Решение № 12518 от 20.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6642/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба на Ю. Й. М., подадена чрез процесуален представител против Решение 1262/16.04.2024г. по адм.д.1/2024г. по описа на Административен съд Русе, с което е отхвърлен искът с правно основание чл. 1 ЗОДОВ против Университетска многопрофилна болница за активно лечение Канев АД, гр.Русе за заплащане на обезщетение в размер 3 000 лв за неимуществени вреди за периода от 21.09.2022 г. до 20.01.2023г., ведно със законната лихва. Касаторът, чрез процесуалния си представител твърди, че решението е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон касационни основания по чл.209, т.3 АПК. Излагат се съображения, че са претърпени неимуществени вреди в пряка причинна връзка с отменен административен акт, които следва да бъдат обезщетени. Поради това се моли за отмяна на решението и постановяване на осъдително решение. Претендират се разноски. Ответната страна - Университетска многопрофилна болница за активно лечение Канев АД, гр.Русе чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. Пред Административен съд Русе е предявен иск правно основание чл. 1 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществени вреди, нанесени на Ю. М. от незаконосъобразно експертно решение 92004 от заседание 181 от 21.09.2022 г. на ТЕЛК I състав при Университетска многопрофилна болница за активно лечение Канев АД, гр. Русе, изразяващи се в неудобство, тревога, безпокойство, вина, раздразнителност, депресираност и изтощение. От фактическа страна съдът е установил, че с разглежданото експертно решение на ТЕЛК на майката на касатора Р. Б. е определена 95 процента трайно намалена работоспособност поради общо заболяване, но без чужда помощ. С експертно решение 90213, от заседание 21 от 10.02.2023г. на Националната експертна лекарска комисия /НЕЛК/ решението на ТЕЛК е отменено по отношение на определената чужда помощ и такава е определена на освидетелстваната, тъй като не може да се обслужва самостоятелно при задоволяване на ежедневните си потребности. Р. Б. е починала в хода на производството пред НЕЛК, на 20.01.2023 г. Във връзка със състоянието на починалата са събрани писмени доказателства, а за установяване вида и интензитета на претендираните неимуществени вреди са изслушани свидетелски показания. От правна страна съдът е счел иска за допустим, но неоснователен. Установил е наличието на отменен по предвидения в закона ред административен акт, но е приел, че от него не са произтекли твърдяните от Ю. М. неимуществени вреди. Изложил е съображения, че описаните в исковата молба твърдения всъщност сочат на понесени пропуснати ползи. След подробно обсъждане на свидетелските показания съдът е стигнал и до извод, че неимуществените вреди не са доказани, както и че са свързани със заболяването на майката на касатора и не са в причинна връзка с отменения административен акт. По тези съображения искът е отхвърлен. Решението е правилно. Не са налице сочените касационни основания. Съдът е обсъдил надлежно събрания по делото доказателствен материал, въз основа на което е формирал обосновани фактически и съобразени със закона правни изводи. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. В разглеждания случай налице е първата предпоставка, изискуема от чл.1 ЗОДОВ, а именно отменен като незаконосъобразен административен акт. Не следва да се поставят под съмнение и преживените от касатора душевни страдания, свързани с грижите за неговата болна майка в последните месеци преди смъртта й. Правилен обаче е изводът на Административен съд Русе за липса на пряка причинно-следствена връзка между отменения акт и негативните душевни преживявания на Ю. М.. Изискването към причинната връзка между деянието и вредата е деянието да предшества във времето настъпването на вредата и да я обуславя под влиянието на вътрешни, решаващи и съществени връзки на необходимост. Причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретния незаконосъобразен акт. Деянието е това условие, което с вътрешна необходимост предизвиква настъпването на отрицателната последица в сферата на увреденото лице. То трябва да бъде condition sine qua non за вредата, т.е. условие, без което вредата не би настъпила. Ако е възможно вредата да настъпи, дори ако деянието не се осъществи, това означава, че липсва причинна връзка между тях. Съгласно теорията за еквивалентността се отсяват тези фактори, без които вредата не би настъпила. Но освен това е нужно вредата да следва обективно, необходимо и закономерно да произтича от деянието, както и да не бъде негово случайно следствие. За да има причинна връзка вредата трябва да бъде адекватна последица на непозволеното увреждане. Адекватността е налице, когато деянието по своята природа е годно да доведе до настъпилия отрицателен резултат. Едно действие или бездействие представлява адекватна или относима причина, когато по своя характер е практически годно да причини вреда, подобна на тази, която е настъпила, т.е. ако при нормалното стечение на обстоятелствата би настъпила същата последица. Теорията за адекватната причинна връзка позволява извършването на преценка дали дадено деяние е причина за дадена последица. То не е причина, ако е напълно негодно да предизвика настъпилия резултат. При изясняване на причинната връзка е нужно да се отговори и на въпроса, дали резултатът е бил реално възможен вследствие на извършеното деяние. Ако между дадено обстоятелство и резултата не може да се докаже една с по-голяма вероятност настъпила обусловеност, причинната връзка не е установена. За да се изясни ролята на всяко от предшествалите следствието необходими условия за неговото настъпване, трябва да се види, дали те създават конкретна, реална възможност за това или я превръщат в действителност. В светлината на тези основни положения, не е налице пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и твърдяните от касатора вреди. Налице са обстоятелства, които водят до прекъсване на тази връзка, което означава, че не е налице изискуемата обусловеност между деянието и вредите. Фактът, довел до страданията на Ю. М., не е отмененото решение на ТЕЛК. Отпускането на добавката се извършва в резултат на подадено от заинтересованото лице заявление и след провеждане на административно производство. Следователно, дори с експертното решение на ТЕЛК да беше определена чужда помощ, от това не следва, че автоматично, със сигурност и веднага на освидетелстваното лице е щяла да бъде изплатена добавката за чужда помощ по чл.103 КСО, нито че благодарение на тази добавка, която е била доход на Р. Б., а не на касатора, той би бил в състояние да намери лице, съгласно да го замени частично или изцяло в грижите за болната му майка. Видно е освен това от доказателствата, че всъщност за болната са били полагани доброволни и безплатни грижи от близка на семейството, въпреки липсата на добавката за чужда помощ. Тези грижи не са били постоянни и денонощни, но при представените по делото доказателства няма основание да се приеме, че такива биха били осигурени от лице, което не е от семейството на болната дори срещу заплащане в размер на добавката за чужда помощ /около 200 лв/. Освен това от свидетелските показания става ясно, че негативните преживявания на касатора са свързани със заболяването на неговата майка и трудностите, които грижата за болен близък човек естествено създава. Съдът не отрича чисто човешките грижи и тревоги на един син във връзка с последните месеци от живота на тежко болния му родител, но тези грижи и тревоги са щели да настъпят независимо от незаконосъобразния административен акт. Нещо повече, грижите и тревогите на касатора са били налице и преди издаване на акта. Това означава, че не е налице съществена предпоставка за възникване на причинна връзка - вредата да следва деянието. Обжалваното решение е правилно и като такова следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора, на ответника се дължат разноски за касационната инстанция в размер на 75 лв., на основание чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение