Решение № 1408 от 2.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 10308/2016 г.

Решение № 1408 от 2.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 10308/2016 г., III о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс ( АПК). Образувано по касационната жалба на А. Ц. А. и О. Ю. Ц. против решение № 1424 от 27.06.2016 г., постановено по адм. д. № 1273 по описа за 2014 г. на Административен съд - В. Релевират се доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Лично в с. з. двамата касатори поддържат оплакванията си и допълнително развиват доводи в подкрепа на жалбата си. Искат отмяната на атакуваното решение, като отправят молба до Върховния административен съд да постанови друго по съществото на спора, с което да уважи изцяло предявените искове срещу Министерството на вътрешните работи, Министерството на труда и социалната политика и Министерството на здравеопазването. Ответникът по касационната жалба - Министерството на труда и социалната политика, чрез пълномощника Г. И., в депозирания писмен отговор и в проведеното с. з. е изразил мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Ответникът - Министерство на здравеопазването, чрез процесуалния си представител юрк. Ставрев, в проведеното с. з. и допълнително в писмени бележки е развил доводи за неоснователност на касационната жалба. Горепосочените ответници по касация считат решението на първостепенния съд за правилно и законосъобразно, постановено при спазване на съдопроизводствените правила и при точно прилагане на материално- правните разпоредби. О. М. на вътрешните работи не е взел становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 отАПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлена исковата претенция на А. Ц. А. и О. Ю. Ц. срещу Министерство на вътрешните работи да бъде осъдено да заплати на ищците претърпените материални щети в общ размер от 2 635 лв. по равно за двамата, ведно със законната лихва и обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 10 000 лв. за всеки един, ведно със законната лихва; отхвърлена е исковата претенция да бъде установена пряка дискриминация по смисъла на чл. 74, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация по признак "гражданство" и семейно положение" по отношение на двамата ищци, както и исковата претенция да бъде осъдено Министерството на вътрешните работи и Министерството на здравеопазването да преустановят дискриминационните действия. С обжалваното решение е отхвърлена исковата претенция на А. Ц. А. и О. Ю. Ц. срещу Министерството на труда и социалната политика за присъждане на обезщетение по реда на ЗОДОВ във вр. с чл. 74, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация да заплати на ищците обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. за всеки един, ведно със законната лихва. Отхвърлена е и исковата претенция на А. Ц. А. и О. Ю. Ц. срещу Министерство на здравеопазването, с която е поискано то да бъде осъдено да им заплати обезщетение за претърпени материални щети в размер на 470 лв. по равно за двамата, ведно със законната лихва В хода на съдебното производство съдът е установил фактическата обстановка, която не е спорна, а именно: Ищците са съпрузи, сключили граждански брак на 23.10.2010 г., съпругата О. Ц. е украинска гражданка, чужденец по дефиницията, дадена в ЗЧРБ; на същата по реда, предвиден в чл. 24, ал. 1, т. 18 от цитирания закон, от м. септември 2011 г. до датата на постановяване на съдебното решение, с решения на компетентния орган е предоставяно право на продължително пребиваване на чужденец в Р. Б. за срок от по една година. С последното Решение № 403924/18.09.2015 г. е разрешено право на продължително пребиваване до 20.09.2016 г. Издадените по този ред решения не са оспорени, влезли са в сила и са произвели правния си ефект. При тези фактически установявания съдът е счел, че спорът по делото е правен и се свежда до отговор на въпроса дали е осъществена дискриминация от ответниците, посочени в исковата молба. В мотивите си съдът е приел, че относимо към спора е Решение на съда на ЕС по дело С- 456/12 от 12.03.2014 г., и по- специално на приетото в него от т. 36 до т. 41, което обстойно е възпроизведено в решението. По-нататък съдът е приел, че противно на твърденията на ищците разглежданият случай не попада в обхвата на Директива 2004/38 ЕО, тъй като съпругът е гражданин на Р. Б. - държава -членка на ЕС, който факт, обаче, по смисъла на Директивата не я поставя в качеството на "приемаща държава", така че да са възникнали правата и да са приложими правилата за реализирането им, регламентирани в чл. 9 до чл. 12 вкл. Предвид това, административният съд е счел, че изложените доводи за конфликт на националното право и правото на ЕС, който според ищците представлява дискриминационно действие от страна на