Решение № 31 от 23.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 434/2015 г.

Решение № 31 от 23.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 434/2015 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян Балевски Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния пълномощник на Емилия А. Г. срещу решение № 1391 от 3.07.2014 г. на Софийски апелативен съд по т. д. № 1577/2014 г., с което е отменено първоинстанционното решение от 21.11.2013 г. по т. д. № 773/2011 г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго по същество на спора, с което е уважен изцяло искът предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от [фирма] - [населено място] с настоящо наименование [фирма] срещу [фирма] и Емилия А. Г. като е признато за установено, че двамата ответници дължат солидарно сумата от 31 529,16 евро на основание три броя записи на заповед издадени на 8.02.2008 г. от ответника-поемател [фирма] и авалирани от ответника-физическо лице. Излагат се доводи и оплаквания за недопустимост и незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят твърди наличие на основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Подадена е и касационна жалба срещу същото решение от страна на процесуалния пълномощник на [фирма] с оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят твърди наличие на основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касация [фирма] не изпраща отговор на касационните жалби. С определение постановено по реда на чл. 288 ГПК по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, ГПК, с оглед евентуално наличие на основание за недопустимост на обжалваното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл. 290 и сл. от ГПК констатира следното: Съобразно съдържанието на ИМ и допълнителната такава от 3.05.2011 г. съдът е бил сезиран по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК със спор основан на следните фактически твърдения като правопораждащи правото на ищеца предмет на установяване: Между ищеца като лизингодател и ответника [фирма] - лизингополучател са сключени два договора за лизинг: ДФЛ № 520100208 от 8.02.2008 г. и ДФЛ [ЕИК] от 7.03.2008 г. За обезпечаване на вземанията на лизингодателя и по двата договора за финансов лизинг са издадени от страна на дружеството-лизингополучател [фирма] трите процесни записи на заповед от 08.02.2008 г., авалирани от Емилия А. Г., всеки един за сумата от 10 509,72 евро, въз основа на които е издадена и заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК по гр. д. № 54 818/10 на СРС срещу двамата ответници солидарно за сумите по трите ценни книги, законната лихва върху тях от датата на подаване на заявлението и разноските в заповедното производство. За да постанови обжалваното решение, с което е счел така предявения иск за основателен и доказан, въззивният съд е приел, че трите процесни записа на заповед обезпечават вземанията на ищеца като лизингодател единствено и само по договор за лизинг № [ЕИК], сключен на 8.02. 2008 г. с [фирма] като лизингополучател. Това е така, доколкото размерът на сумата по всеки един от трите записа на заповед - 10 509,72 евро съвпадал със сбора на 12 броя месечни вноски, дължими от лизингополучателя за всяка една година, а падежите по всеки един са съответно на: 1.03.2008 г., на 1.03.2009 г. и на 1.03.2010 г. Трите ценни книги не са издадени във връзка с обезпечаване вземанията на лизингодателя по втория сключен между същите страни договор за финансов лизинг № [ЕИК] от 7.03.2008 г. С оглед изложените констатации и изводи, съставът на въззивния съд е изложил съображения, че искът следва да се уважи изцяло на база вземане само по единия лизингов договор, обезпечен с трите записа на заповед, въпреки че изрично в допълнителната искова молба ищецът твърди и обосновава, че менителничният ефект на трите процесни ценни книги обезпечава вземанията на лизингодателя и по двата договора, а не само по единия от тях. От тук възниква въпросът за допустимостта на произнасяне от съда по фактическа обстановка, която е различна от тази, с която съдът е бил надлежно сезиран с ИМ, съответно с допълнителната ИМ като основание на своя иск. От преждеизложеното следва изводът, че съставът на въззивния съд се е произнесъл по спор различен по своя правопораждащ фактически състав, от този, с който е бил сезиран с ИМ, при това без надлежно проведена процедура по изменение на основанието на исковете. Подобно произнасяне от съда по правен спор, с който не е бил сезиран, тъй като е базиран на правопораждащи факти, различни от тези твърдяни в самата ИМ е недопустимо като нарушаващо основно начало на гражданския процес-диспозитивното, уредено нормативно в чл. 6, ал. 2 ГПК, според съдържанието, на който: "Предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните". Следователно, не е допустимо съдът да подменя предмета на спора, както това е станало в настоящия случай. С оглед изложеното обжалваното решение следва да се обезсили и делото да се върне за повторно разглеждане от друг състав на въззивния съд и за произнасяне повторно с решение по спора, очертан от фактическа страна в ИМ и допълнителната такава от страна на самия ищец. По отношение на разноските: Приложим е чл. 294, ал. 2 ГПК. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение