Решение № 7877 от 10.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4407/2014 г.

Решение № 7877 от 10.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4407/2014 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 7018 от 14.10.2013 г., постановено по адм. д. № 7878/12 г. Административен съд - София град, първо отделение, 14-ти състав, е отхвърлил жалбата на "Геоинвест инженеринг" - ЕООД - гр. София, срещу ревизионен акт № 2001101074/2.06.2011 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 1249/28.05.2012 г. на директора на Д "ОУИ" - гр. София и е осъдил жалбоподателя да заплати на Д "ОДОП" - гр. София разноски по делото в размер на 652 лв. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от "Геоинвест инженеринг" - ЕООД - гр. София, представлявано от управителя Кирил Колев Минков. В жалбата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на жалбата. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд - София град. Ответният по касационната жалба на директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" /сега Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"/ - гр. София чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решението си Административен съд София град е отхвърлил жалбата на "Геоинвест инженеринг" - ЕООД - гр. София, срещу ревизионен акт № 2001101074/2.06.2011 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 1249/28.05.2012 г. на директора на Д "ОУИ" - гр. София с който на дружеството за данъчни периоди 06, 07, 08, 09, 10 и 12 на 2009 г. е начислен ДДС в размер на 800,75 лв. за непризнато право на данъчен кредит по фактури за гориво; на основание чл. 86 от ЗДДС е начислен ДДС в размер на 9 016,66 лв. по фактура № 2533/3.04.2010 г., издадена от "Е. П. С. И. 200:" - ЕООД и не е признато право на данъчен кредит общо в размер на 9 307,20 лв. по фактури, издадени от "ЛСД груп" - ЕАД. След описание на фактическата обстановка, административният съд е изложил своите мотиви по оплакванията на жалбоподателя по отношение на отделните пера от РА. По т.1 от същия относно непризнато право на данъчен кредит по фактури за закупено гориво е прието, че констатациите на органа по приходите не са опровергани от ангажираните от жалбоподателя писмени доказателства - пътни листове, тъй като последните не доказват, че горивото е ползвано за същия лек автомобил, респективно не опровергават констатациите, че автомобилът е ползван за лични нужди на едноличния собственика на капитала и управител на дружеството, както не са опровергани констатациите, че фактурите не са отразени в счетоводството на дружеството и е налице хипотеза по чл. 70, ал. 1, т. 2 за непризнаване на право на данъчен кредит. По т. 2 от РА са изложени мотиви, че жалбоподателят не е опровергал констатациите на органа по приходите, че доставчикът "Е. П. С. И. 200:" - ЕООД не е декларирал покупки и продажби по предвидения в ЗДДС ред. По т. 3 от РА, относно непризнато право на данъчен кредит общо в размер на 9 307,20 лв. по фактури, издадени от "ЛСД груп" - ЕАД след описание на фактическата обстановка по тази част от акта е посочено, че не са опровергани констатациите на органа по приходите за липса на извършени плащания по фактурите, както и че доставчикът не е разполагал с фактурираните стоки, а ревизията на последния е проведена по реда на чл. 122 от ДОПК и не може да се установи дали доставчикът е притежавал такива стоки. На база на анализ на събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че те не доказват реалност на доставките, предмет на процесните фактури, поради което данъкът по тях е начислен неправомерно по смисъла на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС и законосъобразно по тях е отказано право на данъчен кредит. Решението на Административен съд - София град е правилно и законосъобразно. Съгласно чл. 208 от АПК на касационно оспорване изцяло или в отделни части подлежи първоинстанционното съдебно решение. Видно от касационната жалба, в нея основно се правят оплаквания не срещу първоинстанционното решение, а срещу издадения ревизионен акт. Независимо от това, доколкото при условията на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция има задължение за следи служебно за валидността, допустимостта и съответствие на решението с материалния закон, по отношение на правилността на оспореното съдебно решение следва да бъде посочено следното: На първо място неоснователни са оплакванията по отношение на непризнато право на данъчен кредит по п. 1 от РА по фактури, свързани със закупено гориво за нает от дружеството лек автомобил. Наведените в жалбата доводи, че органът по приходите е този, който следва да докаже връзката между закупеното гориво и използването на автомобила за икономическата дейност на дружеството, не намират подкрепа в закона. Посоченото обстоятелство съставлява благоприятен за жалбоподателят факт, тъй като от неговото доказване той черпи за себе си благоприятни последици - признаване на право на данъчен кредит и опровергаване на констатацията, че е налице изключението по чл. 70, ал. 1, т. 2 от ЗДДС. В този смисъл при условията на чл. 170, ал. 1 от АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК негова е тежестта да установи настъпването на този факт. Видно от данните по делото, в първото по делото заседание на 12.11.2012 г. /л. 275 от делото/, административният съд е дал указания и възможност на жалбоподателя да ангажира доказателства в подкрепа на твърденията си в жалбата. В последствие делото е отлагана на няколко пъти и на жалбоподателя е давана възможност да ангажира доказателства, като за представените от него пътни листове правилно е било прието, че не доказват факта, че закупеното по фактурите гориво е било използвано за икономическата дейност на дружеството, както и не опровергават констатациите на РА, че тези фактури не са осчетоводени. Настоящата съдебна инстанция намира решението на първоинстанционния съд за правилно и по отношение на останалите две точки от ревизионния акт. Даденото тълкуване на закона относно значението на реалността на доставката като едно от задължителните условия за възникване на правото на данъчен кредит от страна на първоинстанционния съд е правилно и съобразно установената съдебна практика както на националните съдилища, така на Съда на Европейския съюз. Правилно е възпроизведена установената фактическа обстановка по време на ревизията и основанията на органа по приходите за непризнаване на право на данъчен кредит по процесните доставки, както и правилно е формулиран основният спорен въпрос - налице ли са реални доставки. Във връзка със спорния въпрос за реалността на доставките правилно е посочено, че следва да бъде установено чрез надлежни доказателства реалното предаване на стоките, предмет на процесните фактури. Изложените в касационната жалба доводи, свързани с позоваването от съда на ревизионни актове на доставчици, не могат да бъдат споделени. Изводите на първоинстанционния съд за липса на реални доставки не са изградени единствено и въз основа на това, че има съставени ревизионни актове на доставчици и предходни такива, а въз основа на всестранен анализ на събрани по делото доказателства, а посочването на обстоятелството, че има проведени ревизии по чл. 122 от ДОПК на доставчици е като допълнително обстоятелство в подкрепа на изводите за липса на реални доставки. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Административен съд - София град не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение,