Решение № 391 от 17.11.2015 г. на ВКС по н. д. № 1018/2015 г.

Решение № 391 от 17.11.2015 г. на ВКС по н. д. № 1018/2015 г., I н. о., НК, докладчик съдията Валя Рушанова Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия Б. К. срещу въззивна присъда № 125 от 15.04.2015 г., постановена от Софийски градски съд по ВНОХД № 2517/15 г. по описа на същия съд. В касационната жалба се заявяват всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. В допълнение към нея се развиват доводи, че в резултат на неправилна оценка на доказателствените източници въззивният съд е обосновал изводите си по фактите, а оттам - и е допуснал неправилно приложение на материалния закон. Показанията на разпитаните свидетели били ценени едностранчиво и превратно, като приоритет е отдаден на показанията на полицейските служители, а те били предубедени и единствено косвени по своя характер. Игнорирани са останали доказателствени източници, оневиняващи подсъдимия. Не били съобразени и редица фактически обстоятелства - че в подсъдимия не е намерен ключ за превозното средство, а кормилната уредба на автомобила не била изследвана за дактилоскопни отпечатъци. Заявява се също, че въззивната инстанция в нарушение на процесуалните правила е разгледала задочно производството при налични данни, че подсъдимият е бил с известно местонахождение - затвор в Република Л. На последно място претендира се и несправедливост на наложеното наказание. В съдебно заседание на касационната инстанция защитникът на подсъдимия не се явява, като в молба заявява, че поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Отправя искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия, както и алтернативно - за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. Подсъдимият К. не се явява и не взема отношение по жалбата. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакувания съдебен акт. Акцентира, че правилно въззивната инстанция е разгледала делото при условията на чл. 269, ал. 3 от НПК, доколкото след постановяване на първоинстанционната присъда подсъдимият е напуснал известния адрес и не е уведомил съда за нов такъв, на който да може да бъде намерен. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани в чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 14.04.2014 г. по НОХД № 11118/2013 г., РС - гр. София на осн. чл. 304 НПК е оправдал подсъдимия Б. П. К. по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК. По протест на прокурора срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 2517/2014 г. по описа на Софийски градски съд, като с присъда № 125 от 15.04.2015 г. въззивният съд е упражнил правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 334, т. 2 НПК - отменил е присъдата на районния съд и е признал подс. К. за виновен в извършване на престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК. Наложил му е наказание при условията на чл. 54 НК, а именно шест месеца лишаване от свобода при първоначален "строг" режим на изтърпяване в затвор. На основание чл. 343г от НК съдът е лишил подсъдимия К. от право да управлява моторно превозно средство за срок от шест месеца, а на осн. чл. 59, ал. 1 и ал. 2 НК приспаднал времето, през което подс. К. е бил задържан, считано от 22.12.2012 г. до 8.01.2013 г. Касационната жалба на защитника на подс. К. срещу въззивната присъда е допустима - подадена е от процесуално легитимирана страна и в законоустановения срок. Разгледана по същество същата е неоснователна. Не се констатира процесуално нарушение, довело до нарушаване правото на справедлив процес и в частност правото за лично участие на подсъдимия в проведеното на 15.04.2015 г. съдебно заседание на въззивната инстанция. Според защитника въззивният съд не е следвало да дава ход на делото, тъй като подсъдимият е бил нередовно призован, намирал се е в затвор в Република Л., тази информация е била достояние на съда, поради което съдът не е следвало да разгледа делото в негово отсъствие. Въпросът за редовното призоваване на осъдения е от решаващо значение за справедливостта на провежданите производства и несъмнено рефлектира на правилността на актовете по същество, в случаите когато са засегнати основни права на лицето, включително и правото му лично да участва в производството и правото му да възразява или отправя доказателствени искания. Настоящият случай обаче не е такъв. Подсъдимият е участвал лично в производството пред районния съд, присъствал е и на обявявяне на първоинстанционната присъда. На досъдебното производство, при привличането му в качеството на обвиняем, в присъствие на служебен защитник (л. 33 от ДП) е разяснено задължението му да не променя местоживеенето си и