Решение № 4473 от 7.04.2010 г. на ВАС по адм. д. № 12762/2009 г.

Решение № 4473 от 7.04.2010 г. на ВАС по адм. д. № 12762/2009 г., I о., докладчик съдията Добринка Андреева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

С решение от 27.04.2009 год., постановено по адм. д. № 2929/04 год. Софийски градски съд, адм. отделение, III-Д състав, е отхвърлил жалбата на "Обединена Българска Банка" - АД - гр. София, представлявано от изпълнителните директори Радка Иванова Тончева и Христос Александрос Кацанис, срещу данъчно-ревизионен акт № 362 от 14.01.2004 год., издаден от ръководител екип при Тдд "Големи данъкоплатци" - гр. София и потвърждаващото го решение № 1382 от 22.07.2004 год. на Регионален данъчен директор - София, като неоснователна и е осъдил "ОББ" - АД да заплати на "ОУИ" - гр. София разноски по делото в размер на 15 006 лв. юрисконсулско възнаграждение.

Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от "Обединена Българска Банка" - АД - гр. София чрез пълномощника му юрисконсулт Веселин Христов. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Софийски градски съд, в това число и в частта му за разноските и вместо него да постанови друго такова по същество на спора, с което да отмени данъчно-ревизионния акт в обжалваната му част относно определен допълнително данък при източника за 1998, 1999 и 2000 год. върху доходите на следните лица: Суифт - Белгия, Блумбърг - САЩ, Телерейт- Германия, Стандарт енд Пауърс - Великобритания, Томсън Файненшъл Банк Великобритания и Уестърн Юниън - САЩ в размер на 54 115,23 лв. ведно с допълнително определените лихви, както и лихви върху недължим данък при източника върху доходите на Мидас Капити - Великобритания в размер на 673 709,06 лв., като незаконосъобразен.

Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София чрез своя процесуален представител взема становище, че решението на Софийски градски съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Претендира се присъждане на разноски.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение.

Върховният административен съд, състав на първо а отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледани по същество е не основателна.

С решението си Софийски градски съд е отхвърлил като неоснователна жалбата на "Обединена Българска Банка" - АД - гр. София, представлявано от изпълнителните директори Радка Иванова Тончева и Христос Александрос Кацанис, срещу данъчно-ревизионен акт № 362 от 14.01.2004 год., издаден от ръководител екип при ТДД "Големи данъкоплатци" - гр. София и потвърждаващото го решение № 1382 от 22.07.2004 год. на Регионален данъчен директор - София, относно определен допълнително данък при източника за 1998, 1999 и 2000 год. върху доходите на следните лица: Суифт - Белгия, Блумбърг - САЩ, Телерейт- Германия, Стандарт енд Пауърс - Великобритания, Томсън Файненшъл Банк Великобритания и Уестърн Юниън - САЩ в размер на 54 115,23 лв. ведно с допълнително определените лихви, както и задължение за лихви върху недължим данък при източника върху доходите на Мидас Капити - Великобритания в размер на 673 709,06 лв. По отношение на определения допълнително данък при източника за 1998, 1999 и 2000 год. в размер на 54 115,23 лв. градският съд е изложил мотиви по отношение на доходите на всяко едно от чуждестранните юридически лица и защо намира ДРА за законосъобразен в тази си част. Така за определените задължения за доходите на "Суифт" - Белгия е прието за неоснователно възражението на жалбоподателя, че уговорената престация с дружеството по предоставяне на достъп до системата за международни разплащания не попада под приложното поле на дефинитивната клауза на чл. 12, т. 3 от Спогодбата между Република България и Кралство Белгия за избягване на двойното данъчно облагане на доходи и имущество и не съставлява нито авторско или лицензионно възнаграждение или техническа услуга по смисъла на § 1, т. 8 и 9 от ДР на ЗКПО /отм./. В тази насока са изложени мотиви, че данъчният орган не е обложил доходите, които се изплащат за пренос на данни, а са обложени доходите за лицензиране на софтуер и неговата поддръжка, които безспорно представляват доход за авторски и лицензионни възнаграждения и технически услуги по смисъла на § 1, т. 8 и 9 от ДР на ЗКПО /отм./ и същите правилно са квалифицирани като облагаеми по смисъла на чл. 12, ал. 2, т. 2 и 3 от ЗКПО /отм./. Съдът е разгледал съотношението за приложението на вътрешното законодателство и спогодбите за избягване на двойното данъчно облагане и е посочил, че данъчният орган е спазил същото, като размерът на данъчното задължение е уговорен съгласно спогодбата с Белгия, а надвнесения данък за 1999 год. е прихванат с други задължения на банката. По аналогични мотиви съдът е приел, че ДРА е законосъобразен и относно определени задължения за данък при източника за възнаграждения изплатени на "Уестър Юниън" - САЩ, при който данъкът е в размер на 15 % съгласно чл. 47 от ЗКПО /отм./ предвид липсата на СИДДО със САЩ. Градският съд е направил извод, че ДРА е законосъобразен и в частта относно определени задължения за данък при източника за възнаграждение, изплатени на "Блумбърт" - САЩ. В тази насока са приети за неоснователни възраженията на жалбоподателя относно характера на извършените плащания, тъй като от клаузите на сключения договор "Блумбърт" - САЩ в качеството си на наемодател предоставя на "ОББ" - АД в качеството си на наемател оборудване, компютърни програми и свързаната с тях документация, лиценз за използване на софтуер, които услуги следва да бъдат квалифицирани като авторски и лицензионни възнаграждения съгласно легалното определение по § 1, т. 8 от ДР на ЗКПО /отм./, подлежащи на облагане с данък при източника съгласно чл. 7, ал. 5, т. 5 и чл. 12, ал. 2, т. 2 и 4 от ЗКПО /отм./. Градският съд е счел за законосъобразни и констатации на ДРА относно определените задължения върху изплатени възнаграждения на "Стандарт енд Пауърс" и "Томсън файненшъл банк" - САЩ за извършената от тях техническа услуга по смисъла на § 1, т. 9 от ДР на ЗКПО /отм./. За неоснователни са приети възраженията на жалбоподателя против тази част от ДРА, като е приел, че услугата по даване на кредитен рейтинг е такава, при която едно лице иска от една или повече кредитни агенции да определят след преглед на определени показатели и критерии кредитен рейтинг съобразно възприета квалификация, като по преценка на възложителя даденият кредитен рейтинг се рекламира и използва с цел популяризиране на дейността и привличане на контрагенти, като този вид услуга притежава елементи както на консултиране, така и на маркетингово проучване, които ползват данъчния субект за подобряване на бъдещата му дейност. Градският съд е намерил ДРА за законосъобразен и в частта за определени задължения за данък при източника върху възнаграждения за указани услуги от "Телерейт" - Германия. Описвайки сключените договори с дружеството съдът е направил извод, че по силата на тях банката получава оборудване, компютърни програми и свързаната с тях документация под наем, поради което извършените услуги от дружеството следва да се квалифицират съгласно разпоредбата на чл. 12, ал. 2, от ЗКПО /отм./, поради което законосъобразно данъчният орган е начислил данък при източника по чл. 34, ал. 4 от закона в размера, определен в чл. 47 от закона предвид не доказване на наличието на условия за прилагане на СИДДО с Германия. На база на изложеното е направен краен извод за законосъобразност на ДРА в частта му относно определени задължения за данък при източника в размер на 54 115,23 лв. ведно с допълнително определените лихви за забава. Във връзка с последните са изложени и обстойни мотиви защо съдът не възприема възражението на жалбоподателя за изтекла тригодишна погасителна давност. Съдът е изложил и обстойни мотиви за частта от ДРА, с която на банката са определени лихви по реда на чл. 144, ал. 2, т. 3 от ДПК /отм./ върху доходите на "Мидас Капити" - Великобритания, като е разгледал възражението на жалбоподателя, че не дължи лихви, тъй като не са удържани данъци при източника предвид на разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от СИДДО с Великобритания, чийто местно лице е "Мидас Капити", както и че неправилно е прието, че условията за прилагане на СИДДО с Великобритания е следвало да бъде доказана до датата, на която съгласно българския закон изтича срокът за плащане на данъка при източника и че нормата на чл. 144, ал. 2, т. 3 от ДПК /отм./ е загубила значение след обявяването на Наредба № 5 за нищожна. В тази връзка съдът е приел, че нормата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на

Република България и чл. 17, ал. 1 от ЗКПО /отм./ прогласяват пряко приоритета на международния договор над вътрешното право, но прилагането на един международен акт винаги зависи от определени предпоставки, които го правят относим към съответното правоотношение. Посочено е, че нормата на чл. 34, ал. 4 от ЗКПО /отм./ създава задължения за данъчно задължените лица и едноличните търговци да начисляват на чуждестранните лица и персонифицираните дружества данък при източника върху доходите, изброени в чл. 12, ал. 2 от ЗКПО /отм./ и нереализирани чрез място на стопанска дейност или определена база по смисъла на § 1, т. 24 от ДР на ЗОДФЛ, което означава, че задължението възниква по силата на вътрешното законодателство и едва след това се поставя въпросът за приложимостта на съответната спогодба. В продължение е изложено, че нормите на СИДДО не създават ново данъчно право, а те само разпределят компетентността на държавите по отношение на данъчното облагане на данъчните субекти и изхождайки от тази цел нормите им определят съдържанието на понятията, които имат пряко отношение към индивидуализирането на субекта и обекта на облагането и регламентират подробно уредбата за прилагането им. На база на изложеното е направен извод, че самите договори не предвиждат автоматично прилагане на нормите им, а изискват установяване на определени предпоставки и затова законосъобразно данъчните органи са приели, че до доказване на условията за прилагане на СИДДО данъкът при източника се дължи в размера и сроковете, определени със ЗКПО /отм./. Градският съд е приел за неоснователно възражението на жалбоподателя, че след прогласяване на нищожността на Наредба № 5 за реда и процедурите за прилагане на СИДДО нормата на чл. 144, ал. 2, т. 3 от ДПК /отм./ е загубила своето значение. Изложени са мотиви, че Наредба № 5 има за цел създаването на определени процесуални правила относно реда и начина на установяване на материално-правните предпоставки, които са от пряко значение за прилагане на всяка СИДДО, но не регламентира тези основания. В продължение е посочено, че независимо от липсата на законов или подзаконов нормативен акт, определящ процедурите за прилагане на СИДДО към процесния период, за да бъде приложена спогодбата следва да бъде установено осъществяването на предвидените в самата спогодба предпоставки и когато установяването на тези предпоставки не осъществено преди срока по чл. 55, ал. 1 от ЗКПО /отм./, определен за внасяне на данък при източника, платецът на дохода следва да начисли и удържи данъка по чл. 34, ал. 4 от ЗКПО /отм./, като в противен случай следва да понесе отговорността за лихви, определена в чл. 144, ал. 2, т. 3 от ДПК /отм./. Посочено е, че тази норма влиза в сила от 1.01.2000 год. и в нея изрична се регламентира, че се дължи лихва и върху задължение на чуждестранно лице за данъци, удържани при източника от датата на начисляването им от местното лице, платец на дохода до деня, когато чуждестранното лице докаже наличието на основания за прилагане на данъчна спогодба, по която Република България е страна. Градският съд е отбелязал, че систематичното тълкуване на нормата налага изводът, че лихва се дължи независимо от факта, че тя е акцесорно по своята същност задължение и че по силата на съответната спогодба доходът не подлежи на облагане в Република България и в противен случай би се обезсмислило нейното създаване предвид наличието на чл. 144, ал. 1 от ДПК /отм./, определяща дължимостта на лихвата при наличие на главно задължение, в който смисъл е и трайната практика на ВАС. На база на изложено е направен краен извод за законосъобразност на издадения ДРА.

Решението на Софийски градски съд е правилно и законосъобразно.

