Решение № 18 от 28.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 3248/2015 г.

Решение № 18 от 28.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 3248/2015 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Тотка Калчева Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Н. У., [населено място], общ. Б. срещу решение № 226/15.04.15 г., постановено по т. д. № 146/15 г. от Пазарджишкия окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 971/16.12.14 г. по гр. д. № 237/14 г. на Пазарджишкия районен съд и касаторът е осъден да заплати на [община] 2214,92 лв., представляваща сума, с която касаторът се е обогатил за сметка на ответника, ведно със законната лихва от 13.03.13 г. до окончателното й изплащане. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и моли същото да се обезсили и делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане. Претендира разноски. Ответникът [община] не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение констатира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че касаторът - ответник по иска, през 2012 г. е подала заявление за регистрация и подпомагане в ОС "Земеделие", [населено място], в което е заявила за ползване земеделски земи - общо 41 имота. От тези имоти 35 на брой са били отдадени от общината под наем на трето лице или ползваните имоти от У. са 15,240 дка. Направена е констатация, че от заявените 41 имота за стопанската 2012-2013 г. нито един от тях не е бил заявен за ползване за следващата стопанска година 2013-2014 г. Въззивният съд е изложил съображения, че за стопанската 2012-2013 г. ползвателят се е обогатил за сметка на общината и размерът на обогатяването е определен на база 12,14 лв. за 1 дка, толкова колкото общината е определила по договор с третото лице като месечен наем за един декар земеделски земи в същото землище. С определение № 461/31.05.16 г. ВКС допусна касационно обжалване за проверка допустимостта на въззивното решение. Становището на състава на ВКС произтича от следното: Касаторът се позовава на недопустимост на въззивното решение, като постановено по непредявен иск, предвид обстоятелството, че ищецът е претендирал заплащане на обезщетение за неправомерно ползване на земеделски земи за стопанската 2011-2012 г., докато Пазарджишкият окръжен съд е присъдил обезщетение за стопанската 2012-2013 г. Предявеният от [община] иск е за заплащане на обезщетение за неправомерно ползване от ответника на земеделски земи. В исковата молба, както и в молба, представена в откритото съдебно заседание на 02.07.14 г., ищецът се е позовал на констатации в протокол VII-09 от 22.10.2012 г. за извършени проверки на терени - общинска собственост за ползваните и обработвани земеделски земи и на заповед № 340/25.06.2013 г. на кмета на общината за определяне на дължими суми за ползваните земи, представляващи трикратният размер на средното годишно рентно плащане за землището на [населено място] за 2012 стопанска година. Изложените твърдения са, че ответникът няма сключени договори за наем и/или ползване, поради което дължи за ползването им сума "представляваща размера на средното годишно рентно ползване за съответното землище през предходната година за времето на неправомерното ползване - изминалата стопанска 2011-2012 г. ". В петитума на исковата молба претенцията е посочена в общ размер от 11824,80 лв. като "претендирано обезщетение за неправомерно ползване на земеделски земи, собственост на [община] съгласно чл. 34 от ЗСПЗЗ", без да е уточнен изрично периодът, за който се претендира обезщетението, а лихвите за забава са изчислени с начална дата 15.07.2013 г. Въззивният съд е уважил иск за заплащане на обезщетение за стопанската 2012-2013 г., т. е. за периода от 01.10.2012 г. до 30.09.2013 г. според П. 1, т. 39 от ДР на ЗПЗП. В съобразителната част на решението съдебният състав е коментирал издадената заповед № 340/25.06.2013 г., както и договор от 11.05.2012 г., сключен между общината и трето лице И. Т., като е приел, че предвид на отдадените под наем 35 от описаните в заповедта 45 имота, обезщетение се дължи само за 15.204 дка. В този смисъл въззивният съд е разгледал иск за заплащане на обезщетение за ползване на земеделски земи за стопанската 2012-2103 г. Предвид на твърденията в обстоятелствената част на исковата молба, в които размерът на обезщетението е определен като "средно годишно рентно ползване за предходната година на времето на неправомерното ползване - стопанската 2011-2012 г. ", то настоящият състав на ВКС приема, че е претендирано обезщетение за 2012-2013 г. В петитума на исковата молба искането за заплащане на обезщетение е основано на заповед по чл. 34 ЗСПЗЗ, в която изрично е посочено, че начислените суми са за 2012 стопанска година. Съпоставката между обстоятелствената част и петитума на исковата молба сочи на съответствие между твърденията на ищеца и искането, отправено до съда, предвид и на възприетото от въззивния съд определение за стопанска година по смисъла на П. 1, т. 