Решение № 221 от 10.4.2024 г. на ВКС по н.д. № 20248002200207/2024 г.

Производството е по чл. 346, т. 1 НПК.

Образувано е по касационна жалба на а. Л. – служебен защитник на подс. М. А. Р., против решение № 10/17.01.2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 295/2023 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

В касационната жалба се твърди, че решението, е неправилно и необосновано, като с него е наложено и явно несправедливо наказание. В касационната жалба е мотивирано единствено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. За да обоснове наличието му, защитникът посочва, че въззивният съд не е отчел, че единственото отегчаващо отговорността обстоятелство е обремененото съдебно минало на подсъдимия, но отбелязва, че то е взето предвид при квалифициране на извършеното като грабеж, извършен при условията на опасен рецидив. Защитникът изтъква, че въпреки намаленото спрямо определеното от първия съд наказание и наложеното от апелативния съд такова е явно несправедливо, тъй като не е съобразено с наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства – възрастта на подсъдимия, възстановяване на предмета на престъплението и затруднената ресоциализация на дееца, който е прекарал по-голямата част от живота си в местата за лишаване от свобода. Отправеното искане е за изменение на въззивното решение и за намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода, така щото то бъде справедливо и съответно на посочените по-горе смекчаващи обстоятелства.

В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения.

Подсъдимият М. А. Р. се солидаризира с аргументите на защитника си и моли наложеното му наказание да бъде намалено.

Представителят на Върховната прокуратура намира, че касационната жалба е неоснователна и пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 13/22.08.2023 г., постановена по н. о. х. д. № 244/2023 г. Окръжен съд-Ловеч е признал подс. М. А. Р. за виновен в това, че на 03.03.2023 г., в с. Торос, община Луковит, област Ловеч, улица “ Метличина“ №27 е отнел чужди пари - сумата от 30.00 лева от владението на Ц. Г.а И. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване - блъснал жената няколко пъти с ръце в гърдите, два-три пъти я хванал за гушата и насочил нож към различни места от тялото, като й казал, че ако се развика, ще я намушка и убие, като деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК, вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на осем години лишаване от свобода, търпими при първоначален строг режим.

Съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият е бил задържан с мярка за неотклонение задържане под стража, възложил му е в тежест направените по делото разноски и се е произнесъл по веществените доказателства.

Присъдата е проверена по жалба на защитата с искане за намаляване на наказанието и определянето му при условията на чл. 58а, ал. 4, вр. с чл. 55, ал. 1 от НК.

С решение № 10/17.01.2024 г., постановено по в. н. о. х. д. № 295/2023г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, първоинстанционният съдебен акт е изменен в санкционната част като наказанието лишаване от свобода е намалено и във финалния му вид - след задължителната редукция по чл. 58а, ал. 1 от НК - е отмерено на шест години и осем месеца лишаване от свобода. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена.

При произнасяне по касационната жалба бе прието следното:

1. Доводите в касационната жалба за необоснованост не следва да получат отговор в касационното решение. Освен че това оплакване само словесно е маркирано в сезиращата върховната инстанция жалба и към него не е изложена никаква допълнителна обосновка, то не представлява и касационно основание съгласно чл. 348 НПК.

1. Твърденията в касационната жалба за нарушение на материалния закон също не биха могли да получат отговор в касационното решение. В принципен план нарушението на материалния закон е касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. В случая обаче, както и твърдението за необоснованост, твърдението за нарушение на материалния закон не е утвърдено с никаква мотивировка. При това положение не е ясно в какво се изразява недоволството от въззивното решение, защо се смята, че законът е приложен неправилно и кой закон счита защитата, че е трябвало да бъде приложен.

1. Явната несправедливост на наложеното наказание е касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. По отношение на този касационен повод и в съответствие с чл. 347, ал. 1 НПК сезиращата върховната инстанция жалба е щателно мотивирана и съдържа конкретен просителен пункт, свързан с намаление на определеното от въззивния съд наказание.

Съдържимото в тази жалба искане за намаляване на финалното и след редукцията наказание лишаване от свобода се преценява от касационната инстанция като неоснователно.

Съгласно посоченото на л. 9 и л. 10 от въззивното решение апелативният съд е намалил от дванадесет на десет години наказанието лишаване от свобода, определено на подсъдимия М. Р., като е счел, че преди задължителната редукция по чл. 58а НК тази именно санкция би изпълнила целите на материалния наказателен закон.

С тези констатации на въззивния съд касационната инстанция се солидаризира. Те са съответни на установените и частично вярно посочени от апелативната инстанция отегчаващи и смекчаващи вината и отговорността обстоятелства.

В първата категория основателно са били включени начина на извършване на деянието, което е осъществено чрез проникване в дома на жертвата; обремененото съдебно минало на дееца, който е осъждан неколкократно за престъпления против собствеността, каквото е и процесното; факта, че подсъдимият е бил освободен от затвора на 05.01.2023г., а грабежът е извършен на 03.03.2023г., т.е. по-малко от два месеца след това; обстоятелството, че пострадалата е била възрастна жена – 71 годишна към датата на деянието, а също и това, че подсъдимият е взел последните й пари. В тази група обстоятелства, отчитайки посочването им в обвинителния акт и признаването на фактите и за тях, касационната инстанция включва и това, че грабежът е извършен с принуда в двете й проявни форми – сила и заплашване, както и това, че при осъществяване на деянието подсъдимият е използвал хладно оръжие - нож.

