Решение № 1372 от 28.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5932/2007 г.

Решение № 1372 от 28.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5932/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Бранислава Павлова Производството е по чл. 218а, ал. 1 ГПК (отм.) във връзка с § 2, ал. 3 ПЗР ГПК обн. Д.В. бр. 59/2007 г., в сила от 1.03.2008 г. Н. Г. К. е обжалвал въззивното решение на Варненския апелативен съд № 132 от 22.06.2007 г. по гр. д. № 174/2007 г. Касационната жалба е подадена в срок и отговаря на изискванията на чл. 218в, ал. 2 ГПК (отм.), поради което е процесуално допустима. По подадената касационна жалба Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното: Варненският апелативен съд е оставил в сила решението на Варненския окръжен съд № 185 от 7.02.2007 г. по гр. д. № 51/2006 г., с което е отхвърлен иска на Н. Г. К. против М. П. А. за заплащане 1/2 от сумите, изтеглени от валутни влогове на М. А. с левова равностойност 28 692 лв. Твърденията на ищеца в исковата молба са били, че сумите са придобити по време на брака и поради това са включени в съпружеската имуществена общност и след като са изтеглени само от жената, която ги е употребила изцяло за свои лични нужди, тя се е обогатила за сметка на мъжа като се е разпоредила и с неговата част от влога. Въззивният съд е приел, че искът е неоснователен, тъй като сумите по двата влога не са били съпружеска имуществена общност. След преценка на събраните по делото гласни доказателства съдът е направил извод, че страните са били във фактическа раздяла, което оборва презумпцията на чл. 19, ал. 3 СКи бившият съпруг няма основание да иска връщане на половината от сумата след прекратяването на брака. Решението на въззивния съд е законосъобразно като краен резултат, но не изцяло по изложените от съда съображения. Действително наличието на фактическа раздяла между съпрузите е основание да се приеме, че презумпцията на чл. 19, ал. 1 СК е оборена и съответно придобитите имущества от съпрузите в този период са техни лични. Фактическата раздяла е обективно състояние в отношенията между съпрузите, което се характеризира с липса на всякаква духовна физическа и икономическа връзка между тях. Самият факт на разделно живеене не може да се приравни на фактическа раздяла, когато съпругът работи в друго населено място или друга държава. Брачната изневяра само по себе си също не е факт, който обуславя извод за фактическа раздяла. Въззивният съд е основал изводите си на показанията на свидетелите, но по делото са представени писма на М. А. по време на престоя й в чужбина, адресирани до съпруга й и сина й, от съдържанието на които не може да се заключи, че кореспонденцията е между съпрузи във фактическа раздяла, тъй като са разисквани въпроси, които са присъщи на семейни отношения. Ето защо изводът на въззивния съд за настъпила преди заминаването на съпругата на работа в чужбина фактическа раздяла е необоснован. Тази необоснованост обаче не рефлектира върху правилността на крайния извод за неоснователност на иска. На основание чл. 19, ал. 1 СК общи на съпрузите са придобитите по време на брака в резултат на съвместен принос имущества, включително и влоговете. Следователно принципът, на който се основава общността е приносът на съпрузите, което при придобиването на вещни права, както и при влоговете винаги следва да се свърза с произхода на вложените средства. Трудовите възнаграждения са вземания, те се дължат за личен труд и поради това не се включват в общността. В случая не се оспорва от страните по делото, това е установено и от икономическата експертиза, че влоговете са набрани по времето, през което ищцата е била на работа в чужбина. Съгласно чл. 8 от действащата по това време Наредба за трудовите и осигурителните отношения на българските граждани, изпратени на работа в чужбина от български работодатели част от заплатата българските граждани са получавали в местна чуждестранна валута, а останалата част им е превеждана под формата на спестявания. Следователно средствата и в двата влога са превеждани от трудово възнаграждение и поради това не може да се приеме, че са били общи поради нормативното задължение да бъдат преведени в България, а не получени в страната по местоизпълнението на трудовия договор. От друга страна по време на брака съпрузите се разпореждат с влоговете еднолично и няма никакво ограничение в закона да бъдат изразходвани за лични нужди на съпруга - титуляр по влога. Следователно след като влоговете са изтеглени преди фактическата раздяла, както твърди и е доказал ищеца, не е налице неоснователно обогатяване и той не може да претендира половината от стойността им. С оглед на изложеното не са налице релевираните основания за отмяна на обжалваното решение по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК и то следва да бъде оставено в сила. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение