Определение № 6611 от 29.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 4503/2017 г.

Определение № 6611 от 29.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 4503/2017 г., 5-чл. с-в, докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. О. е по частна жалба от К. А. Б. , чрез пълномощника адв. Рачев, срещу определение № 2007/16.02.2017 г. по адм. дело № 8887/2015 г. по описа на Върховен административен съд, Първо отделение, в частта, с която е оставена без разглеждане жалбата му срещу Заповед № 8121з-664/5.06.2015 г. на Министъра на вътрешните работи, чл. 6 от Вътрешните правила за работната заплата на служителите в МВР, утвърдени със Заповед рег. № 8121з-278/17.03.2015 г. на Министъра на МВР, както и Заповед № 8121з-875/24.07.2015 г. на Министъра на Вътрешните работи. Частният жалбоподател счита постановеното определение в горепосочената му част за неправилно и моли за неговата отмяна, като излага подробни съображения в жалбата. Отправя искане след отмяната на определението делото да бъде върнато за произнасяне по същество от друг състав на ВАС. Н. е и искане да бъде допълнено определението в частта му за разноските. Ответникът - Министърът на вътрешните работи, не депозира възражение. Ответницата по частната жалба- Я. Н. К., чрез пълномощника си адв. Стойчев, е депозирала писмен отговор, в който е изразено становище за нейната основателност. Споделени са направените оплаквания на жалбоподателя срещу изводите на съда за липса на правен интерес. Н. с това е изразено и становище, че искането за допълване на съдебния акт с присъждане на разноски е основателно, тъй като съдът дължи такова произнасяне дори и при прекратяване на съдебното производство. Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия, за да се произнесе съобрази следното: С определението на тричленния състав на ВАС, Трето отделение, в обжалваната му част, е оставена без разглеждане жалбата на К. Б. срещу Заповед № 8121з-664/5.06.2015 г. на Министъра на вътрешните работи, чл. 6 от Вътрешните правила за работната заплата на служителите в МВР, утвърдени със Заповед рег. № 8121з-278/ 17.03.2015 г. на Министъра на МВР, както и Заповед № 8121з-875/24.07.2015 г. на Министъра на Вътрешните работи. За да обоснове този правен резултат, съдът е изследвал фактическата обстановка по спора, като е отчел, че със заповед № К-507/5.09.2014 г. К. Б. е преназначен от длъжност разследващ полицай в РУ-ОДМВР на длъжност старши разследващ полицай в РУ-ОДМВР, като размерът на основното му месечно възнаграждение е увеличен от 1007 лева на 1022 лева и не включва лична временна добавка. Правилно е установено още, че служебното му правоотношение е изменено и със заповед № 365з-1000/15.04.2015 г. - преназначен е от длъжност старши разследващ полицай в РУ-ОДМВР на длъжност старши разследващ полицай в РУ, а определеното основно месечно възнаграждение е 920 лева и е без лична временна добавка. По- нататък вярно съдът е съобразил още, че Министърът на вътрешните работи е утвърдил вътрешни правила за работната заплата на служителите на МВР със заповед рег. № 8121з-278/17.03.2015 г. Посочил е, че уредбата на условията и реда за предоставяне на ЛВД се съдържа в чл. 6 от вътрешните правила, като първите три алинеи установяват предпоставките за възникване на правото на ЛВД, размера и отнасянето му като част от основното месечно възнаграждение и пресъздават правилото на § 5, ал. 3 ПЗРЗМВР.; алинея четвърта въвежда изискване за индивидуалното определяне на ЛВД, а ал. 5 въвежда като прекратително условие за получаването на ЛВД преназначаването на служителя на друга длъжност по вид или в рамките на диапазона на длъжността, респ. запазването му при преназначаване на същата длъжност дори при промяна на структурата. Алинея шеста изключва запазването на ЛВД при преназначаване на държавен служител на по-висока или на по-ниска длъжност в диапазона на длъжностите, независимо дали преназначаването е в същата или в друга структура на МВР. Според седмата алинея ЛВД не се определя при възникване на служебното правоотношение след 1.07.2014 г. Решаващият съдебен състав е установил още, че със заповед № 8121з-664/5.06.2015 г. на министъра на вътрешните работи е отменен чл. 6 от вътрешните правила за работната заплата на служителите в МВР, утвърдени със заповед рег. № 8121з-278/17.03.2015 г. и са изменени приложения № 1 и 2 към чл. 4 от тези правила, като действието на заповедта е от 1.06.2015 г. Според съда, регулация на условията и реда за отпускане на ЛВД е извършена с допълнение на вътрешните правила за работната заплата чрез създаването със заповед № 8121з-875/24.07.2015 г. на министъра на чл. 6а. Съдържанието му е почти тъждествено с това на отменения чл. 6. Отлика е включването в съпоставяното основно месечно възнаграждение не само на това по чл. 4, а и на това по междувременно приетия чл. 4а от правилата /със заповед № 8121з-289/19.03.2015 г. на МВР - визира основните месечни възнаграждения на служителите от отделни структурни звена на МВР/. Ново е правилото на чл. 6а, ал. 2, което отрича правото на ЛВД, когато основното месечно възнаграждение след преназначаването е по-голямо или равно на това преди преобразуването. Алинея пета на чл. 6а е идентична с ал. 4 от чл. 6. Запазването на ЛВД според чл. 6а, ал. 6 е до преназначаването на служителя на друга длъжност. На заповед № 8121з-875 е придадено обратно действие от 1.06.2015 г. Въз основа на горните фактически констатации тричленният състав на ВАС е приел, че развитието и съдържанието на служебното правоотношение на К. Б. изключва възможността за засягане на негови права и законни интереси от оспорените разпоредби на правилата за работна заплата и актовете за изменението им. Налице е вътрешно противоречие в позицията на този жалбоподател при търсената съдебна защита. В мотивите на съда е прието, че самите твърдения на жалбоподателя, с които обосновава правния си интерес са противоречиви, тъй като е невъзможно едновременно засягане на правната му сфера както от установяването на норми за ЛВД /с чл. 6 и чл. 6а от вътрешните правила/, така и от отмяната на уредбата със заповед № 8121з-664/5.06.2015 г. на министъра на вътрешните работи: жалбоподателят или е субект на ЛВД и законният му интерес се засяга с отмяната на правилата за предоставянето му, или не е субект на тези права и не е засегнат нито от уреждането, нито от отмяната им. Наред с изложеното, съдът е приел още, че дори при твърдение за нищожност на акта за отмяната, защитата срещу отменената разпоредба на чл. 6 от вътрешните правила е лишена от предмет, тъй като нищожността не е обявена и няма обнародван съдебен акт за прогласената нищожност /вж. чл. 194 и чл. 195 АПК/. В заключение съдът е счел, че предмет на уредбата с чл. 6 и чл. 6а от вътрешните правила за работната заплата са условията и редът за предоставяне на ЛВД, когато в резултат на преобразуването по § 5, ал. 1 ПЗРЗМВР на служебното правоотношение на държавен служител от МВР определеното по реда на чл. 177 ЗМВР основно месечно възнаграждение е по-ниско от получаваните до преобразуването. Извършено е позоваване на удостоверение № 365000-35045/16.10.2015 г. по описа на ОДМВР гр. В., според съдържанието на което при преобразуването на правоотношението на Б. от 5.09.2014 г. основното му месечно възнаграждение е увеличено от 1 007 лева на 1 022 лева и не включва ЛВД. Въз основа на това обстоятелство съдът е счел, че жалбоподателят не е субект на правото на ЛВД по § 5, ал. 3, изр. 2 ПЗРЗМВР и не може да бъде засегнат от регулацията на условията и реда за получаването ?. Определението в обжалваната му част е правилно, при известна корекция на мотивите. Със заповед № 8121з-664/5.06.2015 г. на министъра на вътрешните работи е отменен чл. 6 от вътрешните правила за работната заплата на служителите в МВР, утвърдени със заповед рег. № 8121з-278/17.03.2015 г. и са изменени приложения № 1 и 2 към чл. 4 от тези правила. Един от оспорените актове с искане за прогласяване на нищожност е именно горепосочената заповед. Безспорно е, че към момента на подаването на жалба от Б., подзаконовият акт не е част от действащото право, т. е. за жалбоподателя освен че липсва правен интерес от оспорване, липсва и предмет на това оспорване. Обжалваният подзаконов нормативен акт е отменен, а подаването на жалба срещу административен акт цели премахването на породените от него неблагоприятни последици за жалбоподателя чрез отмяната на акта от компетентния съд. Съдебното решение, с което се отменя оспорен административен акт, няма обратно действие. С него не се премахват породените от акта правни последици от датата на неговото издаване, а от деня, в който съдебният акт влезе в сила и в бъдеще, защото по силата на закона такова съдебно решение има действие само занапред. Подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение - чл. 195, ал. 1 от АПК. Като е приел, че жалбата на Б. срещу заповед рег. № 8121з-278/17.03.2015 г. на Министъра на вътрешните работи е недопустима, тричленният състав на Върховния административен съд е постановил правилно определение, което следва да се остави в сила. По отношение на Заповед № 8121з-664/5.06.2015 г. на министъра на вътрешните работи, както и на заповед № 8121з-875/24.07.2015 г. жалбоподателят също няма правен интерес, тъй като на него изначално не му е определена лична временна добавка. Всъщност, изявление в този смисъл се съдържа и в самата частна жалба. Определението за прекратяване на производството по отношение на К. Б. и в тези му части като правилно следва да бъде оставено в сила. Компетентен по искането за допълнително присъждане на разноски направени по адм. дело № 8887//2015 г. по описа на ВАС, първо отделение е съдът, който го е постановил, поради което в тази част следва да му бъде изпратено за произнасяне. Воден от горното, Върховният административен съд, петчленен състав