Решение № 11440 от 30.10.2015 г. на ВАС по адм. д. № 941/2015 г.

Решение № 11440 от 30.10.2015 г. на ВАС по адм. д. № 941/2015 г., III о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Ахмед Махмуд Кабара срещу решение № 6873 от 14.11.2014 г., постановено по адм. дело № 9068/2014 г. от Административен съд - София град. В касационната жалба се съдържат твърдения за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Ответникът - заместник-председателят на Държавната агенция за бежанците при МС (ДАБ) в открито съдебно заседание чрез процесуалния си представител поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение, намира касационната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК за процесуално допустима, а разгледана по същество - за неоснователна. С обжалваното решение Административен съд - София град е отхвърлил жалбата на Ахмед Махмуд Кабара срещу решение № 4743 от 17.07.2014 г. на заместник председателя на ДАБ, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) му е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови обжалвания резултат съдът е приел, че решението е издадено от компетентен орган, при спазване на установената от закона писмена форма, при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Първоинстанционният съд е намерил за обоснован изводът на административния орган за липсата на материалноправни предпоставките за приложение на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, тъй като в процесния случай по отношение на чужденеца не са налице конкретни данни и доказателства, които да обосноват извод за основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група, политическо мнение или убеждение и същевременно да са нови обстоятелства от съществено значение за личното му положение или относно държавата му на произход с оглед факта, че предмет на разглеждане пред ДАБ е втора молба за закрила, представляваща и последваща такава по смисъла на § 1, т. 6 от Допълнителните разпоредби на ЗУБ. В молбата за закрила и по време на проведените интервюта молителят не заявява никакви нови факти и обстоятелства, различни от твърдените в предходните административни производства. По отношение на извода за липсата на основания за прилагане на хуманитарен статут спрямо чужденеца по чл. 9 от ЗУБ, съдът е приел, че решението на административния орган е законосъобразно. Първоинстанционният съд се е съобразил със задължителното тълкуване на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО, дадено с решението на Съда на Европейската общност по дело № С-465/07. Приел е, че предвид доказателствата по делото не може да се направи извод, че в държавата на произход на жалбоподателя се наблюдава безогледно насилие срещу местното население. Съдът е отбелязал, че в разглеждания случай, предвид разказаната бежанска история на чужденеца, не се установява по безспорен начин същият да е бил лично обект на тежко посегателство, представляващо тежка и лична заплаха за живота и здравето му, не са установени намеси в личната сфера на лицето, вследствие на безогледно насилие, породено от въоръжен конфликт, което да даде основание за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Настоящата съдебна инстанция след проверка на доказателствата по делото, при съобразяване доводите на страните и с оглед нормите на вътрешното и международно право, намира, че решението на Административен съд - София-град е валидно, допустимо и правилно. Съдът задълбочено е изследвал обстоятелствата, касаещи основателността на претенцията на жалбоподателя, относно предпоставките по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ и е намерил за обоснован извода на административния орган за липса на основателен страх у чужденеца от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група, политическо мнение или убеждение и същевременно да са нови обстоятелства от съществено значение за личното му положение или относно държавата му на произход предвид факта, че молбата за закрила е четвърта поред. В тази връзка, доколкото става въпрос за поредна последваща молба за закрила, то изследването на материалния закон се ограничава до наличието на нови обстоятелства, сочени от търсещия закрила. В интервю с рег. № УП 7491 от 13.06.2014 г. молителят е заявил, че няма нови обстоятелства относно бежанската му история и отново е уточнил, че е напуснал Ливан поради нежеланието на семейството на неговата съпруга да приеме брака му със Захария Ибрахим Набха. Чужденецът твърди още, че ситуацията в Ливан се влошава и от ден на ден става все по-лоша, но съгласно т. 26 от преамбюла на Директива 83/2004 опасността, на която е изложено населението на една страна, обикновено не представлява сама по себе си индивидуална заплаха, която може да се квалифицира като тежко посегателство. Правилно е заключението на първоинстанционния съд, че жалбоподателят е лице, което не може да търси субсидиарна закрила съгласно чл. 2, б. "д" от Директива 83/2004, тъй като не са налице сериозни и потвърдени основания да се смята, че ако се върне в Ливан, съществува реална опасност от тежки посегателства, така както са определени в чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУБ и чл. 15 от Директивата. Не са налице и доказателства, от които да се направи извод, че ситуацията в Ливан достига границите на безогледно насилие, породено от въоръжен конфликт или от неспособност на официалните власти да противодействат ефективно на въоръжени групировки, които нападат населението или отделни негови групи. Безспорно обстановката в Ливан се характеризира със спорадични сблъсъци между различни групировки, но в никакъв случай не може да се приеме, че страната се намира във вътрешен въоръжен конфликт. Според нормите на международното право Ливан не е нито окупирана, нито е страна, в която продължават действието на чуждестранно нахлуване, в които два случая би могло да е налице преследване на лица по една или повече причини, изброени в Конвенцията от 1951 г. Установената липса на ситуация на вътрешен въоръжен конфликт в Ливан сочи на неприложимост на разрешенията, дадено в решение С-465/2007 г. на СЕС по тълкуване на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83 ЕО, които се преценяват във връзка с прилагане единствено на нормата на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Настоящата съдебна инстанция, при така установените факти и след като прецени доводите на страните намира, че не са налице материалноправните предпоставки за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут по отношение на Али Махмуд Хаммуд. По изложените съображения решението, предмет на касационната жалба, е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,