В касационната жалба неоснователно защитата иска от групата на отегчаващите обстоятелства да отпадне обремененото съдебно минало на дееца, като твърди, че това обстоятелство е отчетено от закона при определяне на извършеното като грабеж осъществен в условията на опасен рецидив. В принципен план вярно и обосновимо с нормата на чл. 56 от НК е твърдението, че не биха могли да бъдат дефинирани като смекчаващи или отегчаващи обстоятелства тези, които са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление. Правната квалификация „опасен рецидив“, под която подсъдимият е подведен да отговаря, действително има предвид наличието на предишни осъждания, но не на всички и не на всичко, свързано с тях. За да бъде приложена б. „а“ на чл. 29, ал. 1 НК например, е необходим само определен минимум от белези, като е достатъчно дори само едно предишно осъждане за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по-малко от една година, да не е условно и на непълнолетен, както и да не е преди повече от пет години от извършване на последното престъпление, с оглед на което се прилага. Всички други извън необходимия минимум обстоятелства, които се отнасят до предишните осъждания на дееца, не са взети предвид при определяне на съответното престъпление и по аргумент за обратното от чл. 56 НК могат да се обсъждат като смекчаващи или утежняващи обстоятелства.[1] В тази връзка на плоскостта на отегчаващите обстоятелства би могло да бъде преценено, че подсъдимият е предаден на съд за рецидивна престъпна дейност, осъществена в двете хипотези - по б. „а“ и по б. „б“ на чл. 29, ал. 1 НК, както и това, че съгласно приложената на л. 71 и сл. от досъдебното производство справка за съдимост присъдите, които обуславят рецидива, надвишават минималния брой осъждания, при които тази престъпна дейност би била налична, като в случая са общо пет - по н.о.х.д. №442/2009 г. на ОС-Ловеч, по н.о.х.д. №98/2014 г. на РС-Луковит, по н.о.х.д. № 436/2014 г. на ОС-Ловеч, по н.о.х.д. № 205/2015 г. на ОС-Ловеч и по н.о.х.д. №138/2015 г. на РС-Луковит.

В групата на отегчаващите обстоятелства неправилно въззивният съд е включил петнадесетте броя самостоятелни осъждания на подсъдимия. Всъщност съобразно приложената в досъдебното производство справка за съдимост деецът е наказван по углавен ред с шестнадесет, а не с петнадесет отделни съдебни акта, но само изброените по-горе пет са релевантни за неговата съдимост, тъй като всички останали са с изключително голяма давност и по тях подсъдимият е реабилитиран или амнистиран.

За разлика от първия съд въззивната инстанция е приела, че за индивидуализация на наказателната отговорност на подсъдимия от значение са и определен брой смекчаващи обстоятелства. Сред тях правилно са били включени ниската стойност на предмета на престъплението (30 лева), доброволното възстановяването на инкриминираната сума в деня на грабежа от дееца, както и възрастта на подсъдимия, който към момента на деянието е бил на 65 години.

В тази група не би следвало да се включи затруднената ресоциализация на подсъдимия. Въззивният съд е приел, че тя е налична, тъй като по- голямата част от живота си подсъдимият е прекарал в местата за лишаване от свобода. Дългогодишният престой на подсъдимия в пенитенциарно заведение е неоспорим факт, но на самостоятелно основание той не би могъл да бъде снижаващ отговорността фактор, доколкото деецът сам е избрал да има общественоопасно поведение, което е обявено от закона като престъпно и наказуемо.

При така изброените смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, въззивният съд правилно е приел в мотивите към въззивното решение, че вторите са с превес и наказанието не би могло да бъде определено по реда на чл. 58а, ал. 4, вр. с чл. 55 НК. Ето защо правилна е и констатацията на този съд, че наказанието на подсъдимия М. Р. следва да бъде отмерено на 10 години лишаване от свобода.

Предвид проведената диференцирана процедура по глава двадесет и седма на съкратено съдебно следствие и реалното, а не формално признаване на всички факти и обстоятелства по делото по реда на чл. 371, т. 2 НПК, размерът на наложеното наказание законосъобразно е намален с 1/3 по реда на чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 от НК и е отмерен във финалните си граници от шест години и осем месеца лишаване от свобода.

Съвкупната преценка на посочените по-горе смекчаващи и отегчаващи обстоятелства убеждава, че наложеното наказание е съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца, а претендираното от защитата намаляване на наказанието би представлявало проява на неоправдано снизхождение към подсъдимия, която би създала чувство за безнаказаност у него и у останалите членове на обществото.

Изложеното недвусмислено показва, че не е налице явно несъответствие между степента на обществена опасност на деянието и дееца, от една страна и отмерения обем държавна принуда – от друга, поради което не се налага касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение [1] Решение № 189 от 14.06.1994 г. по н.д. № 99/1994 г., I н.о. на ВС