Решение № 1229 от 9.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5349/2007 г.

Решение № 1229 от 9.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5349/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Бранислава Павлова Производството е по § 2, ал. 3 ПЗР ГПК във връзка с чл. 218а ал. 1 б. "а" ГПК (отм.).

М. П. Б. и Д. Ц. Б. са обжалвали въззивното решение на Софийския градски съд, II-А отделение от 12.06.2007 г. по гр. д. № 3678/2004 г.

Касационната жалба е подадена в срок и съдържа мотивирано изложение на отменителните основания, поради което е процесуално допустима.

Ответникът С. академия като универсален правоприемник на Националния ц. за а. науки на основание § 22 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за националния ц. за а. науки обн. Д. в. бр. 29/2008 г. изразява становище, че решението на въззивния съд е правилно и моли да бъде оставено в сила.

По подадената касационна жалба Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:

Предявен е иск от М. П. Б. и Д. Ц. Б. по отношение на С. академия за установяване, че ответникът не е собственик на апартамент № 30 в гр. С., ЖК "И", ул. "П" № 32 бл. 62 вх. Б ет. 4. Ответникът се е позовал на две основания за придобиване на собствеността - наследяване по завещание и придобивна давност.

Софийският градски съд е отменил първоинстанционното решение на Софийския районен съд, 48 състав от 8.06.2004 г. по гр. д. № 21889/2003 г. и е решил делото по същество при условията на чл. 208, ал. 1 ГПК (отм.) като е отхвърлил иска.

Въззивният съд е приел, че в полза на ответника са направени две завещания от съпрузите В. С., починал през 1982 г. и Р. Б., починала през 1984 г. При съставянето на първото завещание според съда е била спазена формата по чл. 25 ЗН и то е породило правно действие. По възражението на ищците за нищожност на това завещание на основание чл. 42, ал. 1 б. "а" ЗН съдът е изложил съображения, че С. музей, в чиято полза е завещанието на В. С. е бил в структурата на С. академия, имал е свои приходи и разходи и право да влиза в преки договорни отношения, следователно е бил способен и да наследява по завещание, но дори и при обратния извод волята на завещателя следва да се тълкува в полза на зачитане на правното действие на завещателния акт, а именно - придобиване на имуществото от юридическото лице С. академия за нуждите на С. музей. Съдът е приел, че влязлото в сила решение по гр. д. № 10788/1994 г. на Софийския районен съд, 39 състав обвързва всички наследници на Р. Б. на основание чл. 220 ГПК (отм.) като необходими другари, но въпреки този извод се е произнесъл по възраженията на ищците за нищожност на това завещание и е приел, че са неоснователни. Произнесъл се е и по евентуалното възражение на ответника за придобиване на имота по давност и е приел, че то е основателно.

Решението е валидно и допустимо, а по същество е правилно като краен резултат, но не изцяло по изложените от въззивния съд съображения.

Неоснователен е доводът на касаторите, че при разглеждането на спора е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, което ги е лишило от участие по делото. В първото заседание пред въззивния съд М. Б. и Д. Б. са представлявани от упълномощения от тях адвокат, който изрично е дал съгласие да се даде ход на делото, във всяко едно от последващите заседания за М. Б. са се явявали процесуални представители, а на основание чл. 41, ал. 6 ГПК (отм.) съдът не е имал задължение да призовава Д. Б. . П. тези данни няма основание да се приеме, че са нарушени правилата за призоваване въззиваемите. Не е допуснато нарушение и на правото им на участие в последното съдебно заседание. Съгласно чл. 107 ГПК (отм.), при действието на който е разгледано делото от въззивния съд, неявяването на редовно призована страна, не е пречка за разглеждането на делото. Само когато и страната и пълномощникът не могат да се явят поради препятствие, което страната не може да отстрани съдът не дава ход на делото, а го отлага. В разглеждания случай е подадена молба от адв. М, която е поискала делото да се отложи поради отсъствието й от страната на датата на заседанието на 4.06.2007 г. Липсват обаче доказателства доверителят й да не е могъл да се яви, следователно съдът не е бил длъжен да уважи искането, освен това той правилно е констатирал, че М. Б. е упълномощил и от други адвокати, на които пълномощията не са били оттеглени, което изключва приложението на чл. 107, ал. 2 ГПК (отм.) . Ето защо доводът на касаторите за нарушение на правото ум да участват по делото пред въззивния съд са неоснователни.

Фактическите констатации на Софийския градски съд не се оспорват от касаторите с изключение на приетото, че Р. Б. и В. С. са били съпрузи. Това обстоятелство е свързано с фактическото изясняване на спора и не може да се въвежда като спорно за пръв път в касационното производство, тъй като то има за предмет не самия материалноправен спор, а правилността на въззивното решение. Ето защо ВКС няма задължение да обсъди това възражение, но само за пълнота на изложението намира за необходимо да отбележи, че по делото има достатъчно косвени данни, че двамата завещатели са били съпрузи, освен това те са титуляри по акта за собственост, с който е придобит имота и след като и двамата се се разпоредили с имуществото си за след смъртта в полза на С. музей отсъствието на брак между тях не би се отразило на неговите права при зачитане действията и на двете завещания.

Касационните доводи, отнасящи се до правните изводи на съда са в няколко насоки:

1. Касаторите считат, че те са добросъвестни приобретатели, тъй като са се доверили на влязлото в сила решение на ВКС, IV г. о. № 1* от 3.12.1998 г. по гр. д. № 1779/1997 г., с което е уважен ревандикационен иск на наследниците на Р. Б. срещу С. академия, и след като исковата молба по това дело не е била вписана, с вписването на техния нотариален акт той става противопоставим на наследника по двете завещания.

По гр. д. № 10788/1994 г. на Софийския районен съд, 38 състав са разгледани и отхвърлени установителен иск за нищожност на саморъчно завещание на Р. Б., както и иск по чл. 108 ЗС . Решението е влязло в сила при действието на ГПК от 1952 г. до изменението в Д. в. бр. 124/1997 г. с постановяване на второинстанционното решение на Софийски градски съд от 28.03.1997 г. по гр. д. № 4600/1996 г., което е било необжалваемо. Решенията са отменени от Върховния касационен съд по реда на надзора с решение № 1* от 3.12.1998 г. по гр. д. № 1779/1997 г. и делото е решено по същество като исковете са уважени. Това решение е отменено по реда на чл. 231, ал. 1 ГПК (отм.) от петчленен състав на ВКС с решение № 82 от 17.04.2000 г. по гр. д. № 329/1999 г. като при новото разглеждане на делото молбата за преглед е оставена без уважение /решение № 1* от 25.01.2001 г. по гр. д. № 739/2000 г. на ВС, IV г. о./ Следователно към момента на продажбата на имота на М. Б. и Д. Б. на 19.04.2000 г. с нот. акт 134/2000 г. и вписването му на същата дата, надзорното отменително решение е било отменено и е било в сила решението на Софийския районен съд по гр. д. № 10788/1994 г., с което е отречена собствеността на наследниците по закон на твърдяното основание - наследяване от Р. Б. Като страни по делото част от продавачите - праводатели на М. Б. и Д. Б. по нот. акт № 134/19.04.2000 г. са били обвързани от силата на пресъдено на основание чл. 220 ГПК (отм.), което налага извода, че тя се разпростира и по отношение на техните частни правоприемници щом като правоприемството е настъпило след влизане в сила на решението. С оглед на изложеното разрешението на ППВС 7/73, на което се позовават касаторите не може да намери приложение, защото собствеността не е придобита при действие на влязло в сила решение, утвърждаващо правата на прехвърлителите. По делото няма представено удостоверение за наследници на завещателите, за да се прецени дали действително продавачите, които не са били страна по предходното дело са били техни правоприемници и съответно не са обвързани от силата на пресъдено нещо, но след като по този въпрос страните не са спорили пред инстанциите по същество, следва това твърдение на ищците да се приеме за вярно.

1. Неоснователен е доводът на касаторите, че след като техният акт е бил вписан пръв, правото им на собственост следва да бъде зачетено. С вписването се цели да се даде възможност на третите лица да узнаят за извършеното разпореждане с недвижимия имот и да се информират за собствеността. Само когато е предвидено изрично в закона, вписването има и защитно действие. Съгласно чл. 113 ЗС актовете, които подлежат на вписване до вписването им не могат да се противопоставят на трети лица, които по-рано са придобили от същия собственик и вписали вещни права върху недвижимия имот. Следователно това защитно действие влиза в сила само при конкуренция на приобретатели, които черпят права от един праводател за същия недвижим имот като последиците са, че вписването на първия акт може да бъде противопоставено на последващите приобретатели, чиито актове не са вписани. В случая тази хипотеза не е налице, защото страните по делото не са придобили собствеността от един и същ праводател. Освен това нито исковата молба по гр. д. № 10788/1994 г., нито завещанията са подлежали на вписване и при тази конкуренция между неподлежащ на вписване и вписан акт чл. 113 ЗС не се прилага, а важи правилото, че договарящият с несобственик не може да придобие вещни права.

1. При отрицателния установителен иск за собственост тежестта на доказване съгласно чл. 127 ГПК (отм.) е на ответната страна. Ищецът не е длъжен да доказва свои вещни права, защото те не се включват в основанието на иска и не са предмет на делото, но може с възражение да оспорва релевираните основания за придобиване на собствеността на ответника. Твърдението за собственост в исковата молба е необходимо единствено за обосноваване на правния интерес от провеждането на иска, какъвто в случая е налице, тъй като ищците са закупили имота с нот. акт № 134/2000 г.

Както се посочи, с влязлото в сила решение по гр. д. № 10788/1994 г. искът за нищожност на завещанието на Р. Б. на основание чл. 42, ал. 1 б. "а" ЗН на част от нейните наследници по закон е отхвърлен, другите наследници обаче също са обвързани от силата на пресъдено нещо по този иск, защото е оспорено право, спрямо което тяхното правно положение е еднакво - не може завещанието да бъде действително по отношение на едни от наследниците, а нищожно или унищожаемо по отношение на други. Ето защо при спазване на процесуалните правила - чл. 172, ал. 2 ГПК (отм.) въззивният съд е приел, че спорът за нищожността на завещанието на Р. Б. на основание чл. 42, ал. 1 б. "а" ЗН не може да бъде разглеждан в настоящото производство. По отношение на другите основания за нищожност недопустимостта да се разглеждат в настоящото производство произтича от факта, че по предходното дело е бил предявен и ревандикационен иск и с отхвърлянето му е отречено наследяването на ищците по закон. По този иск сънаследниците са обикновени другари и неучаствалите по делото не са обвързани от силата на пресъдено нещо. Като техни правоприемници ищците са могли да оспорват придобивното основание на ответниците, но само в рамките на наследствените права на неучаствалите страни.

1. Основателни са доводите на касаторите, че след като саморъчното завещание на Р. Б. е унищожено /не се съхранява/, не може да бъде зачетено правното му действие. Завещанието е строго формален акт и когато не съществува документът, който материализира волеизявлението не е недопустимо с гласни доказателства да се установява формата и съдържанието му, независимо от причината за унищожаването му. Представеното по делото фотокопие не може да служи като доказателство, защото не представлява официален препис, а е заверено като препис от копие, което не може да се приеме за заверка по смисъла на чл. 101 ГПК (отм.) . Ето защо в нарушение на процесуалните правила съдът е приел за действително волеизявление, което е материализирано в несъществуващ документ. Въззивният съд обаче е разгледал по същество и евентуалното възражение на ответника за придобивна давност. Изводите в тази насока за установено владение от момента на откриване на наследството, продължило очевидно и до предявяване на ревандикационния иск са направени при цялостна преценка на доказателствата, от които е установено, че от 1984 г. Селскостопанската академия чрез служителите в структурата на С. музей е владяла имота повече от 10 години и е придобила собствеността по давност преди сключване на договора за продажбата на имота, оформен с нот. акт 134/2000 г. С оглед на този законосъобразен извод по евенуалното възражение за оригинерно придобиване на собствеността, допуснатите нарушения на процесуалните правила се явяват несъществени, защото дори и при отстраняването им не би могъл да се направи друг извод като краен резултат за частта от имота, притежаван от Р. Б.

1. По отношение на завещанието на В. С., което се съхранява в оригинал по нотариалното дело и е доказано от графологическата експертиза, че формата на чл. 25 ЗН е спазена се правят доводи за неправилно приложение на чл. 14 ЗН, която е допускала да се извършват завещателни разпореждания само в полза на наследниците по закона, държавата и обществените организации. Тълкуването на чл. 14 ЗН в редакция преди изменението Д. в. бр. 60/1992 г., когато е открито наследството, следва да се извърши във връзка с чл. 15 от Конституцията от 1971 г. регламентиращ начина, по който държавата упражнява правото си на собственост - чрез образуване на стопански и други организации и участие в държавно-кооперативни предприятия, на които предоставя имоти за стопанисване и управление, както и чрез дейността на тези организации при осъществяването на предоставените им или придобити права. Този начин на упражняване на собственическите правомощия налага извода, че не само държавата, а и държавните юридически лица които тя създава за управление на собствеността са могли да наследяват по завещание. Характеристиката на С. академия като вид юридическо лице от категорията на посочените в чл. 15 от Конституцията от 1971 г. съответно и структурните й поделения какъвто е С. музей, се разкрива чрез съдържанието на правата, задълженията, начина на функциониране и финасирането й, регламентирани в нейния устав, който е утвърден от Министерския съвет. Съгласно чл. 1 и чл. 6, т. 2, 6, 8 и 24 от У. академията е научно -учебен комплекс за ръководство и развитие на селскостопанската наука, който провежда единната държавна политика в тази област и се финансира от бюджетни средства за издръжка на образованието, целево отпуснати средства от Д. комитет за наука и технически прогрес и собствени средства. Следователно при това структуриране, правомощия да провежда държавна политика и финансирането от държавата не може да има съмнение, че С. академия е юридическо лице - държавна организация и доводите на касаторите, че не е от кръга на субектите, които могат да наследяват по завещание на основание чл. 14, ал. 1 ЗН до 1990 г. са неоснователни, а това важи и за С. музей като част от структурата й.

1. По отношение правосубектността на С. музей към С. академия законосъобразно съдът е приел, че след като е имал самостоятелна извънбюджетна сметка и му е предоставено право да набира за функционирането си самостоятелно приходи, включително и по дарение, е могъл да наследява по завещание. В този смисъл е и тълкуването разпоредбите на У. на селскостопанска академия във връзка с правосубектността на С. музей в решението на ВКС по гр. д. 739/2000 г. на ВКС, IV г. о., предмет на което е било завещанието на Р. Б., които се споделят изяло от настоящия състав. Освен това за правата, придобити от този наследодател важат изцяло съображенията за основателност на евентуалното възражение на ответника за придобивна давност.

С оглед на изложеното не са налице заявените основания по чл. 218б ал. 1 б. "в" ГПК за отмяна на обжалваното решение и то следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение