Решение № 1010 от 20.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8103/2010 г.

Решение № 1010 от 20.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8103/2010 г., I о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на "Кейз" ООД, гр. Варна, срещу решение № 852 от 23.04.2010 г., постановено по адм. д. № 530/08 г. от Варненския административен съд, първо адм. отд., десети състав, с което е отхвърлено оспорването по жалбата на "Кейз" - ООД, представлявано от управителя Евгени Златев Атанасов, срещу Ревизионен акт № 0301821/5.09.2007 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Варна, потвърден с решение № 910/19.12.2009 г. на директора на Д "ОУИ" - гр. Варна и е осъдил жалбоподателя да заплати на Д "ОУИ" - гр. Варна сумата 1 000 лв. юрисконсулско възнаграждение. В касационната жалба се прави оплакване, че решението на Варненския административен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни доводи в подкрепа на оплакванията. Отправя се искане до Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Варненския административен съд. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Варна не е взел становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна. Върховният административен съд, състав на първо а отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решението си Варненският административен съд е отхвърлил оспорването по жалбата на "Кейз" - ООД, представлявано от управителя Евгени Златев Атанасов, срещу Ревизионен акт № 0301821/5.09.2007 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Варна, потвърден с решение № 910/19.12.2009 г. на директора на Д "ОУИ" - гр. Варна. Административният съд е описал установената фактическа обстановка по време на ревизията изразяваща се в това, че доставчиците не са били открити на деклариран данъчен адрес и не са представили изискани им по реда на ДОПК доказателства относно извършване на доставките и тяхното счетоводно отразяване, поради което е изграден извод за липса на реални доставки. Предвид на някои специфики е посочено, че задълженото лице не притежава екземпляри от фактури № 652/2.10.2001 г. и № 653/27.10.2001 г. на доставчика "Николай Бойчев", а за доставчика ЕТ "Кея - Калина Атанасова" е посочено, че той е свързано лице по смисъла на чл. 20 от ЗДДС (отм.) и § 1 от ДР на ТЗ и за него по време на ревизията не са ангажирани доказателства за наличие на складова или собствена база, както и за извършени разплащания по доставките. Съдът е посочил и основанията, поради което органът по приходите е отказал да признае право на данъчен кредит по въпросните доставки - отсъствие на условия по чл. 64, ал. 1, т. 3 и 4 във вр. с чл. 6 , чл. 25, чл. 55 и чл. 63 от ЗДДС (отм.). Първоинстанционният съд е описал и конкретните оплаквания на жалбоподателя, както и ангажираните от него писмени доказателства и заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-икономическа експертиза, като е посочил, че констатациите на последното съвпадат с тези на органа по приходите. При изграждане на своите изводи по същество на спора административният съд е приел, че в тежест на жалбоподателя е да установи наличието на кумулативните условия за възникване на право на данъчен кредит, в това число и реалното изпълнение на доставките, като последното не може да бъде установено, тъй като ангажираните доказателства не установяват материална и кадрова обезпеченост на доставчиците за изпълнение на доставките. Досежно доставките на ЕТ "Кея - Калина Атанасова" са изложени мотиви в подкрепа на констатациите на органа по приходите за наличие на свързани лица, както и че не са ангажирани доказателства, които да установяват материална и кадрова обезпеченост на доставчика по доставки на семена и торове, както и че липсват доказателства за изпълнение на доставки с предмет "транспорт на царевица, комисионна услуга и по договор". Административният съд е намерил за неоснователен довода на жалбоподателя за нарушение на принципа на обективност при извършване на ревизията, като е приел, че органът по приходите е предприел съответните процесуални действие за разкриване на обективната истина и констатациите му са изградени на база на проведените процесуални действия, като в тежест на жалбоподателя е било да ангажира доказателства за реално изпълнение на доставките, което не сторено от негова страна, въпреки многократно дадената му възможност в тази насока. Изграден е краен извод за законосъобразност на издадения ревизионен акт. Решението на Варненския административен съд е правилно и законосъобразно. Едно от основните оплаквания, което се поддържа в касационната жалба, е за допуснато нарушение на материалния закон и по специално за определените задължения за ДДС по непризнатото право на данъчен кредит по фактури на различни доставчици, издадени през 2001 г., подробно описани в т. 1 от касационната жалба. Направеното оплакване е основателно. Възражението за изтекла погасителна давност за пръв път е направено в писмената защита пред административния съд и като правопогасително - чл. 168, т. 3 от ДОПК - то е следвало да бъде разгледано от първоинстанционния съд, което не е сторено и съставлява по своето естество съществено процесуално нарушение. Подобно възражение няма пречка да бъде изложено и пред касационната инстанция, поради което не съществуват пречки то да бъде разгледано и от нея. В касационната жалба има посочване на разпоредбата на чл. 71 от ДОПК, като най-вероятно има техническа грешка и става въпрос за разпоредбата на чл. 171 от същия кодекс. Доколкото става въпрос за погасяване на данъчни задължения, то следва да се приложи онзи институт на погасителната давност, който е действал към момента на тяхното възникване. Тъй като става въпрос за фактури издадени през 2001 г., то това е разпоредбата на чл. 140, ал. 1 от ДПК (отм.), която определя, че публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Легалното понятия за т. н. "публични вземания" е дадено в чл. 13 от ДПК (отм.) и според ал. 2, т. 1 от него публични са държавните вземания за данъци, акцизи, мита и задължителни осигурителни вноски. В разпоредбата няма обособяване на данъците на преки и косвени, от което следва, че институтът на погасителната давност по чл. 140 от ДПК (отм.) се прилага и по отношение на задълженията за данък добавена стойност. Въпросът за внасянето на дължимия ДДС е уреден в чл. 74 от ЗДДС (отм.), като според ал. 1 регистрираното лице е длъжно да внесе определения по реда на чл. 73 данък в републиканския бюджет по сметка на съответната ТД на НАП в 15-дневен срок от изтичането на данъчния период, за който се отнася данъкът, а в случаите, когато данъкът се отнася за последния данъчен период - в 30-дневен срок от датата на прекратяване на регистрацията. С оглед на тази правна регламентация по отношение на възникналите данъчни задължения за ДДС за 2001 г. погасителната давност започва да тече от 1.01.2002 г. и петгодишният давностен срок изтича на 31.12.2006 г. Следователно давностният срок по процесните фактури от 2001 г. не е изтекъл към 28.12.2006 г. - датата на издаване на заповед № 5698 за възлагане на данъчна ревизия, с която е прекъсната давността - чл. 172, ал. 1, т. 1 във чл. 112, ал. 1 от ДОПК. С оглед на това следва да бъде прието, че направеното възражение за изтекла погасителна давност по фактурите за 2001 г. се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Неоснователно е и другото оплакването на касатора за допуснато нарушение на материалния закон, свързано в известен смисъл с предходното възражение, според което неправилно приходната администрация не е съобразила обстоятелството, че доставчиците са били длъжни да съхраняват документацията за доставките в определен в чл. 42 от ЗСч. срок, който срок е изтекъл по време на ревизията. Съгласно чл. 42, ал. 1, т. 3 от ЗСч. счетоводни документи за данъчен контрол се съхраняват за срок до пет години след изтичане на давностния срок за погасяване на публичното задължение, което удостоверяват тези документи. Или, с оглед спецификата на разглеждания случай, документите при доставчиците за най-старата фактура следва да се съхраняват до 15.04.2012 г., който срок не е изтекъл и понастоящем. Неоснователни са и другите оплаквания на касатора за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Видно от данните по делото, още в първото съдебно заседание, проведено на 26.05.2008 г. - л. 27 и 28 от делото, административният съд е дал указания на жалбоподателя, че не е представил оригинали на фактури, издадени от ЕТ "Николай Бойчев" и че не представя доказателства относно това, че доставките по фактурите с непризнато право на данъчен кредит действително са извършени. В последствие делото е отлагана многократно и е давана възможност на жалбоподателя да ангажира доказателства в тази насока. В мотивите на решението е посочено принципното виждане съобразно установената съдебна практика защо тежестта на доказване на реалността на доставките пада върху данъчно задълженото лице, извършен е и подробен анализ на всички събрани по делото доказателства, в това число и на заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което на практика е стигнало до аналогични с ревизионния акт констатации. При това положение обосновано и правилно е направен извод за недоказаност на извършване на доставките и законосъобразно непризнаване на право на данъчен кредит. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че Административен съд - гр. Варна е постановил едно правилно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо А отделение,