МВР, са неоснователни. Според съда разрешението за продължително пребиваване е съобразено с относимата за случая законодателна уредба - чл. 24, ал. 1, т. 18 от ЗЧРБ., доколкото в производствата по постановяване на решения по този ред законодателят е предвидил събирането на държавна такса, в размер, определен в Тарифа № 4/1998 г., която АО е длъжен да събере и го е сторил; с изискването за заплащане на държавна такса не се осъществява неравно третиране с граждани на други държави-членки на ЕС - в случая такава се дължи по всички производства по ЗЧРБ. Предявените искове срещу Министерството на труда и социалната политика административният съд също е счел за неоснователни, като е изложил в мотивите си, че Наредбата за условията и реда за издаване, отказ и отнемане на разрешения за работа на чужденци в Р. Б. (ПМД № 77/09.04.2002 г.) са разписани правилата за издаване на разрешения за работа на чужденци, като в чл. 4, ал. 1, т. 13 е предвидено изключение именно за такива граждани на трети страни, членове на семейства на български граждани. Съдът е акцентирал върху обстоятелството, че в съдебното производство нито се твърди, нито се доказва О. Ц. да е била препятствана по някакъв начин, или да е третирана неравностойно, или да е поставяна в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица със същия статут при реализирането и на трудовия пазар; не се и твърди, че са правени постъпки за намиране на работа, което съдът е определил като решение, мотивирано единствено от личната воля на ищцата. Относно исковете, предявени срещу Министерство на здравеопазването, съдът е посочил в синтезирани мотиви, че в чл. 33 от ЗЗО законодателят е въвел ясен регламент относно здравните права на чуждите граждани, ищцата не попада в очертания там кръг от лица, което води до извод за липса на предпоставки въобще за осъществяване на дискриминационно поведение от страна на този ответник. Въз основа на всичко гореизложено и като е обсъдил приложимите към случая норми на чл. 4, ал. 1 и ал. 3, чл. 9 и чл. 74, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация в светлината на чл. 1 от ЗОДОВ, административният съд е приел, че ищците не са се справили с доказателствената тежест и не са ангажирали доказателства, от които може да се направи обоснован извод, че при сравними сходни обстоятелства с други лица са по- неблагоприятно третирани от тях, на основата на някой от признаците, посочени в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Решението е правилно постановено. Правилно съдът в мотивите си се е позовал на относимата към разглеждания случай практика на СЕС. В своята практика относно Директива 2004/38/ЕО, в частност решението си от 12 март 2014 по дело С-456/12, СЕС се е произнесъл, че тя "цели да улесни упражняването на основното и лично право на свободно движение и пребиваване на територията на държавите-членки, което е предоставено на гражданите на Съюза пряко с чл. 21, § 1 ДФЕС и че има за предмет по-специално да укрепи това право (вж. в този смисъл Решение от 25 юли 2008 г. по дело Metock и др., C-127/08, Сборник, стр. I-6241, точки 59 и 82, Решение от 7 октомври 2010 г. по дело Lassal, C-162/09, Сборник, стр. I-9217, точка 30 и Решение по дело McCarthy, посочено по-горе, точка 28). В т. 36 на цитираният акт съдът в Люксембург приема, че всъщност евентуалните права, които разпоредбите на правото на Съюза относно гражданството на Съюза предоставят на тези граждани на трети страни, са производни от упражненото от гражданин на Съюза право на свободно движение (вж. Решение по дело Iida, посочено по-горе, точка 67, Решение по дело Ymeraga и Y.-T., посочено по-горе, точка 35 и Решение от 10 октомври 2013 г. по дело Alokpa и др., C-86/12, точка 22). Т. е. правата, които граждани на трети страни - членове на семействата на граждани на ЕС, черпят по силата на правото на ЕС, са с вторичен, производен от правата на гражданите на ЕС характер, предоставени им, за да не бъде нарушен пълноправният ефект на гражданството на ЕС, за да не бъде възпрепятстван или разубеден гражданинът на ЕС да упражни своите фундаментални права. В конкретния казус следва да се анализира именно статутът на съпруга - гражданин на ЕС, тъй като сам по себе си, гражданинът на трета страна няма собствени права извън контекста на семейния си живот с гражданин на ЕС. С. да бъде споделен изводът на административния съд, че разглежданият случай не попада в обхвата на Директива 2004/38 ЕО, както се твърди в исковата молба - съпругът е гражданин на Р. Б. - държава-членка на ЕС, който факт обаче по смисъла на Директивата не я поставя в качеството на "приемаща държава", така че да са възникнали правата и да са приложими правилата за реализирането им, регламентирани в чл. 9 до чл. 12 вкл. Правилно съдът е приел, че разрешението за продължително пребиваване е съобразено с относимата за случая законодателна уредба - чл. 24, ал. 1, т. 18 от ЗЧРБ, като наред с това законосъобразно е обсъдил като неоснователен довода на ищците, че с изискването за заплащане на държавна такса по производствата по този закон се осъществява неравно третиране с граждани на други държави-членки на ЕС - в случая такава се дължи по всички производства по ЗЧРБ. Правилно в обжалваното решение е прието за неоснователно твърдението за осъществена пряка дискриминация от страна на МТСП по отношение на гражданин на трета държава- съпруг на български гражданин, по признак "гражданство" и "семейно положение" във връзка с отказан достъп до националния пазар на труда. Действащото национално законодателство в областта на заетостта и правата и задълженията на гражданите на трети държави-членове на семейството на български граждани на пазара на труда в РБ що се отнася до равното третиране на горепосочените чужденци, е в съответствие с разпоредбите на Директива 2004/38/ЕО. Основателно МТСП се позовава на разпоредбата на чл. 23 от същата директива, която гласи, че независимо от гражданството си, членовете на семейството на гражданин на Съюза (вкл. България), които притежават право на пребиваване в държава-членка, имат право да извършват дейност срещу възнаграждение като заети или самостоятелно заети лица. Това право е гарантирано с разпоредбите на чл. 18, ал. 3, т. 5 от Закона за насърчаване на заетостта и съответно чл. 4, ал. 1, т. 13 от Наредбата за условията и реда за издаване, отказ и отнемане на разрешения за работа на чужденци в РБ. По силата на цитираните разпоредби не се изискват разрешения за работа на чужденци- граждани на трети страни, които са членове на семейство на български гражданин. В допълнение на приетото от административния съд следва да се посочи още, че е останало недоказано твърдението на ищците за формален отказ от страна на МТСП по отношение на гражданин на трета държава - съпруг на български гражданин, да извършва дейност срещу възнаграждение на територията на РБ. Видно от справка от Агенция по заетостта, за О. Ц. липсва информация някога да е кандидатствала за издаване на разрешение за работа и съответно такова да й е било отказано; лицето не е регистрирано в местната Дирекция "Бюро по труда" на Агенцията по заетостта като търсещо работа. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. За да възникне законовата отговорност, следва безспорно да бъде установена както незаконосъобразността на действията и бездействията, на които се основава иска, така и наличието на реално причинена вреда, произтичаща от тях, в пряка причинна връзка. Правилен е изводът на административния съд, че в случая ищците, за които е доказателствената тежест, не са установили наличието на законовите предпоставки, обуславящи основателност на предявените искове за вреди. Правилни са и изводите на административния съд досежно неоснователността на претенциите срещу Министерството на здравеопазването като ответник. По делото не е имало спор относно това, че Ц. е прекъснала бременост поради наличие на аненцефалия с енцеалоцеле и дефект на предна коремна стена; представени са два броя фактури - издадени от "СБАГАЛ проф. д-р Д. Стаматов - В." ЕООД - за заплащане на интервенцията- аборт по медицински причини и болничен престой на здравно неосигурен. Няма спор, че медицинските грижи не са заплатени от НЗОК (чрез общопрактикуващия лекар) или от МЗ по реда на Наредба № 26 от 14.06.2007 г. за предоставяне на акушерска помощ на здравно неосигурени жени и за извършване на изследвания извън обхвата на задължителното здравно осигуряване на деца и бременни жени - тъй като майката е здравно неосигурена. Не се установява твърдяната от ищците дискриминация по признак "гражданство" и "семейно положение", напротив - причината за това медицинските грижи в разглеждания случай да бъдат заплатени от НЗОК е че Ц. не е заета на трудовия пазар, не е наета на работа, поради което и е здравно неосигурена. Основателно в хода на първоинстанционното производство ответникът МЗ е твърдял, че от представените писмени доказателства не може да се установи социално-осигурителният статут на О. Ц. в Украйна, за да бъде преценена приложимостта на Договора между РБ и Украйна за социално осигуряване (обн. ДВ, бр. 107/2001 г.), т. е. при придобиване право на обезщетение за временна неработоспособност или майчинство съгласно законодателството на едната договаряща страна, който временно пребивава на територията на другата договаряща страна, обезщетенията продължават да се изплащат от компетентната институция на първата договаряща страна в съответствие със собственото й законодателство и само на нейна територия. При така изложените съображения решението на съда, като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, трето отделение