Решение № 1709 от 17.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 1763/2015 г.

Решение № 1709 от 17.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 1763/2015 г., V о., докладчик председателят Донка Чакърова Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Производството е образувано е по касационна жалба, подадена от Васил Карамфилов Сираков срещу решение № 7236/28.11.2014 г., постановено по адм. д. № 9050/2014 г. по описа на Административен съд - София-град (АССГ). Касационният жалбоподател обжалва съдебното решение като твърди, че е неправилно и незаконосъобразно, постановено при съществено нарушение на закона и в противоречие с материалноправните разпоредби - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Иска да бъде отменено обжалваното съдебно решение и оспорената заповед. Претендира разноски. Ответникът директорът на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), редовно призован за съдебно заседание, не е изпратил представител, но е изразил становище за неоснователност на касационната жалба в подробни писмени бележки. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на пето отделение, след като обсъди касационните доводи, на основание чл. 218 АПК, намира касационната жалба за допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от обжалването, а разгледана по същество - за неоснователна, по следните съображения: С обжалваното решение № 7236/28.11.2014 г., постановено по адм. д. № 9050/2014 г. по описа на АССГ е отхвърлена жалбата на Васил Карамфилов Сираков против Заповед № з-3129/17.02.2014 г. на директора на СДВР, с която на основание чл. 245, ал. 1, т. 13 от Закона за министерството на вътрешните работи (ЗМВР - отм.) с § 4 на преходните и заключителни разпоредби на Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР), обнародван в ДВ. бр. 53/27 Юни 2014 г. в редакцията му към 17.02.2014 г.) е прекратено служебното му правоотношение на полицай поради придобиване право на пенсия при условията на чл. 69 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), по инициатива на органа по назначаването. За да постанови решението си първоинстанционният състав е приел, че с разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР (отм.) е приложимо право към датата на издаване на оспорената заповед и с нея законодателят признава правото на административния орган на инициатива за прекратяване на служебното правоотношение поради придобиване право на пенсия на държавни служители, които имат изискуемия се по чл. 69 КСО стаж, но не са навършили възраст за пенсиониране. Развити са съображения, че към датата на издаване на заповедта е била налице законоустановената предпоставка по чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР за освобождаване на жалбоподателя от служба. Развивайки мотиви по установените в хода на производството правнорелевантни факти, първоинстанционният състав е приел, че обжалваният административен акт е постановен от компетентен административен орган, оторизиран по чл. 246, т. 1 ЗМВР (отм.). При издаването му не са констатирани нарушения на материалноправните и процесуалноправните разпоредби, уреждащи освобождаването от служба поради придобито право на пенсия при условията на чл. 69 КСО. Допълнително съдът се е позовал и на разпоредбата на § 15, ал. 2 от ЗМВР, според която образуваните и неприключили до влизането в сила на закона производства по отмяна на заповеди за налагане на дисциплинарни наказания или за прекратяване на служебни правоотношения се довършват по досегашния ред. Така постановеното решението е правилно и законосъобразно. Административният съд е установил правилно фактическата обстановка по спора, по която на практика и двете страни не спорят, а именно, че Васил Карамфилов Сираков има служебен стаж в системата на от 32 години, 0 месеца и 12 дена, с което спрямо него са налице условията на чл. 69 от КСО. В съответствие с чл. 142 от АПК първоинстанционният съд е извършил проверка относно законосъобразността на оспорената пред него заповед спрямо действащите правни норми към датата на издаването й, а именно 17.02.2014 г. Действително в заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на жалбоподателя е посочено, че то се прекратява считано от датата на връчването й, но това не променя датата на издаване на заповедта. Връчването на издадения акт е случаен момент, върху който страните по правоотношението не би трябвало да могат да влияят и предвидят, за да се възприема като определящ за приложимия материален закон. В случая на 21.08.2014 г., когато оспорената заповед е връчена на жалбоподателя, действащо право е новият ЗМВР, който към този момент не съдържа разпоредба аналогична на чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР (отм.), но за преценката за законосъобразност на заповедта е от значение действащия на 17.02.2014 г. закон. В случая изменението в законодателството не може да бъде разглеждано и като нов факт по смисъла на чл. 142, ал. 2 от АПК поради наличието на изрична разпоредба за заварените случаи, а именно тази на § 15 от преходните и заключителни разпоредби на ЗМВР. Доводите в касационната жалба, че след отпадане на правото на работодателят едностранно да прекрати правоотношението със служители поради придобиване на право на пенсия по чл. 69 от КСО, издадените заповеди в същия смисъл следва да загубят своето правно основание, не кореспондира с нормативната уредба и установената съдебна практика. Страните не спорят относно съответствието на отменената разпоредба на чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР (отм.) с европейското право, но за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че в националната съдебна практика се обосновава допустимостта на този правен институт с позоваване на практика на Съда на Европейския съюз, например решение от 18 ноември 2010 г. по съединени дела С250/09 и С268/09, Васил Иванов Георгиев. Тълкуването на материалния закон, осъществено от първоинстанционният съд не противоречи на тълкуването, което е правено от СЕС относно действителния смисъл на Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, независимо, че липсва изрично и подробно обсъждане на този аспект на спора, който не е бил и наведен от страните по делото. По изложените съображения и съобразно трайно установената съдебна практика по аналогични казуси, Върховният административен съд намира, че обжалваното съдебно решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. По водене на делото ответната страна не е направила разноски, не е представлявана в открито съдебно заседание, поради което независимо от изхода на спора, направеното искане и изразеното писмено становище по касационната жалба, не следва да бъдат присъждани разноски за настоящата инстанция. По изложените съображения, Върховният административен съд, пето отделение