Систематизирани, оплакванията на касатора се свеждат до следното:

• неправилно изводи на градския съд за действителност на издадения ДРА, без да бъде съобразено, че при издаването му са допуснати нарушения на процесуалните разпоредби, които водят до неговата нищожност;

• неправилно тълкуване на приложените по делото договори, сключени с Суифт - Белгия, Блумбърг - САЩ, Телерейт - Германия, Стандарт енд Пауърс - Великобритания, Томсън Файненшъл Банк Великобритания и Уестърн Юниън - САЩ, в резултат на което е направен необоснован извод за характера на услугата, за която банката е заплащала съответно възнаграждение, в резултат на което неправилно е приложен материалния закон и е прието, че върху заплатените суми се дължи данък при източника по чл. 34, ал. 4 от ЗКПО /отм./;

• неправилни изводи на решаващия съд относно приложението на тригодишната погасителна давност по чл. 111, б. "б", предл. 2 от ЗЗД;

• неправилно приложение на материалния закон относно изводите на съда за определяне на лихви върху недължим данък при източника върху доходите на "Мидас Капити" - Великобритания.

Направените оплаквания са неоснователни.

В мотивите на решението си градският съд е приел, че ДРА е издаден от компетентен орган, в кръга на неговите правомощия и по установения от закона ред и форма. Този негов извод е правилен и обоснован. От данните по делото е видно, че оплакване за нищожност на ДРА не е направено в жалбата, подадена до градския съд, а същото е направено в последното съдебно заседание, проведено на 17.06.2008 год. и подробно е развито в писмената защита на жалбоподателя, депозирана по делото. Същото не е обсъдено подробно от градския съд, но изводът му за действителност на ДРА по същество е верен. Доводите на касатора за нищожност на акта се градят на виждането му, че заповед № 062/18.07.2000 год. е бланкетна, без посочване на конкретното длъжностно лице, което следва да издаде акта за възлагане на данъчната ревизия, поради което не може да бъде направена никаква връзка между тази заповед и овластяването на лицето Красимир Неделчев Стефанов, който е издал акта за възлагане на данъчната ревизия. Направеното оплакване е неоснователно. Съгласно чл. 68, ал. 1, т. 1 от ДПК /отм./, данъчна ревизия може да се възлага от териториалния данъчен директор или определен от него орган на териториалната дирекция на данъчната администрация за данъчните субекти, регистрирани или подлежащи на регистрация в териториалната данъчна дирекция, както и в случаите по чл. 72 и 73. Определението за органи на данъчната администрация е дадено в чл. 235, ал. 1 от ДПК /отм./, а чл. 235, ал. 2 от същия предоставя възможност на главния данъчен директор, регионалния данъчен директор и териториалния данъчен директор да оправомощават със заповед своите заместници или да определят други длъжностни лица да упражняват техните правомощия. В случая със заповед № 062 от 18.07.2000 год. /л. 24 от първоинстанционното дело/ териториалният данъчен директор на Тдд "Големи данъкоплатци" на осн. чл. 235, ал. 2 от ДПК /отм./ е упълномощил данъчен орган, заемащ длъжността началник на отдел "Данъчни ревизии" в Тдд "Големи данъкоплатци" да издава актовете за възлагане на данъчни ревизии по чл. 68, ал. 1, т. 1 от ДПК. Непосочването на конкретното име на лицето, което заема длъжността началник на отдел "Данъчни ревизии" в Тдд "Големи данъкоплатци", не прави заповедта без адресна и не мотивирана, а и подобно изискване не се съдържа в закона. По силата на чл. 235, ал. 2 от ДПК /отм./ директорът на ТДД има правомощие да упълномощи определен данъчен орган да издава заповеди за възлагане на ревизии по чл. 68, ал. 1, т. 1 от ДПК /отм./, а кое лице заема тази длъжност следва да се прецени към датата на издаването от негова страна на съответната заповед. В конкретния случай по делото е представено допълнително споразумение към трудов договор № 2969 от 1.03.2002 год. /л. 24 от първоинстанционното дело/, от което е видно, че Красимир Неделчев Стефанов заема длъжността "началник отдел "Данъчни ревизии" при Тдд "Големи данъкоплатци" - София от датата на споразумението, поради което към датата на издаване на акта за възлагане на данъчна ревизия № 362/7.10.2003 год. той е имал това качество, което изисква заповед № 062 от 18.07.2000 год. на териториалния директор, за да може да издава заповеди по чл. 68, ал. 1, т. 1 от ДПК /отм./. В този смисъл направеното оплакване за нищожност на издадения ДРА поради липса на компетентност на лицето, издало АВДР се явява неоснователно.

По отношение на определените задължения за данък при източника за заплатени възнаграждения на Суифт - Белгия, Уестърн Юниън - САЩ и Блумбърг - САЩ в касационната жалба се правят оплаквания за допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Навеждат се доводи, че съдът неправилно е определил заплатените възнаграждения като такива за услуги по предоставяне на авторски и лицензионни възнаграждения, без да бъде съобразен действителния характер на сключените договори с тези дружества и в нарушение на даденото определение за авторски и лицензионни възнаграждения дадено в Коментара към Модела на данъчните спогодби на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Направеното оплакване е неоснователно. За да определи какъв е характерът на услугата, за която банката е заплатила съответно възнаграждение, градският съд е извършил анализ на клаузите на сключените договори между посочените чуждестранни дружества и банката. В случая няма позоваване на заключението на вещото лице по изслушаната техническа експертиза/определянето на характера на услугата е правен въпрос, отговор на който следва да даде съдът, макар и заключението на експерта да е в същия смисъл/, поради което е неоснователно оплакването за вътрешно противоречие на мотивите. При извършен всестранен анализ на договорите е направен верен извод за характера на извършената услуга, попадането й в приложното поле на понятието авторско или лицензионно възнаграждение или техническа услуга по смисъла на § 1, т. 8 и 9 от ДР на ЗКПО /отм./ и съответно облагането й по чл. 12, ал. 2, т. 2 и 3 от ЗКПО /отм./.

По сходен начин стои въпросът и за характера на услугите, предоставяни от Телерейт- Германия, Стандарт енд Пауърс - Великобритания и Томсън Файненшъл Банк Великобритания.

Неоснователни са и оплакванията на касатора досежно изводите на съда за срока на погасителната давност за лихвите, определени върху задълженията за данък при източника. На база на тълкуване на съответни разпоредби от ДПК /отм./ - чл. 13, ал. 2, т. 1, § 1, т. 5 от ДР, чл. 139, ал. 1 и чл. 140, градският съд е направил законово обоснован извод, че вземането за лихви също има публично-правен характер, поради което за института на погасителната давност се прилагат разпоредбите на ДПК /отм./, а не тези на гражданското право, регламентирани в ЗЗД. Като допълнителни аргументи в тази насока съдът е посочил и сега действаща правна уредба, според която - чл. 162, ал. 2, т. 8 от ДПК лихвите върху задължения за данъци изрично са определени като публични вземания.

По-голяма част от оплакванията в касационната жалба се отнасят до частта от решението на градския съд, с която е потвърден ДРА в частта относно определените задължения за лихви върху доходите на "Мидас Капити" - Великобритания. Навеждат се аргументи, че поначало данъчният орган и съда правилно приемат, че по силата на СИДДО с Великобритания доходите за услуги, извършени от посоченото дружество не подлежат на облагане с данък при източника в Република България, но независимо от това неправилно се приема, че дължи лихва за забава. Конкретно се прави оплакване, че първоинстанционният съд в противоречие със закона е възприел тълкуването на административния орган, че наличието на условия за прилагане на СИДДО е следвало да бъде доказано най-късно до датата, на която съгласно българския закон изтича срокът за начисляване на данъка. Твърди се още, че вземането за лихви има акцесорен характер, поради което няма правна логика след като е безспорно недължимостта на данъка да се начисляват лихви за забава. Излагат се и аргументи, че чл. 144, ал. 2, т. 3 от ДПК /отм./ следва да се тълкува систематически с чл. 144, ал. 1 и 2, т. 1 и 2 от ДПК /отм./ за да се достигне до точния смисъл на закона, при което тълкуване следва изводът, че за да е налице отговорност за забавено плащане първо следва да е налице отговорност за самото плащане, каквато в случая не е налице. Посочва се и това, че решаващият съд не е съобразил обстоятелството, че с решение на ВАС № 2071 от 6.04.2000 год. Наредба № 5 за реда и процедурите за прилагане на спогодбите за избягване на двойно данъчно облагане е прогласена за нищожна, поради което няма процедура относно срока, до който следва да се докаже наличието на условия за прилагане на СИДДО и разпоредбата на чл. 144, ал. 2, т. 3 от ДПК /отм./ се явява опразнена от съдържание.

Направените оплаквания са неоснователни.

Съгласно чл. 144, ал. 2, т. 3 от ДПК /отм./ законна лихва се дължи и върху задължения на чуждестранно лице за данъци, удържани при източника - от датата на изтичането на срока за внасянето им съгласно българското законодателство от местното лице, платец на дохода, до деня, когато чуждестранното лице докаже наличието на основание за прилагане на данъчна спогодба, по която Република България е страна. В нормата на чл. 16, ал. 1 от ЗКПО /отм./ е предвидено, че когато в Спогодба за избягване на двойното данъчно облагане (СИДДО), ратифицирана от България, се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на този закон, се прилагат разпоредбите на съответната международна спогодба. След прогласяването на нищожността на Наредба № 5 за реда и процедурите за прилагане на СИДДО с решение на Върховния административен съд № 2071 от 18.04.2001 год. и преди приемането на раздел VIII от дял трети на ДПК - Процедури за прилагане на СИДДО, с ДВ, бр. 42 от 2003 год. не съществуват нормативно предвиден ред и процедури по прилагане на СИДДО. От това обаче не следва, че спогодбите могат да бъдат прилагани, без да се държи сметка за нормите от вътрешното ни законодателство. Съгласно чл. 34, ал. 4 ЗКПО /отм./ платецът на дохода има качеството на задължено лице за данък върху платения от него доход на чуждестранно лице. Данъчното задължение се носи от получателя на дохода, но според посочената разпоредба следва да бъде начислено и внесено от платеца на дохода. В разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗКПО /отм./ е определено, че платците на еднократните данъци при източника по чл. 34, ал. 4 ЗКПО са длъжни да удържат дължимите данъци и да ги внесат в бюджета в срок до края на месеца, следващ месеца на начисляването, а на основание чл. 58 от същия закон за неудържаните и невнесени в срок дължими данъци се дължат лихви съгласно ЗЛДТДПДВ. Поради това, че задължението по чл. 34, ал. 4 ЗКПО се носи от платеца на дохода, именно той следва да прецени дали в конкретния случай е приложима СИДДО. Прилагането на СИДДО с определена държава винаги може да бъде извършено, след като се установи дали са налице предвидените в самата спогодба предпоставки за приложимостта й, като например установяване качеството на местно лице по отношение на едната или двете от договарящите държави, вида на получения доход и облагането му в държавата, по отношение на която лицето има качеството на местно лице. Следователно независимо от липсата на законов или подзаконов нормативен акт, определящ процедури за прилагането на СИДДО към процесния период, за да бъде приложена спогодбата, следва да бъде установено осъществяването на предвидените в самата спогодба предпоставки. Именно в случаите, при които установяването на тези предпоставки не е осъществено преди срока по чл. 55, ал. 1 ЗКПО, определен за внасяне на данъка при източника, платецът на дохода следва да удържи и начисли данъка по чл. 34, ал. 4 ЗКПО или ако не го стори - да понесе отговорността за лихви, предвидена в чл. 144, ал. 2, т. 3 ДПК. Предвид посочената правна уредба следва да бъде прието, че в процесния случай данъчният орган правилно е начислил лихви върху изплатения доход за периода от изтичането на срока по чл. 55, ал. 1 ЗКПО до датата, на която са били представени доказателствата за наличието на материалноправните основания за прилагане на спогодбата. Като е стигнал до същите изводи градският съд не е допуснал нарушение на закона, твърдяно в касационната жалба.

Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Софийски градски съд не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила.

При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на ответната по касация дирекция сумата 15006,49 лв. юрисконсулско възнаграждение.

Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо А отделение,