Решение № 11344 от 13.09.2011 г. на ВАС по адм. д. № 12261/2010 г.

Решение № 11344 от 13.09.2011 г. на ВАС по адм. д. № 12261/2010 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Джузепе Роджери Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Георги Владимиров Шумаков от гр. София, против решение № 9463/07.07.2010 г., по адм. дело № 16171/2009 г., на тричленен състав на Върховен административен съд, седмо отделение, с искане за отмяната му, като неправилно, поради нарушение на материалния закон. Ответникът- Комисия за защита от дискриминация, чрез пълномощника си - юрисконсулт Горянова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Ответникът - Министерство на регионалното развитие и благоустройството, чрез юрк. Иванов, оспорва жалбата и моли да бъде оставена без уважение като неоснователна. Ответникът Министерски съвет не ангажира становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, поради липса на доказана дискриминация по признак образование по реда на чл. 7, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр. Върховният административен съд, петчленен състав, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните съображения: С обжалваното решение, тричленният състав на Върховен административен съд е отхвърлил жалбата на настоящия касатор срещу решение № 207/17.11.2009 г. на Комисията за защита от дискриминация, с което е прието, че установеното в чл. 7, ал. 1 и 5 от ЗКАИИП, не представлява дискриминация по признак образование на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от ЗЗДискр, с оглед действащата правна уредба - глава осма, част втора на Закона за устройство на територията, Наредба № 4/21.05.2001 г., за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти, чл. 7 от ЗКАИИП. За да постанови този правен резултат, тричленният състав е съобразил изяснената фактическа обстановка по делото, възраженията на жалбоподателя, разпоредбите на чл. 9, ал. 1 от Закона за нормативните актове във връзка с чл. 39, ал. 1 от Конституцията, Решение № 7/04.06.1996 г. на КС на Р България и директива 2005/36/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, относно признаването на професионалните квалификации. Прието е, че изискването за висше образование с образователно-квалификационна степен магистър и професионална квалификация "архитект" за придобиване на право за предоставяне на проектантски услуги за изготвянето на архитектурната част на инвестиционни проекти не съставлява дискриминация и не се покрива изцяло с правото на мнение по чл. 39 от Конституцията, тъй като изработването на инвестиционни проекти не е форма на свободно изразяване на мнение, а конкретно уредена нормативно дейност, с обществен интерес, формулиран и в директива 2005/36/ЕО. Решението е правилно, обосновано и законосъобразно. Установено е по безспорен начин, че претендираната дискриминация е по признак "образование" и "лично положение", като нормативната уредба поставя изисквания за архитектурно образование при проектиране на сгради и изработване на инвестиционни проекти. Жалбоподателят е с инженерно образование и счита, че е дискриминиран с тези нормативни изисквания. Съгласно действащата нормативна уредба на глава осма, част втора на Закона за устройство на територията, Наредба № 4 от 21.05.2001 г. за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти и чл. 7 от ЗКАИИП, действително е налице различно третиране по признак образование, което обаче не съставлява дискриминация, тъй като е съобразено с основното законово изискване - гарантиране на сигурността, здравето и живота на гражданите, предвид факта, че строителството е фактор с висок риск. В тази връзка контролът, предвиден и осъществяван по реда на ЗУТ не е достатъчен за постигане на баланс в обществените интереси, а възмездният характер на услугата проектиране, при липса на законови изисквания към лицата, които я предоставят, би могъл да доведе до увреждане интересите на потребителя. Следователно, изводът, че регламентацията на чл. 7, ал. 1 и 5 от ЗКАИИП, не представлява дискриминация по признак образование на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от ЗЗД е обоснован. Съобразен с изяснената фактическа обстановка по делото е и извода за липса на факти и доказателства, сочещи на наличието на дискриминация по признак "лично положение". Възражението досежно несъответствие на соченото "ограничение" с Конституцията /чл. 39/, обосновано е прието за неоснователно, тъй като изискванията на съответния образователен ценз при проектиране и строителство не покриват понятието "мнение" по смисъла на чл. 39 от Конституцията. В тази насока тричленният състав е изложил подробни мотиви, вкл. и във връзка с Решение № 7/04.06.1996 г., на КС на Р България, които се споделят изцяло от настоящия състав. Доводите по касационната жалба за приложимост на актове на Европейския парламент и международни такива се явяват неотносими в това производство, с визираните доводи за защита правата на човека и основните свободи. Нещо повече - сочената като дискриминационна правна уредба от жалбоподателя е в унисон с изискванията на директива 2005/36/ЕО, относно признаването на професионалните квалификации, професионалните качества на лицата, изработващи планове и проекти. Предвид изложеното, касационната жалба като неоснователна следва да се остави без уважение, а обжалваното решение - в сила, като постановено при липса на сочените касационни основания. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, петчленен състав на Върховен административен съд