да се явява при призоваване. За въззивното производство подсъдимият е бил призован на известния по делото адрес, като призовката му била върната с отбелязване от сестра му - С. М., че той се намира в А. за неопределен период от време. Тази информация е дала основание на градския съд да отлага неколкократно делото и да изиска съответните справки за установяване местонахождението на подсъдимия от СДВР - БДС, НСлСл "Информация и анализ", ГД "ИН", НОИ, служба "ГРАО", НАП, кметство - [населено място], както и да постанови призоваването на подсъдимия чрез органите на ОЗ "Охрана". За пореден път била получена информация от сестрата на подсъдимия, че той се намира извън страната - този път в Република Л. В крайна сметка, за установяване на актуалното местонахождение на подсъдимия, същият бил обявен за издирване с тел. № 9130/5.03.2015 г. За датата на въззивното заседание, когато е даден ход на делото в отсъствие на подсъдимия, по официален път - чрез МВнР (л. 96 от въззивното производство) е постъпила информация, че подс. К. е задържан от ливанските власти на 10.11.2014 г. и се намира в затвор в Република Л. При тези данни във връзка с издирването на подсъдимия за заседанието пред въззивния съд следва да се заключи, че в съответствие с процесуалните изисквания, е бил даден ход на делото и същото разгледано в отсъствие на подсъдимия. Действително констатира се известна непрецизност в обосновката на съда по коя от хипотезите на чл. 269 НПК делото се разглежда задочно, но тя не е от такова естество, че да обуслови отмяна на атакувания съдебен акт. Подсъдимият К. се е отклонил от известния по делото адрес, без да уведоми за това съда и без да посочи друг за неговото призоваване, въпреки че е бил наясно за наличието на висящ и неприключил наказателен процес. При това положение следва да се приеме, че така сам и доброволно се е отказал от правото си на лично участие във въззивното производство, още повече че поначало присъствието му не е било задължително - както с оглед тежестта на обвинението, така и с оглед инстанцията, пред която се е намирало производството. Съдът е проявил необходимата активност за осигуряване на личното му участие, но след като това се е оказало невъзможно, е провел надлежно и законосъобразно съдебно производство, финализирано с атакуваната сега присъда. В допълнение е необходимо да се отбележи, че осигуряването на подсъдимия във въззивното производство не е могло да се осъществи и по линията на международно-правното сътрудничество, доколкото в Договора между правителството на Република България и правителството на Л. Република за правна помощ по наказателни дела (ратифициран със закон, приет от 39-то НС на 25.10.2001 г., обн. ДВ бр. 45/27.05.2004 г., в сила от 10.04.2004 г.) не е предвидена процедура за предаване на лица, привлечени към наказателна отговорност на територията на двете страни. ВКС отчете за неоснователно залегналото в жалбата възражение за допуснато съществено процесуално нарушение при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд, аргументирано с липсата на пълно и всестранно изследване на фактите по делото и с превратно тълкуване на доказателствените източници. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото в съответствие с принципните положения на чл. 13 и чл. 14 от НПК, като възприетите от градския съд основни фактически положения, очертаващи съставомерността на извършеното от подсъдимия К. деяние по чл. 343б, ал. 1 НК, са изведени в резултат на правилна логическа дейност, при пълно и комплексно обсъждане съдържанието на гласните доказателствени средства и при тяхното вярно интерпретиране. В рамките на приетата от въззивния съд фактология е прието, че полицейските служители Р. В. и св. Т. Ц. забелязали движещия се автомобил, подали светлинен сигнал на водача му за спиране, което той не направил незабавно, а продължил движението си и в по-късен момент спрял в междублоковото пространство между други паркирани автомобили. При пристигане на полицейските служители до автомобила от мястото на шофьора слязъл подсъдимия, а в автомобила не е имало други лица. На подсъдимия била извършена проверка с техническо средство, което отчело наличие на алкохол в издишания от водача въздух - 2,72 на хиляда. В основата на изводите по фактите с основание са поставени показанията на св. Р. В. и св. Т. Ц., които категорично са заявили, че след като са подали светлинен и звуков сигнал за спиране на автомобила, са наблюдавали същия до преустановяване движението му, след което именно подсъдимият е слязъл от шофьорското място и в автомобила не е имало други лица. При това положение показанията им не могат да се третират като