Решение № 414 от 16.1.2023 г. на ВАС, 5-членен състав

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Министерски съвет на Република България, подадена чрез процесуалния представител И. Георгиева, правен съветник в дирекция Правна на Министерския съвет (МС), срещу решение 3799 от 20.04.2022 г., постановено по адм. дело 6299/2021 г. по описа на Върховния административен съд (ВАС), тричленен състав на шесто отделение, с което е отменена разпоредбата на чл. 73, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за движение по пътищата, приет с Постановление на Министерски съвет 36 от 05.03.1996 г., в сила от 01.06.1996 г. и обнародван в Държавен вестник , бр. 25 от 22.03.1996 г. в табличната част, в която е посочено: категория В , по автомагистрала 120 км/ч и касаторът е осъден да заплати направените в производството разноски. В касационната жалба са изложени съображения за недопустимост и неправилност на обжалваното съдебно решение поради необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Претендира се обезсилване, а в условията на алтернативност, отмяна на съдебното решение. Ответникът П. Запрянов, в писмен отговор на касационната жалба, подаден чрез пълномощника му адв. Б. Бойчев, излага съображения за нейната неоснователност и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски, за които представя списък по чл. 80 от ГПК. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба и предлага обжалваното решение като допустимо и правилно да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия съобрази, че касационната жалба е подадена срещу съдебен акт, подлежащ на касационно оспорване, от страна в съдебното производство, за която същият е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което намира жалбата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред тричленен състав на ВАС, шесто отделение е образувано по жалба на П. Запрянов срещу разпоредбата на чл. 73, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за движение по пътищата (ППЗДвП), приет с Постановление на Министерски съвет 36 от 05.03.1996 г., в сила от 01.06.1996 г. и обнародван в Държавен вестник , бр. 25 от 22.03.1996 г. в частта, в която е посочено: категория В , по автомагистрала 120 км/ч . С определение 1188 от 09.02.2022 г., постановено по адм. дело 547/2022 г. по описа на ВАС, петчленен състав - II колегия е прието, че оспореният нормативен текст е част от действащото право към момента на подаване на жалбата и не е бил отменен по силата на § 10 от ПЗР на ЗДвП ( Държавен вестник , бр. 20 от 05.03.1999 г.), а жалбата на П. Запрянов е допустима, като за него е налице правен интерес от оспорването му. С оглед така установеното, първоинстанционният съдебен състав е приел, че оспореният текст от ППЗДвП е част от постановлението, което е издадено от компетентен орган по прилагане на закон от по-висока степен Закона за движение по пътищата, спазени са изискванията за форма и съдържание, като при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. При преценка на съответствието на подзаконовия нормативен акт с материалноправните разпоредби, съдът е приел, че разпоредбата на чл. 73, ал. 1 от ППЗДвП (ДВ, бр. 25 от 22.03.1996 г.) противоречи на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП (ДВ, бр. 47 от 2012 г.) и по този начин е налице противоречие между по-нисък по степен акт с такъв от по-висока степен, какъвто в случая се явява ППЗДвП спрямо ЗДвП, а задължението на органите за прилагане на по-високия по степен акт на основание чл. 15, ал. 3 от Закона за нормативните актове (ЗНА) не води до мълчалива отмяна на по-ниския по степен акт, като изричната отмяна на последния е необходима с цел по-голяма правна сигурност и спазване на принципите на достъпност, публичност и прозрачност, последователност и предвидимост, уредени в чл. 12 и чл. 13 от АПК. По тези съображения първоинстанционният съдебен състав е отменил като незаконосъобразна разпоредбата на чл. чл. 73, ал. 1 от ППЗДвП (ДВ, бр. 25 от 22.03.1996 г.). Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са оплакванията в касационната жалба, че съдът се произнесъл по жалба, която е недопустима за разглеждане по същество, поради липса на правен интерес от оспорването на цитираната разпоредба от подателя й, както и че същата следва да се смята за мълчаливо отменена. По този въпрос има произнасяне на съд с влязъл в сила съдебен акт - определение 1188 от 09.02.2022 г., постановено по адм. дело 547/2022 г. по описа на ВАС, петчленен състав - II колегия, което е съобрзено при постановяване на настоящето обжалвано съдебно решение и не подлежи на пререшаване от настоящата инстанция. В мотивите на цитираното определение е посочено, че разпоредбата на чл. 73, ал. 1 ППЗДвП не е отменена и е част от действащото право, а за жалбоподателя е налице правен интерес от оспорването й. Като е съобразил горното, първоинстанционният съдебен състав се е произнесъл по допустима жалба, подадена срещу подлежащ на оспорване нормативен административен акт. Ето защо касационните оплаквания за недопустимост на съдебното решение са неоснователни. Неоснователни са и оплакванията за неправилност на съдебното решение свързани с твърдения за неговата необоснованост. Необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и други. Грешки от такова естество не са били допуснати в подложеното на касация съдебно решение. Неоснователни в тази връзка са оплакванията в касационната жалба за неправилна интерпретация на доказателствата, с оглед на което са и твърденията на касатора за необоснованост на съдебното решение. В този аспект съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. Обосновано въз основа на надлежно приобщения към делото доказателствен материал и приложимата в случая нормативна уредба Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, е приел за установено, че разпоредбата на чл. 73, ал. 1 от ППЗДвП (в оспорената редакция) е издадена от компетентен орган, в установената от закона форма, без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но при неправилно приложение на материалния закон, а именно същата се явява в противоречие с норма, уредена в нормативен акт от по-високо ниво, какъвто се явява ЗДвП спрямо Правилника за прилагане на ЗДвП. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗДвП (ДВ, бр. 47 от 2012 г.), при избиране скоростта на движение на водача на пътно превозно средство е забранено да превишава следните стойности на скоростта в км/ч, като за пътни превозни средства от категория В за движение по автомагистрала е предвидена максимална скорост от 140 км/ч. От друга страна в разпоредбата на чл. 73, ал. 1 от ППЗДвП е предвидено, че при избиране на скоростта на движение на водача на пътно превозно средство е забранено да превишава следните стойности на скоростта в км/ч, като за пътни превозни средства от категория В за движение по автомагистрала е предвидена максимална скорост от 120 км/ч. При тези фактически констатации, обоснован е изводът на съда, че е налице противоречие на по-нисък по степен акт, с такъв от по-висок ранг, което налага изричната отмяна на този от по-ниската степен. Съгласно чл. 7, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА) правилникът е нормативен акт, който се издава за прилагане на закон в неговата цялост, за организацията на държавни и местни органи или за вътрешния ред на тяхната дейност. Но същият съгласно чл. 15, ал. 1 от ЗНА следва да съответства на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен. В случая е налице противоречие между оспорената разпоредба на Правилника за прилагане на Закона за движение по пътищата и чл. 21, ал. 1 от Закона за движение по пътищата, като последният като закон се явява нормативен акт от по-висока степен. Следва изрично да се отбележи, че действително съгласно чл. 15, ал. 3 от ЗНА и чл. 5, ал. 1 от АПК при противоречие между два акта от различна степен се прилага този с по-висок ранг, т.е. приложение намира чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, но в случая се налага изрична отмяна на незаконосъобразния текст, за да не съществуват в правния мир разпоредби, които противоречат на закон и поради това да нарушават правата на гражданите. С отмяната и приемането на съответни на закона норми ще се осигури яснота и прозрачност по отношение изискванията към гражданите, както и по отношение правата и задълженията им във всеки един конкретен случай. Само по този начин ще бъдат спазени принципите на достъпност, публичност и прозрачност, съответно последователност и предвидимост, уредени с текстовете на чл. 12 и 13 от АПК, с което ще се допринесе за правна сигурност в обществото, обратно на твърдяното в касационната жалба. Задължението на правораздавателните и административните органи да прилагат по-високия по степен акт не означава мълчалива отмяна на по-ниския по степен акт, именно поради изискването за правна сигурност, за да е ясно дали съответният подзаконов нормативен акт е отменен или не, доколкото адресати на същия са не само правораздавателните органи, а в случая - всички граждани в качеството им на водачи на ПМС или на пешеходци. Изложените в този смисъл изводи на първоинстанционния съдебен състав следва да бъдат споделени, а разпоредбата на чл. чл. 73, ал. 1 от ППЗДвП (ДВ, бр. 25 от 22.03.1996 г.) следва да бъде отменена като противоречаща на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. С оглед изчерпателността, следва да се отбележи, че оплакването в касационната жалба, че с приемането на законовото изменение през 2002 г. разпоредбата от правилника е мълчаливо отменена и не следва да се прилага по аргумент от чл. 13, ал. 1 от ЗНА, е неоснователно. Съгласно чл. 11, ал. 3 от ЗНА, нормативните актове се отменят, изменят или допълват с изрична разпоредба на новия, изменящия или допълващ акт. В чл. 13 от ЗНА е регламентирано, че актът по прилагане на закон губи изцяло или отчасти сила едновременно с пълното или частичното отменяване на закона съобразно обсега на отменяването, като новият закон може да разпореди да останат временно в сила всички или някои разпоредби на акта по прилагане на отменения закон, ако те са съвместими с разпоредбите на новия закон. В конкретната хипотеза е безспорно, че липсва изрична разпоредба, която да отменя изцяло ППЗДвП. Вярно е, че според цитирания от ответника § 10 от ПЗР на ЗДвП (обн. ДВ, бр. 20 от 05.03.1999 г., в сила от 01.09.1999 г.), подзаконовите актове по прилагането на отменения Закон за движението по пътищата запазват действието си, доколкото не му противоречат, като в случая, към онзи момент не е имало противоречие между разпоредбата на чл. 73, ал. 1, в частта относно максималната скорост на движение по автомагистрала на пътни превозни средства от категория В и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, поради което разпоредбата на чл. 73, ал. 1 от ППЗДвП, в обжалваната й част, не е отменена на основание § 10 ПЗР на ЗДвП. Последващите изменения на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, в частта относно максималната скорост за движение по автомагистрала на пътни превозни средства категория В , не водят до отмяна на подзаконовия нормативен акт, на основание § 10 ПЗР на ЗДвП. В този смисъл са и мотивите, изложени в определение 1188 от 09.02.2022 г., постановено по адм. дело 547/2022 г. по описа на ВАС, петчленен състав - II колегия. Ето защо настоящият петчленен състав намира, че не са налице касационни основания за отмяна на обжалваното решение и същото като валидно, допустимо и правилно ще следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и с оглед своевременно направеното искане за присъждане на разноски от страна на ответника по касация, както и с оглед представените доказателства за реалното извършване на такива, касаторът министерски съвет на Република България ще следва да бъде осъден да заплати на П. Запрянов сума в размер на 1800.00 лева, представляваща заплатено възнаграждение за един адвокат. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав II колегия