39 от ДР /отм. ДВ бр. 12/2015 г./, а именно: "периодът от 1 октомври на една календарна година до 30 септември на следващата календарна година", т. е. 2012 стопанска година е периодът от 01.10.2012 г. до 30.09.2013 г. Посочването в обстоятелствената част на исковата молба на стопанската 2011-2012 г. е само с оглед на базата, на която ищецът счита, че следва да се определи обезщетението - стопанската година, предходна на тази, в която е осъществено неправомерното ползване. По изложените съображения въззивното решение е допустимо, като постановено по предявения иск. Касаторът е въвел като довод за недопустимост на въззивното решение и произнасяне от решаващия състав, по искане и в размер на претенцията, каквито не са били заявени. Съображенията са изведени от предявената претенция за "средно годишно рентно плащане", а не за наемна цена, както и че въззивният съд е определил обезщетението по сключения договор за наем с трето лице при наемна цена от 12,14 лв. на 1 дка, която е годишна, а не както е изчислена от съда като месечна наемна цена. Посочените доводи обуславят неправилност, а не недопустимост на въззивния акт. Видно от заключението на съдебно-агрономическата експертиза за 2012-2013 г. Областна дирекция "Земеделие", [населено място] е определила средно годишно рентно плащане за землище [населено място] клисура в размер на 30 лв./дка, но само за ниви. В случая земеделските земи са затревени площи - пасища, за които липсват данни дирекцията да е определяла средно годишно рентно плащане, както и други доказателства за цената на ползване не се събрани по делото. Въззивният съд правилно е приел, че при липса на публично оповестени данни за размера на средното годишно рентно плащане би могъл да се основе на доказания по делото размер на плащанията в същото землище и то за имоти, които в предходен период са били заявени за ползване от ответника и впоследствие са отдадени под наем на трето лице. Цената на ползването е изчислена неправилно, като сума от по 12,14 лв./дка месечно, а не като годишна наемна цена. При определяне на размера на обезщетението за ползваните 15,204 дка от ответника дължимата сума е 184,58 лв. и същата не следва да се умножава по 12 месеца в годината, както е процедирал окръжният съд. Предявеният иск е основателен в размер на 184,58 лв., а за разликата до сумата от 2214,92 лв. (в частта, в която е обжалвано въззивното решение) претенцията е неоснователна. Въззивният съд е присъдил законна лихва върху тази сума, считано от 13.03.2013 г. до окончателното й изплащане, като е свързал началото на периода на начисляване на лихвата с получена от ответника покана за плащане на обезщетение. Ищецът е предявил претенциите за обезщетение за забава в размери от 55,95 лв. за периода от 15.07.2013 г. до 01.08.2013 г. и от 128,36 лв. за периода от 01.08.2013 г. до 09.09.2013 г., както и искане за заплащане на законната лихва от 02.10.2013 г. Посочената дата 02.10.2013 г. е датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като първоначално искът е бил предявен като установителен, а след обезсилване на заповедта за изпълнение ищецът го е изменил в осъдителен (молба от 02.07.2014 г.). В частта по претенциите в размер на 55,95 лв. и 128,36 лв. въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и не е постановил диспозитив за отхвърляне или за уважаване на тези искове. Присъдената законна лихва е от дата 13.03.2013 г., която предшества като време началната дата на претенциите на ищеца - 02.10.2013 г., поради което в тази част съдът се е произнесъл по искане, каквото не е било заявено. В посочена част въззивното решение следва да се обезсили, като се прекрати производството по делото. Законната лихва се дължи от предявяване на иска - 22.01.2014 г., тъй като разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК не се прилага с оглед обезсилването на заповедта за изпълнение на основание чл. 415, ал. 2 ГПК. Предвид на това, че е постановен диспозитив за присъждане на законна лихва, като последица от уважаване на иска за главницата, в частта за присъдената законна лихва от 02.10.2013 г. до 22.01.2014 г. въззивното решение следва да се отмени, а настоящият състав следва да приложи последиците с оглед на частичната основателност на претенцията. По разноските. Касаторът претендира заплащане на разноските по представен списък по чл. 80 ГПК в размер на 424,30 лв. за касационното производство. Съразмерно на уважената част от касационната жалба ответникът следва да заплати на касатора сумата от 389,36 лв. за разноски за касационното производство. С оглед на резултата от спора въззивното решение следва да се отмени в частта, с която касаторът е осъден да заплати разноски над сумата от 30,76 лв. до присъдените разноски от 375,64 лв. В частта за дължимите на касатора разноски за първоинстанционното и въззивното производство с оглед отхвърляне на иска ответникът следва да заплати допълнително сумата от 454,92 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд