Решение № 1788 от 21.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9424/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), във връзка с чл. 9б от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Образувано е по касационна жалба, подадена от "Ловос" ООД, с ЕИК 130478831, чрез адв. И. Златев, срещу Решение 5914 от 07.06.2024 г., постановено по адм. д. 2594 по описа на Административен съд Варна (АС - Варна) за 2023 г. С обжалваното съдебно решение е отхвърлена жалбата на настоящия касационен жалбоподател срещу Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК (АУЗ) с МД-АУ-1452-1 от 13.10.2020 г., издаден от главен инспектор Контролно ревизионни дейности (КРД) към Дирекция Местни данъци (Д МД) при Община Варна, изменен от директора на Д МД при Община Варна с Решение МД-РШ-007 от 03.12.2021 г. Наред с това, Ловос ООД е осъдено да заплати на Община Варна сума в размер на 1500,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство. В касационната жалба се твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон и поради неговата необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касационния жалбоподател съдебният акт съдържа неясни мотиви, до степен, че неяснотата им следва да се приравни на липсващи мотиви. Изразява становище, че спорът е относно действието на правна норма по време. Оспорва изводите на съда относно начина, по който следва да се брои срокът по чл. 24, ал. 6 ЗМДТ, на която разпоредба неправилно било придадено обратно действие. Моли отмяната на обжалваното съдебно решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да бъде отменен спорният АУЗ. Претендира сторените от дружеството разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба директорът на Д МД при Община Варна я оспорва в представена по делото молба. По същество на касационното оспорване моли оставяне в сила на обжалваното съдебно решение. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от касационния жалбоподател адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано писмено заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, което поддържа и устно в съдебното заседание. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното съдебно решение на релевираните касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която този акт е неблагоприятен, предвид което следва да се разгледа досежно нейната основателност. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АС Варна е бил АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК с МД-АУ-1452-1 от 13.10.2020 г., издаден от главен инспектор КРД към Д МД при Община Варна, изменен от директора на Д МД при Община Варна с Решение МД-РШ-007 от 03.12.2021 г., с който на "Ловос" ООД е установен размера на задълженията за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) за 2018 г. и 2019 г. главница в общ размер на 57441,44 лв., ведно със съответната лихва. По отношение допустимостта на жалбата срещу АУЗ съдът съобразил, че в изпълнение на чл. 173, ал. 2 АПК и в срока по чл. 155, ал. 1 ДОПК, директорът на Д МД при Община Варна е издал Решение МД-РШ-007 от 03.12.2021 г., с което като е взел предвид извършените от дружеството плащания на 05.07.2021 г. и на 26.11.2021 г., е изменил АУЗ МД-АУ-1452-1 от 13.10.2020 г. - установил е задължение за ДНИ за 2018 г. в размер на 7049,70 лв. лихви и задължение за ДНИ за 2019 г. в размер на 4776,82 лв. лихви. Съдът подчертал, че Решение МД-РШ-007 от 03.12.2021 г., издадено от директора на Д МД при Община Варна е постановено след връщане на административната преписка на решаващия орган с Решение 1291 от 15.10.2021 г., постановено по адм. д. 1515 по описа на АС - Варна за 2021 г. за произнасяне по АУЗ МД-АУ-1452-1 от 13.10.2020 г. Предвид това, че решението е връчено на Ловос ООД на 20.12.2021 г., подадената от него жалба до АС Варна против АУЗ МД-АУ-1452-1 от 13.10.2020 г. била преценена като подадена в срок. Въз основа на установеното по делото от фактическа страна, първоинстанционният съд направил правен извод, че спорният АУЗ е издаден от компетентен орган, в установената форма и съдържание, и при спазване на административнопроизводствените правила за издаването му. Конкретно относно компетентността на издателя на АУЗ съдът съобразил Заповед 2888 от 15.07.2019 г., която приел, че била подписана от заместник кмета на Община Варна съгласно Заповед К-045 от 12.07.2019 г. поради ползване на платен годишен отпуск на кмета на Община Варна. По същество на спора съдът приел, че съгласно чл. 24, ал. 1, т. 18 ЗМДТ от данък се освобождават сградите, въведени в експлоатация преди 1 януари 2005 г. и получили сертификати с клас на енергопотребление за срок 10 години - считано от годината, следваща годината на издаване на сертификата, ако прилагат и мерки за оползотворяване на възобновяеми източници за производство на енергия за задоволяване нуждите на сградата. Възприел становище, че изричното правило на чл. 24, ал. 6 ЗМДТ гласи, че освобождаването от данък по ал. 1, т. 18 и 19 се прилага за общ срок за съответната сграда, не по-дълъг от 10 години. В този смисъл достигнал до извод, че данъчното облекчение по чл. 24, ал. 1 ЗМДТ за една и съща сграда важи за общ срок от 10 години, без значение на броя издадени сертификати по ЗЕЕ за сградата и периода на тяхната валидност. Като е изчислил този 10-годишен период, съдът е намерил за релевантно и отчел времето от 01.01.2007 г. до 31.12.2016 г., когато също е ползвано данъчно облекчение за процесната сграда. В тази връзка за данъчен период 2018 г. и 2019 г. направил извод, че дружеството дължи местен данък поради изтекъл срок по чл. 24, ал. 6 ЗМДТ към 01.01.2017 г. В контекста на тези разсъждения направил извод, че спорният АУЗ е законосъобразен индивидуален административен акт. Решението е валидно. То е и допустимо, като за да извърши тази преценка настоящият съдебен състав съобрази установените по делото и безспорни факти, относими към упражненото от Ловос ООД право на оспорване срещу АУЗ от 13.10.2020 г., изменен с Решение МД-РШ-007 от 03.12.2021 г., издадено от директора на Д «МД» при Община Варна. Въз основа на тях се налага извод, че правото на достъп до съд за «Ловос» ООД по повод оспорването на спорния АУЗ съществува и е надлежно упражнено. Решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, довело до необосноваността му. Административният съд е приел, че АУЗ е издаден от компетентен орган главен инспектор КРД, определен със Заповед 2888 от 15.07.2019 г. (л. 111 от административната преписка) за орган по приходите, който да извършва установяването, събирането и контрола на местните данъци, както и ТБО. Според първоинстанционния съд Заповед 2888 от 15.07.2019 г., на която се е позовал, за да обоснове извода си за валидност на АУЗ, е подписана от заместник-кмета на Община Варна П. Пейчев, изпълняващ функциите кмет на Община Варна, съгласно Заповед К-045 от 12.07.2019 г. (л. 112 от административната преписка), поради ползване на платен годишен отпуск от Кмета на Община Варна. Тези изводи са необосновани. Въпросът за компетентността на органа по приходите, издал АУЗ е останал неизяснен по делото. Изводът на съда, че АУЗ е издаден от компетентен орган по чл. 4, ал. 3 ЗМДТ е бланкетен и е необоснован на приобщените по делото доказателства във връзка с установяване и доказване подписването на заповедта от 15.07.2019 г. и факта на отсъствие на кмета на Община Варна. Съдът не е разпределил доказателствената тежест между страните по установяване на тези факти и не е дал съответни указания за комплектоване на преписката в цялост в изпълнение на процесуалното си задължение по чл. 152, ал. 4 АПК въпреки изрично поставения въпрос в тази насока от процесуалния представител на ответника в първоинстанционното производство (вж. изявление на главен юрисконсулт Хаджиев, вписано в съдебен протокол от 21.02.2024 г., л. 31, гръб от първоинстанционното дело). Извършването на тези действия е било дължимо от съда, пред който делото е поставено за разглеждане и позоваване на процесуални действия в тази насока, извършени от съдебния състав, разгледал жалбата, по която е било образувано приобщеното адм. д. 1515 по описа на АС Варна за 2021 г. е недопустимо. Касационната инстанция констатира, че Заповед 2888 от 15.07.2019 г. (л. 111 от административната преписка), издадена на основание чл. 44, ал. 1, т. 2 ЗМСМА, във вр. с чл. 4, ал. 3 и ал. 4 ЗМДТ, за определяне на органите по приходите, които установяват, събират и извършват контрол на местните данъци и такса битови отпадъци, не е представена по делото в цялост - липсва последната страница, от която да е видно кое лице е издател на същата. Изложеното от АС - Варна, че Заповед 2888 от 15.07.2019 г. е подписана от заместник-кмета на Община Варна П. Пейчев, изпълняващ функциите кмет на Община Варна, съгласно Заповед К-045/12.07.2019 г. (л. 112 от административната преписка), поради ползване на платен годишен отпуск от кмета на Община Варна, не е подкрепено от доказателства по делото, а е основано на направени от съда предположения. Такова предположение не може да бъде изведено дари на основание приложения документ на л. 40 от първоинстанционното дело, за което представилият го юрисконсулт в съдебното заседание на 15.05.2024 г. пред АС Варна е пояснил, че представлява трета страница на неконкретизирана заповед, а съдът го приел като втора страница също на неконкретизиран в протоколното определение документ, с което тя е приобщена към доказателствената съвкупност. Посочените процесуални действия обективират подход по представяне и приемане на доказателствата, който е в противоречие с процесуалните правила по делото да се допускат и приемат доказателства за установяване само на значими по делото факти. При съобразяване на извършените процесуални действия неясно е останало документът на л. 40 от първоинстанционното делото част от кой документ е и всъщност дали и какви релевантни за спора факти установява. Доколкото Заповед 2888 от 15.07.2019 г. не е представена в хода на съдебното производство пред АС Варна в цялост, не може да се установи, кой е органът неин издател. Фактът, че е представена Заповед К-045 от 12.07.2019 г. (л. 112 от административната преписка и л. 40, гръб от първоинстанционното дело), с която заместник - кметът на Община Варна П. Пейчев, е оправомощен да изпълнява на 15.07.2019 г. функциите на кмет на Община Варна поради ползване на платен годишен отпуск от последния, не е достатъчно доказателство, за да обоснове този направен извод на съда. По делото не са приобщени и доказателства, удостоверяващи отсъствието на кмета на Община Варна на 15.07.2019 г. В мотивната част на заповедта е пояснено, че тя се издава във връзка с ползване на платен годишен отпуск без при това да е посочена датата, на която ще се ползва такъв и от кое лице. Видно от диспозитива на заповедта е наредено функциите на кмет на 15.07.2019 г. да се изпълняват от Пейчев, но по делото не са представени доказателства за връчване на заповедта на изброените в нея лица, звена и дирекции с оглед режима, при който кметът на общината ползва платен годишен отпуск, вкл. на доказателства от Човешки ресурси за действителното ползване на отпуск от кмета на Община Варна в посочения ден, за да са налице условията да бъде заместван. Предвид изложеното, изводът на съда за валидност на спорния АУЗ е необоснован на доказателствата по делото, направен е в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Допуснатото нарушение е съществено, тъй като препятства възможността касационната инстанция да извърши преценката по чл. 218, ал. 2 АПК за валидността на АУЗ при проверка спазването на материалния закон като касационно основание по посочената разпоредба. Изложеното обосновава извод за неправилност и отмяна на обжалваното съдебно решение, поради постановяването му при наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. При новото разглеждане в производството по чл. 226 АПК съдът следва да даде указания на страните по разпределението на доказателствената тежест в процеса относно установяване на факта на подписване на спорния АУЗ от компетентен орган и за представяне на доказателства в тази връзка. На основание чл. 152, ал. 4 АПК, във връзка с § 2 от ДР на ДОПК, съдът следва да задължи настоящия ответник по касация да представи преписката в цялост като представи доказателства за отсъствие на кмета на Община Варна на 15.07.2019 г. и препис от Заповед 2888/15.07.2019 г. в цялост. След изпълнение на задълженията по чл. 152, ал. 4 АПК, които съдът има за приобщаване на административната преписка по издаване на спорния АУЗ в цялост, в частност - попълнена с всички относими доказателства към установяване компетентността на неговия издател и изясняване на спора от фактическа страна в тази връзка, съдът следва да се произнесе по законосъобразността на оспорения АУЗ като изложи мотиви относно неговата валидност, вкл. при преценка компетентността на органа по приходите, издал заповедта по чл. 4, ал. 4 ЗМДТ. При произнасяне по същество на спора съдът следва да направи фактически установявания въз основа на всички приобщени по делото доказателства и да изложи мотиви, основани на тези от тях, на които дава вяра, за да достигне до фактическите си и правни изводи. По разноските ще се произнесе първоинстанционният съд при новото разглеждане на делото на основание чл. 226, ал. 3 АПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ, предл. второ АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение