Решение № 1308 от 2.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 9195/2009 г.

Решение № 1308 от 2.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 9195/2009 г., I о., докладчик съдията Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

С решение № 1300 от 14.03.2009 г., постановено по адм. д. № 2981/07 г. Административен съд - София град, първо отделение, седемнадесети състав, е отхвърлил жалбата на "Експресстрой - ТА" - ООД - гр. Перник, срещу ревизионен акт № 1406 - 1402/27.02.2007 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - Перник, в частта в която на дружеството е отказано да бъде признато право на данъчен кредит в размер на 20 039,20 лв. по фактура № 653 от 13.12.2005 г., издадена от "Боко" - ЕООД, в резултат на което е извършена корекция на декларирания ДДС за възстановяване и са определени лихви за забава в размер на 2 924,64 лв., и е осъдил "Експресстрой - ТА" - ООД - гр. Перник да заплати на Д "ОУИ" - гр. София разноски по делото в размер на 909,88 лв. юрисконсулско възнаграждение.

Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от "Експресстрой - ТА" - ООД - гр. Перник чрез пълномощника му адв. Валя Крумова. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд София град и вместо него да постанови друго такова по същество на спора, с което да отмени ревизионен акт № 1406 - 1402/27.02.2007 г. на ТД на НАП - Перник в обжалваната му част като незаконосъобразен.

Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София чрез своя процесуален представител взема становище, че решението на Административен съд - София град е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Претендира се присъждане на разноски.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение.

Върховният административен съд, състав на първо а отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледани по същество е не основателна.

С решението си Административен съд София град е отхвърлил жалбата на "Експресстрой - ТА" - ООД - гр. Перник, срещу ревизионен акт № 1406 - 1402/27.02.2007 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - Перник, в частта в която на дружеството е отказано да бъде признато право на данъчен кредит в размер на 20 039,20 лв. по фактура № 653/13.12.2005 г., издадена от "Боко" - ЕООД, в резултат на което е извършена корекция на декларирания ДДС за възстановяване и са определени лихви за забава в размер на 2 924,64 лв. Административният съд е описал много подробно фактическата обстановка, установена по време на ревизията, както и основанията на органа по приходите, поради което е отказано право на данъчен кредит по процесната фактура - отсъствие на условие по чл. 64, ал. 1, т. 4 от ЗДДС (отм.), както и наличие на хипотеза по чл. 65, ал. 4, т. 4 от ЗДДС (отм.). Съдът е разгледал и отговорил много подробно всяко едно от възраженията на жалбоподателя, като в тази насока е обсъдил и ангажираните от последния доказателства в хода на съдебното производство. Изграден е краен извод за законосъобразност на РА в обжалваната му част и неоснователност на жалбата.

Решението на административния съд е правилно и законосъобразно.

Систематизирани, оплакванията на касатора се изразяват в следното:

• допуснато нарушение на съдопроизводствените правила относно разпределяне на доказателствената тежест в процеса, като в нарушение на чл. 170, ал. 1 от АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК съдът е приел, че в тежест на задълженото лице е да докаже изпълнението на законовите условия за възникване на право на данъчен кредит;

• нарушение на материалния закон изразяващо се в това, че не е съобразено добросъвестното поведение на дружеството и че на същото са определени задължения поради неправомерно поведение на трето лице, което противоречи на европейските директиви;

• нарушение на разпоредбата на чл. 73а от ЗДДС.

Направените оплаквания са неоснователни.

На първо място не е налице нарушение на съдопроизводствените правила относно разпределение на доказателствената тежест в процеса. Нормите на ДОПК не съдържат правила за разпределение на доказателствената тежест в процеса на съдебно обжалване на ревизионни актове/изключая специалната разпоредба на чл. 124, ал. 2 от кодекса относно доказателствената сила на фактическите констатации на РА при особени ревизии, какъвто не настоящия случай/, поради което намират приложение общите принципи на разпределение на доказателствената тежест. Цитираната разпоредба на чл. 170, ал. 1 от АПК, намираща приложение в случая по силата на препращащата разпоредба на § 2 от ДР на ДОПК, определя, че административният орган и лицата, за които оспореният административен акт е благоприятен, трябва да установят съществуването на фактическите основания, посочени в него и изпълнението на законовите изисквания за издаването му. Тази разпоредба е своеобразно проявление в административното право на общия принцип за разпределяне на тежестта на доказване, формулиран в чл. 154, ал. 1 от ГПК /нов/, според който всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Наличието на кумулативните условия за възникване на право на данъчен кредит по смисъла на чл. 63 и сл. от ЗДДС (отм.), респективно отсъствието на някоя от хипотезите по чл. 65, ал. 4 от същия кодекс, които възпрепятстват възникването му, са факти от обективната действителност, наличието или отсъствието на които е свързано с възникването на благоприятни последици за жалбоподателя - възникване на право на данъчен кредит по определена фактура. Поради това обосновано е прието от административния съд, че в тежест на задълженото лице е да докаже наличието на условията за възникване на право на данъчен кредит, респективно отсъствието на някоя от хипотезите по чл. 65, ал. 4 от ЗДДС (отм.) и твърдението за допуснато нарушение за разпределение на тежестта на доказване се явява неоснователно.

Неоснователно е и оплакването на касатора за нарушение на материалния закон предвид добросъвестното поведение на ревизираното дружество. Наличието на условия за възникване на правото на данъчен кредит, респективно отсъствието на хипотези по чл. 65, ал. 4 от ЗДДС (отм.) са факти от обективната действителност, а на субективното отношение към тях от страна на задълженото лице правните норми не предават правно значение.

Твърдението за допуснато приложение на разпоредбата на чл. 73а от ЗДДС също е неоснователно. Процесната доставка, по която е отказано право на данъчен кредит, е извършена през м. 12/05 г., т. е. по време на действалия до 31.12.2006 г. Закон за данък добавена стойност, който закон не съдържа разпоредба с означение чл. 73а. Такава разпоредба се съдържа в ЗДДС, който е в сила от 1.01.2007 г., но същата не е придадено изрично обратно действие, предвид изискването на чл. 14, ал. 1 от ЗНА, поради което тя е неприложима в случая и дадената в нея правна регламентация е не приложима за процесния спор.

При извършената служебна проверка при условията на чл. 218, ал. 2 от АПК не се констатира неправилно приложение на материалния закон. Даденото тълкуване на правните разпоредби е в съответствие с установената съдебно практика и се споделя от настоящата инстанция. Фактите и обстоятелствата по делото са коментирани много подробно, изградените въз основа на тях правни изводи са логически издържани и аргументирани, в съответствие със закона и се споделят от настоящата инстанция.

Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Административен съд - София град не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила.

При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на ответната по касация дирекция сумата 909,28 лв. юрисконсулско възнаграждение.

Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо А отделение,