косвени по своя характер, а като преки - чрез тях се установяват обстоятелства относно основния въпрос- предмет на установяване в процеса - управлявал ли е подсъдимия К. моторно превозно средство след като е употребил алкохол. Тезата на подсъдимия, че не той, а св. В. е управлявала превозното средство, с основание е била отхвърлена от въззивния съд, който внимателно е съпоставил обясненията на подсъдимия и показанията на св. В. и В. в контекста на собствената им логичност и непротиворечивост и връзката им с останалите гласни доказателствени източници по делото. При наличните по делото противоречия в съдържанието на двете групи гласни доказателствени средства въззивната инстанция е отделила особено внимание на тези противоречие и е изтъкнала сериозни аргументи защо се доверява на едната група и съответно- не кредитира заявеното от подсъдимия и св. В. и св. В. Следователно при проследяване процесуалната дейност на контролираната инстанция във връзка с оценката на доказателствата не се констатират нарушения относно начина на формиране на вътрешното му убеждение във връзка с приетата по делото фактология. Що се касае до оплакването че съдът не съобразил, че в подсъдимия не е намерен ключ за автомобила и че кормилната уредба не е изследвана за дактилоскопни отпечатъци, то същото е без основание. По делото липсват каквито и да било данни във връзка с локализацията на ключа за автомобила към момента на извършване на деянието (такъв не е и търсен - видно от показанията на св. В.), а поставянето на въпроса за дактилоскопни отпечатъци към актуалния момент е безпредметно, още повече при установеното обстоятелство, че автомобилът е бил собственост и по принцип е бил управляван от друго лице, а не от подсъдимия. Така, изпълнявайки добросъвестно задълженията си да разкрие фактите в пълнота, чрез съвкупен и подробен анализ на доказателствената наличност, въззивният съд е формирал в съответствие с изискванията на процесуалния закон убеждението си по фактите, а именно, че подсъдимият К. е управлявал лек автомобил марка марка "Р.", модел "К." с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда, а именно 2,72 на хиляда установено чрез техническо средство Алкомер в хипотезата на чл. 6 от Наредба № 30/2001 г. за използване на данните от техническото средство при отказ на водача да даде кръвна проба за медицинско изследване. В рамките на установените и доказани фактически положения въззивният съд е приложил правилно материалния закон. Законосъобразно е прието, че поведението на подсъдимия Б. К. от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК. В тази насока въззивният съд е изтъкнал редица съображения, които са в съответствие със закона, съдебната практика и напълно се споделят от настоящия касационен състав, поради което не е необходимо да се преповтарят. Отмереното при условията на чл. 54 НК наказание в размер на шест месеца лишаване от свобода и кумулативното наказание по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК - лишаване от право да се управлява МПС за срок от шест месеца, са съответни на обществената опасност на инкриминираното престъпление и личността на неговия извършител, поради което претенцията за несправедливост на наказанието е неоснователна. При индивидуализацията на наказанието, което подсъдимият К. следва да понесе за извършеното престъпление е съобразено обективно съществуващото смекчаващо обстоятелство - изтеклия сравнително продължителен период от време от предходното осъждане на дееца до извършване на инкриминираното деяние, а в противовес като отегчаващи - предходните осъждания на подсъдимия и показателят на констатираната при него концентрация на алкохол, значително надвишаващ съставомерния показател от 1,2 промила. Всички тези обстоятелства са съобразени от съда, без да е надценено тяхното значение и въз основа на тях правилно е преценено, че на подсъдимия следва да се наложи наказание в предвидения среден размер на санкцията по чл. 343б, ал. 1 НК, като касационната инстанция не намира основания за намаляване размера на отмереното при условията на чл. 54 НК наказание. Конкретният размер на наказанието по чл. 37, ал. 1, т. 7 също не подлежи на корекции, тъй като кореспондира на фактическите данни за конкретно установената концентрация на алкохол в кръвта на водача. Изложените съображения мотивират настоящия съдебен състав да приеме, че не са налице претендираните касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 НПК, поради което искането в жалбата за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия по предявеното му обвинение не може да бъде удовлетворено. Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение