Решение № 223 от 9.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 3037/2014 г.

Решение № 223 от 9.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 3037/2014 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началник група в сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Варна срещу решение № 3312 от 30.12.2013 г. на Административен съд, гр. Варна, постановено по административно дело № 3649/2013 г. С обжалваното решение съдът отменил заповед № 4778 от 22.07.2013 г. на началник група в сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Варна, с която на основание чл. 171, т. 2, б. "з" от Закона за движението по пътищата на Николай Бранимиров Балачев е наложена принудителна административна мярка "спиране от движение на пътно превозно средство" за срок от 30 дни. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приел за незаконосъобразно приравняването на водач с изтекъл срок на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство на неправоспособен водач. Не отчел, че при изтичане на срока на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство то не се подновява автоматично, а законодателят е предвидил провеждането на специална процедура и събиране на набор от документи, в т. ч. и медицински преглед. С оглед на това с изтичането на срока на действие на свидетелството то става невалиден документ по смисъла на Закона за движението по пътищата (ЗДвП) и Закона за българските лични документи (ЗБЛД) и управлението с него е нарушение на чл. 150, ал. 1 ЗДвП, във вр. с чл. 3, ал. 3 във вр. с § 1, т. 2 ЗБЛД. Това обуславя и извода, че лице, което не притежава валидно свидетелство за управление на моторно превозно средство е неправоспособен водач по смисъла на чл. 150 ЗДвП. Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Касаторът се представлява от юрисконсулт Георги Георгиев. Ответникът по касационната жалба - Николай Бранимиров Балачев, счита същата за неоснователна. Решението е правилно и в рамките на съдебното производство съдът изяснил всички относими към спора факти и обстоятелства. Не е налице използваното от органа основание за налагане на принудителната административна мярка. Счита, че не е загубил правоспособността си поради неразполагане с валиден документ. Налице е нарушение на Закона за българските лични документи, не и на Закона за движението по пътищата. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. Кирил Няголов, Адвокатска колегия, гр. Варна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касаторът неправилно приел, че ответникът е неправоспособен водач, тъй като е изтекъл срока на действие на свидетелството му за управление на моторно превозно средство. Съдът правилно приел, че ответникът е правоспособен водач, но е налице нередовност на свидетелството му за управление на моторно превозно средство. Водачът не е загубил качествата и уменията да управлява моторно превозно средство, поради което не е следвало да бъде санкциониран по реда на чл. 171, т. 2, б. "з" ЗДвП, а по чл. 81, ал. 2, т. 6 ЗБЛД. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че на 19.07.2013 г. при извършена от контролните органи проверка било установено, че Николай Балачев управлява моторно превозно средство без свидетелство за управление на моторно превозно средство. При извършената справка било установено, че свидетелството за управление на Балчев, за категории В и М, е с изтекъл срок на валидност - до 20.10.2010 г. На Балачев бил съставен акт за установяване на административно нарушение по чл. 150 ЗДвП и на основание чл. 171, т. 2, б. "з" ЗДвП началник група в сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Варна, наложил със заповед № 4778 от 22.07.2013 г. принудителна административна мярка "спиране на моторно превозно средство от движение" за срок от тридесет дни. На 23.07.2013 г. на Балачев било издадено ново свидетелство за управление на моторно превозно средство № 282257264, удостоверяващо че е правоспособен водач категории АМ, В1 и В. Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалноправни разпоредби. Приел, че управлението на моторно превозно средство при наличието на удостоверение с изтекъл срок на валидност е различен фактически състав от този на управление на такова средство от неправоспособен водач. Приел, че придобиването на правоспособност е в зависимост от успешно положен изпит, което е предпоставка за издаване на удостоверителен документ по смисъла на чл. 50, ал. 1 ЗБЛД, но сам по себе си този документ не поражда права. Приел, че не е налице хипотезата на чл. 150 ЗДвП, поради което направил извод за материална незаконосъобразност на оспорената заповед и я отменил. Този извод на съда е неправилен. Твърдяният от касатора порок на обжалваното съдебно решение и наведените доводи сочат, че спорът по делото е досежно тълкуването на закона - значи ли управлението на моторно превозно средство със свидетелство с изтекъл срок по чл. 51 ЗБЛД управление без притежаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство в хипотезата на чл. 171, т. 2, б. "з" ЗДвП? Отговорът на този въпрос налага да се установят характера и правното действие на свидетелството за управление. Както правилно приел съдът, съгласно чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 1 ЗБЛД, свидетелството за управление на моторно превозно средство е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство. Но свидетелството, съгласно чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 2 ЗБЛД, е и идентификационен документ за самоличност на българските граждани на територията на Република България. Следователно свидетелството за управление на моторно превозно средство има две удостоверителни функции. Разпоредбата на чл. 171, т. 2, б. "з" ЗДвП е относима към свидетелството за управление на моторно превозно средство в качеството му на индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство. Съображение 2 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г. относно свидетелствата за управление на превозни средства (ОВ L 403, стр. 18; Специално издание на български език, 2007 г., глава 7, том 17, стр. 216, Директива 2006/126) сочи, че "Правилата за свидетелствата за управление на превозни средства са съществен елемент на общата транспортна политика и допринасят за подобряване на пътната безопасност и улесняват свободното движение на хора, които се установяват в държава-членка, различна от тази, която е издала свидетелството за управление". Тази значимост, която индивидуалните транспортни средства имат за свободното движение на хора, е обусловила взаимното признаване между държавите-членки на издадените от тях свидетелства за управление - чл. 2, § 1 Директива 2006/126, и е довела до регламентирането чрез вторичен акт на правото на Европейския съюз на предпоставките, при наличието на които се издава и действа съответното свидетелство за управление на превозно средство. Съгласно чл. 7, § 1 Директива 2006/126 свидетелства за управление на превозно средство се издават само на кандидатите, които са взели изпит по умения и поведение и теоретичен изпит и отговарят на медицинските стандарти в съответствие с разпоредбите на приложения II и III. Съгласно чл. 7, § 3 държавите-членки могат при подновяване на свидетелствата за управление на моторно превозно средство от категории АМ, А1, А2, А, В, В1 и ВЕ да изискват преглед като прилагат минималните стандарти на физическа и умствена годност за управление, посочени в приложение III. Съгласно чл. 7, § 2 Директива 2006/126 срокът на действие на свидетелството за управление на моторно превозно средство категория В1 и В е десет години. Директива 2006/126 отменя Директива 91/439 на Съвета от 29.07.1991 г. относно свидетелствата за управление на моторни превозни средства (ОВ L 237, стр. 1) считано от 19.02.2013 г. Член 7, § 1 и 4 на Директива 91/439 са идентични по съдържание с чл. 7, § 1 и 3 на Директива 2006/126. Член 7, § 2 Директива 91/439 предоставя на държавите-членки правото да определят срока на действие на свидетелството да управление. Съгласно чл. 17, § 3 Директива 2006/126 позоваванията на отменената директива се разглеждат като направени на настоящата и се четат съгласно таблицата за съответствие. Директива 2006/126 е транспонирана в Закона за движението по пътищата - § 35, т. 3 ЗДвП. С оглед на легалната дефиниция, дадена в чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 1 ЗБЛД, свидетелството за управление на моторно превозно средство е официален свидетелстващ документ, който с обвързваща всички доказателствена сила установява релевантния факт - правоспособността на притежаващия го да управлява съответното моторно превозно средство. Съгласно изрична законова разпоредба - чл. 51 ЗБЛД, свидетелството за управление на моторно превозно средство е удостоверителен документ със законово определен срок на валидност по изказа на закона. Той не е официален удостоверителен документ, който до края на живота на съответното лице удостоверява притежавана правоспособност. Законодателят е приел, че в рамките на човешкия живот настъпват обективни и субективни факти и обстоятелства, които имат въздействие върху признатата от правото способност на съответния правен субект да управлява моторно превозно средство. Поради това той първо, признава правото да се управлява моторно превозно средство само за определения в закона срок. Второ. Регламентирал е факти, наличието на които води до предсрочно прекратяване на това право. И трето. Създал е възможност правото на управление на моторно превозно средство да бъде продължено, но е приел, че това не става автоматично, а при наличието на определени условия, доказването на които става по определен ред и е в тежест на правоимащия. Правоспособността да се управлява моторно превозно средство е признато от държавата право да се извършва дейността по управление на моторно превозно средство. Признаването на това право държавата е поставила в зависимост от наличието на две групи изисквания: 1. съвкупност от знания, умения и поведение, които позволяват управление на моторното превозно средство, и 2. физическа и психическа годност за управление на моторно превозно средство. Двете изисквания трябва да са налице кумулативно както към момента на първоначалното признаване на правоспособността, така и по време на нейното упражняване. Липсата на което и да е от изискванията води до липса на правоспособност. За установяване наличието на двете изисквания законодателят е създал специален ред - изпит пред оторизиран от държавата правен субект за проверка на знанията, уменията и поведението, и медицински преглед от компетентно медицинско лице. Проверката на знанията, уменията и поведението на лицето чрез полагане на съответния изпит се извършва при първоначалното признаване на правоспособността. Законодателят е приел, че придобитите знания, умения и поведение не се нуждаят от последваща проверка освен ако управлението на моторно превозно средство водачът е извършвал в нарушение на установените правила. Установяването по надлежния ред на извършени от водача брой и вид нарушения, предвидени в чл. 157, ал. 1, във вр. с ал. 3 ЗДвП, създават презумпция за липса на необходимите знания, умения и поведения, поради което водачът губи правоспособността си и за да упражнява отново дейността е необходимо да положи отново изпит. Но изтичането на определен период от време, без водачът да е извършил законово определените нарушения, не е само по себе си обстоятелство, което налага нова проверка на придобитите знания, умения и поведение. Напротив. Законодателят презумира, че лицето притежава необходимите знания, умения и поведение. За това с изтичането на срока на правото на управление и при липса на доказателства за презумирана липса на знания, умения и поведение законодателят не изисква полагането на изпит, за да разреши продължаване на срока на правото. Проверка на физическата и психическа годност за управление на моторно превозно средство законодателят изисква при първоначалното признаване на правоспособността. Но за разлика от установените при първоначалното признаване на правоспособността знания, умения и поведение установената при първоначалното признаване на правоспособността физическа годност законодателят е приел, че има срок на действие (на валидност) десет, съответно пет години - чл. 51, ал. 3, 4 и 5 ЗБЛД. С изтичането на този законово определен срок не е налице законова презумпция за физическа годност на водача. Напротив. Съгласно чл. 159, ал. 1 ЗДвП във вр. с чл. 15, ал. ал. 2 от Наредба № I-157 от 01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина (Наредба № I-157) при "подмяна" на свидетелството за управление водачът представя карта за оценка на физическата годност. Законодателят е приел, че на всеки десет (пет) години е необходимо да бъде извършвана проверка на физическата годност на лицето, което е придобило правоспособността и поради това правоспособността не се придобива безсрочно, а за срок от десет (пет) години. С изтичането на десетгодишния срок знанията, уменията и поведението на водача, при липса на законово определените нарушения, не се проверяват, но физическата годност следва да бъде проверена и само ако е налице доказано съответствие на установените медицински изисквания лицето придобива право да управлява моторно превозно средство за следващия десет годишен период. Изложеното показва, че правото на управление на моторно превозно средство е срочно право. С изтичането на срока, за който държавата е признала на съответното лице правото да управлява моторно превозно средство, правото се прекратява. То повече не съществува. Срочността на правото е отразена в официалния удостоверяващ правото документ - свидетелството за управление на моторно превозно средство. Поради това законодателят в § 1, т. 2, б. "з" ЗБЛД изрично сочи, че личен документ "с изтекъл срок на валидност" е нередовен. Вярно е, че в случая законодателят е употребил по отношение на официален свидетелстващ документ израза "изтекъл срок на валидност". Официалният свидетелстващ документ, който удостоверява, че определено право съществува за определен срок, с изтичането на срока не се лишава от материалната си доказателствена сила, т. е. от валидността си. Напротив. И след изтичането на срока, за който документът удостоверява по официален начин съществуването на правото, документът именно защото е валиден - издаден е от длъжностно лице, в кръга на удостоверителната му компетентност, при спазване на предвиденото в закон удостоверително производство, удостоверява надлежно, че правото е съществувало в рамките на посочения период. Per argumentum a contrary документът надлежно удостоверява, че след посочения в него срок правото на управление на моторно превозно средство не съществува. С оглед на изложеното управляването на моторно превозно средство със свидетелство за управление, което удостоверява изтекъл срок на право на управление, е управление без свидетелство по смисъла на чл. 171, т. 2, б. "з" ЗДвП. Съдът като не установил правилно съдържанието на приложимата правна норма постановил решение в нарушение на материалния закон. Същото следва да бъде отменено. Делото е изяснено от фактическа и правна страна. При установените по делото факти - управление от ответника на моторно превозно средство със свидетелство за управление след удостоверения в него срок на право на управление, касаторът законосъобразно наложил, на основание чл. 171, т. 2, б. "з" ЗДвП, принудителна административна мярка "спиране от движение на пътно превозно средство" за срок от 30 дни. Доводът на ответника и на прокурора, че управлението на моторно превозно средство със свидетелство след удостоверения с него срок на право на управление води единствено до административнонаказателна отговорност по чл. 81, ал. 1, т. 6 ЗБЛД е неоснователен, тъй като административнонаказателната отговорност е за факта на използване на нередовния документ, а принудителната мярка е за факта на управление на моторно превозно средство без право на управление и съответно без официален удостоверителен документ, доказващ съществуването на това право. Факта, че на 23.07.2013 г. на ответника е издадено ново свидетелство за управление на моторно превозно средство не заличава с обратна сила факта, че на 19.07.2013 г. той управлявал превозното средство без свидетелство за управление - със свидетелство, което удостоверява право на управление до 20.10.2010 г. Изложеното прави оспорената заповед № 4778/2013 от 22.07.2013 г. на началник група в сектор "Пътна полиция" законосъобразна, поради което жалбата на Балачев следва да бъде отхвърлена. С оглед на изхода от делото, направено от касатора искане и на основание чл. 143, ал. 4 АПК във вр. с тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълкувателно дело № 5/2009 г. на Върховния административен съд съдът следва да осъди Николай Бранимиров Балачев да заплати на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Варна, юридическото лице, в чиято структура се намира ответникът, направените по делото разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Размера на същото съдът определя на 300,00 лв. на основание чл. 8, ал. 2 във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, във вр. с чл. 222, ал. 1, във вр. с чл. 172, ал. 2 АПК Върховният административен съд