Видно е, че за никакви експертни знания в случая не става въпрос, поради което заключението на съдебната експертиза не следва да бъде ценено от съда и въз основа на установеното от нея съдът не е следвало да прави изводите си.

Що се отнася до представените от касатора писмени доказателства - фактури, издадени на дружеството за извършена от трето лице дейност по извозване на битови отпадъци, то съдът правилно, като краен извод, приел, че те са неотносими към предмета на спора. Самостоятелното организиране на сметоизвозване на битови отпадъци (и вероятно и тяхното обезвреждане) не е основание за недължимост на таксата, ако общината е престирала услугата, а касаторът не е освободен от заплащането й или не е декларирал в съответния срок неползването на услугата.

Видно от изложеното от доказателствата по делото не може да се направи обоснован извод, че община Монтана действително е престирала на касатора услугите сметосъбиране, сметоизвозване, обезвреждане на битови отпадъци в депо и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване за процесния период. Престирането на услугата е елемент на фактическия състав на задължението за такса битови отпадъци и липсата на този елемент прави извода на съда за законосъобразност на оспорения акт необоснован. Съдът неправилно ценил събраните по делото доказателства и въз основа на това направил неправилен извод за законосъобразност на оспорения акт.

Поради горното обжалваното съдебно решение е неправилно и следва да бъде отменено. Тъй като в хода на съдебното производство съдът не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила и не е необходимо установяването на факти, за които събирането на писмени доказателства не е достатъчно, касационният съд следва да реши спора по същество. С оглед на установената липса на елемент от фактическия състав на задължението за такса битови отпадъци - непрестиране от общината на услугите по сметосъбиране, сметоизвозване, обезвреждане и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, оспореният акт за установяване на задължения по декларация № 19 от 15.03.2013 г. като незаконосъобразен следва да бъде отменен.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд