Решение № 116 от 14.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2072/2013 г.

Решение № 116 от 14.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2072/2013 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Ирина Петрова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Ответникът [фирма], [населено място] обжалва Решение № 1832/21.11.2012 г. по т. д. № 503/2010 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав в частта, с която след отмяна на решението на СГС по т. д. № 566/2008 г. за отхвърлянето на предявения като евентуален иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД, е поставено друго, с което дружеството е осъдено да заплати на Икономически университет [населено място] сумата 581 472 лв. - обезщетение за имуществени вреди от неправомерното разрушаване на сградите-хотели "М." и "Е." в комплекс "Златни пясъци", върху които университетът е имал учредено право на ползване. Решението на въззивната инстанция в частта, с която е оставено в сила решението на СГС за отхвърляне на главните искове за сумата 950 000 лв. - обезщетение за претърпени вреди от неизпълнение на договор от 18.10.2002 г.; за сумата 950 000 лв. - пропуснати ползи; за сумата 396 000 лв. - неустойка за забава за периода 28.02.2005 г. - 28.02.2008 г. и за заплащане на обезщетение за вреди на деликтно основание за разликата над 581 472 лв., не е предмет на касационно обжалване и е влязло в сила. С определение № 21 от 10.01.2014 г. касационното обжалване е допуснато на основание т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС за проверка допустимостта на въззивното решение в частта за уважаването на иска по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД, с оглед изложените от ищеца твърдения, очертаващи противоправността на деянието и естеството на неправомерните действия, на които е основан искът за реализиране на деликтната отговорност. С касационната жалба се иска отмяна на решението и отхвърляне на иска с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД. Поддържаните касационни основания са за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост при формиране на изводите на въззивната инстанция за наличието на фактическия състав на отговорността по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД и по отхвърленото възражение за изтекла погасителна давност. След допускане на касационното обжалване касаторът поддържа и становището, че решението в обжалваната част е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск - направените уточнения на деликтната претенция са недопустими, тъй като касаят промяна и на основанието и на петитума на иска. Насрещната страна Икономически университет Варна оспорва основателността на касационната жалба по подробно посочени в съдебното заседание на 28.04.2014 г. съображения, изложени и писмено. В съдебното заседание на 16.06.2014 г. встъпилият помагач на ищеца - Държавата чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството изразява становище за неоснователност на касационната жалба и поддържа изложеното от ИУ Варна по съществото на спора. Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т. о., като взе предвид данните по делото и доводите на страните, на основание чл. 290 ГПК, приема следното: В исковата молба ищецът Икономически университет - Варна е твърдял, че на 18.10.2002 г. сключил договор с праводателя на ответника [фирма]. Дружеството поело задължение на мястото на двата хотела "Е." и "М.", находящи се в УПИ-2, кв. 49 по плана на комплекс "Златни пясъци", върху които ищецът имал учредено право на безвъзмездно ползване, да изгради "хотелски комплекс с възможности за осъществяване на практическо обучение и следдипломна квалификация, включително и за университета", както и в срок до 1.09.2003 г. да построи или надстрои сграда /имот/ с разгърната площ 1 100 кв. м. в чертите на [населено място], [улица]", който да предостави безвъзмездно за стопанисване и управление от Университета за нуждите на колежа по туризъм, като този имот, бъде заменен "съгласно действащото законодателство" с правото на строеж върху УПИ-2, кв. 49 по плана на к-с "Златни пясъци". Ищецът изпълнил поетите с договора задължения- на 28.10.2002 г. оттеглил възраженията си срещу висящата процедура по ЧИЗРП, чрез МОН инициирал действия за промяна на статута на хотелите и с Решение на МС № 780/25.11.2002 г. сградите били обявени за частна държавна собственост. Ответникът придобил собствеността върху УПИ-2, кв. 49 по плана на комплекса с нот. акт от 30.08.2002 г., разрушил хотелите и на тяхно място построил собствена туристическа хотелска база, която не отговаряла на характеристиките на уговорения в договора обект. Дружеството не предприело никакви действия по изпълнение на второто си задължение-да построи или надстрои имот в чертите на [населено място], [улица]. При тези фактически твърдения са били предявени като главни кумулативно съединени искове на договорно основание. При условията на евентуалност е предявен иск на деликтно основание за сумата 950 000 лв. претърпяна загуба, изразяваща се в стойността на разрушените хотели в к-с "Златни пясъци", респ. правото на строеж върху земята по пазарни цени, поради съзнателно и неправомерно въвеждане на ищеца в заблуждение относно характеристиките на новопостроените сгради; в условията на евентуалност спрямо първия, втори деликтен иск за същата сума, представляваща пропуснатата полза от наемна цена на хотелите, който не е поддържан в хода на процеса, и следващи евентуални искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и по чл. 59 ЗЗД. С молба от 7.07.2008 г. ищецът е посочил, че претенцията му по иска на деликтното основание /т. 2.1.1. от исковата молба/ е за пазарната стойност на вещното право да се владеят и ползват сгради - публична държавна собственост върху чужд терен, предоставени за безсрочно и безвъзмездно ползване. Уточнено е, че на основание чл. 89 ЗВО, чл. 15 ППЗДС и чл. 14 ЗДС университетът има право да управлява сградите - да владее и ползва от свое име, за своя сметка и отговорност, и че това право има имуществен характер и погасяването му в резултат на неправомерните действия на ответника, представлява имуществена вреда /претърпяна загуба/. Посочил е, че не поддържа претенцията си за заплащане стойността на двата разрушени хотела, а само заявената с молбата. С молба от 5.09.2008 г. ищецът е уточнил отново, че претенцията по т. 2.1.1 от исковата молба е пазарната стойност на вещното му право да ползва хотелите. Първоинстанционният съд е приел, че сключеният между страните договор е нищожен поради липса на съгласие относно съществените му условия и исковете, предявени на договорно основание, са отхвърлени като неоснователни. По иска, предявен на основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД са изложени мотиви, че твърдението е за причинени вреди поради съзнателно неправомерно въвеждане на ищеца в заблуждение относно характеристиките на новопостроения обект в к-с "Златни пясъци", но не е установено релевираното неправомерно деяние - при липсата на договор, установяващ обема на задълженията, построяването от ответника на сграда с различно предназначение, не е противоправно поведение. Отхвърлени са и останалите евентуални искове. Произнасяйки се по реда на чл. 196 сл. ГПК - отм. във вр. § 2, ал. 2 ПЗР на ГПК /2007 г./, въззивната инстанция е мотивирала, че процесният договор от 18.10.2002 г. не създава облигационна обвързаност между страните по договор за строителство и предварителен договор за замяна поради нищожност на сделката, обусловена от неопределеност на предмета й и изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на исковете, предявени на договорно основание, е потвърден. По иска за непозволено увреждане САС е приел, че с молбата от 7.07.2008 г. ищецът е посочил, че претендираната поради деликт загуба в размер на 950 000 лв. е пазарната оценка на предоставеното му право на владение и ползване на двата хотела - публична държавна собственост, учредено безсрочно и погасено в резултат на неправомерни действия на ответното дружество, поради което се претендира стойността на погасеното право, а не първоначално заявената имуществена вреда-стойността на разрушените хотели. Посочил е, че промяната на обстоятелствената част и петитума е своевременно заявена до връчването на препис от исковата молба и не представлява изменение на иска. Приел е, че с разрушаването на двете сгради е погасено правото на ИУ-Варна на управление върху имотите-държавна собственост, включващо и правото му като държавно юридическо лице да ги ползва и владее, на своя сметка и на своя отговорност /чл. 15, ал. 1 ППЗДС в актуална редакция 2000 г./. Мотивирал е, че това право не е отнето с решение на МС, а се е погасило с погиването на обектите. Обосновал е, че липсва волеизявление на държавата чрез оправомощения от закона орган за разпореждане с вещните права върху двата хотела, респ. доказателства за такова, а разрешенията за строителство не санират неправомерните действия по разпореждането с тях. Счетено е, че разрушаването на хотелите е инициирано от длъжностни лица на ответното дружество и на неоторизираното министерство. Посочено е, че не са представени доказателства в подкрепа на поддържаното, че събаряне на сградите е по волята на собственика, аргументирано с твърденията на встъпилото трето лице помагач-държавата за липса на волеизявление от нейна страна за разпореждане с хотелите. Решаващият извод е, че хотелите са неправомерно разрушени. Прието е за неоснователно възражението на ответника за липса на реално претърпени вреди поради необходимост от премахването на сградите по съображения, че представените писмени доказателства не установяват такава, а лошото състояние и опасностите от евентуално самосрутване, са взети предвид при определяне на оценката от вещите лица. Възражението на ответника за погасяване на претенцията с петгодишна давност е счетено за неоснователно. Въззивното решение е процесуално недопустимо. Искът е уважен на незаявено по надлежния ред основание, на непосочено фактическо твърдение относно естеството на деянието /противоправните действия/ като елемент от фактическия състав на деликта. С оглед принципа на диспозитивното начало, съдът е длъжен да се произнесе само по правопораждащите фактически твърдения, изложени в исковата молба и основаването на други, които не са релевирани по надлежния ред, води до недопустимост на съдебното решение. След като апелативния съд е констатирал, че с молбата пред първоинстанционния съд от 07.07.2008 г. ищецът е посочил, че претендира стойността на погасеното в резултат на неправомерните действия на дружеството право на ползване върху разрушените сгради, е дължал преценката, че това уточнение касае само начина на формиране на търсеното обезщетение /исковата сума/, но с него не се въвежда ново /различно/ фактическо основание за противоправността на деянието и не се посочва друго обстоятелство, относно това, в какво се състои неправомерното поведение. Заявеното твърдение за ангажирането отговорността поради "въвеждане в заблуждение относно характеристиките на новопостроените сгради в комплекс "Златни пясъци", не е променено с направеното уточнение, нито в хода на първоинстанционното производство. Поради това, решаващите изводи на въззивната инстанция за основателността на иска, основани на квалификацията /изражението/ на противоправността в "липсата на волеизявление на държавата за отнемане на правото на ползване по надлежния ред и на съгласие за разрушаване" и следващото от това "неправомерно разрушаване на сградите от длъжностни лица на ответното дружество и неоторизираното министерство", представляват недопустима подмяна на твърденията на ищеца, очертаващи противоправността на деянието и естеството на неправомерните действия, на които е основан искът за реализиране на деликтната отговорност. Твърдението по молбата от 7.07.2008 г. за "неправомерни действия на дружеството" не е тъждествено с приетото от апелативния съд изражение на несъобразеното с правния порядък поведение, поради което произнасянето на съда е в разрез с разпоредбата на чл. 2 ГПК (отм.) - извън пределите на дължимата защита, определена посредством заявеното в исковата молба и поддържано в хода на първоинстанционното производство съдържание /естество/ на противоправността на действията. Произнасянето извън спорното материално право и по основания, срещу които ответникът не се е защитавал, е недопустимо и обуславя обезсилване на решението и връщането делото на въззивния съд, при което той следва да разгледа от стадия на устните състезания подадената жалба съобразно релевираното от ищеца-въззивник основание за противоправността. По отношение на разноските за настоящото производство е приложима разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК. Предвид изложеното, ВКС, ТК, състав на Първо т. о., на основание чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3, предложение последно ГПК