Решение № 77 от 10.2.2025 г. на ВКС по г.д. № 20238002105331/2023 г.

Производство по чл.290 ГПК. Образувано по касационна жалба на И. В. А., чрез адв. Т. Е. и адв.К. Б., срещу решение № 128 от 13.07.2023 г. по в.гр.д.№ 95/2023 г. на Апелативен съд Пловдив в частта, в която се отхвърлят предявените искове на касатора против Прокуратурата на Република България, за обезщетение на имуществени вреди в размер на сумата от 130 369, 82 лева, представляваща пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, вкл. нормативни добавки и допълнително материално стимулиране, за периода от 08.06.2011г. до 21.01.2021г., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 13.12.2021г., до изплащането, както и лихви в размер на 39 726, 58 лева, за периода 13.12.2018г. - 13.12.2021г., на основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „Прокуратурата носи ли имуществена отговорност за пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, ако повдигнатото обвинение е станало причина за отстраняване от длъжност на служителя и дисциплинарното му уволнение?“ Отговор на материалноправния въпрос се дава в съдебната практика на ВКС, обобщена с т.1 на Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленум на ВС, в която се посочва, че на обезщетение подлежат всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица на непозволеното увреждане. Принципното разбиране в това тълкувателното постановление се прилага последователно при решаването на спорове за непозволено увреждане, когато се иска да бъде ангажирана отговорността на държавата. Дължимото обезщетение за имуществените вреди зависи от установените във всеки отделен случай факти и обстоятелства, въз основа на които съдът преценява дали са налице всички елементи на фактическия състав на увреждането - виновно и противоправно поведение, от което са настъпили вреди, при доказана причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи (ТР.№ 3/22.04.2004 г. по тълк. дело № 3/2004г. на ВКС, ОСГТК, т.11). Същите постановки са възприети в ТР № 5 от 15.06.2015 г. по тълк.дело № 5/2013 г. на ВКС, ОСГК, в мотивите на което се посочва, че държавата носи обективна отговорност за дейността на правозащитните органи. При обективната отговорност се прилага принципът на риска, а не на вината. След като е без значение дали увреждането се дължи на виновното поведение на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поема от този, който е създал риска. При обвинение в извършване на престъпление рискът не е за съда, а за прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес. Следователно, съдебната практика на Върховния касационен съд дава положителен отговор на поставения въпрос за отговорността на прокуратурата, в съответствие с изискванията на чл.51, ал.1 ЗЗД, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Като проявление на тази принцип, прокуратурата носи имуществена отговорност за дейността на правозащитните органи, в резултат на която са причинени вреди, вкл. от пропускането да се увеличи имуществото на незаконно обвиненото лице. За да възникне право на обезщетение за пропуснати ползи, обаче, вредата следва да е реална, а не предполагаема или хипотетична, както се посочва в мотивите на ТР № 3 от 13.01.2023 г. по тълк.дело № 3/2021 г. на ВКС, ОСГТК, т.е. при доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице е налице пропусната полза, която подлежи на обезщетяване. Във връзка с повдигнатия за тълкуване правен въпрос, междувременно е било постановено решение № 762/19.12.2024 г. по гр.д.№ 856/2024 г. на ВКС, ІV г.о., в което се приема, че когато работодателят действа при условията на обвързана компетентност, дисциплинарното уволнение на работника/служителя е резултат от действия на органите по досъдебното производство от повдигнатото обвинение, поради което прокуратурата носи отговорност за причинените имуществени вреди от неполучено трудово възнаграждение. В случаите, обаче, когато органът действа при оперативна самостоятелност, т.е. самостоятелно установява фактите по случая и има право да прецени дали да отстрани от работа работника или служителя, респ. да му наложи дисциплинарно наказание, или да не го стори, то липсва причинна връзка между повдигнатото обвинение и настъпилите вреди от неполучено трудово възнаграждение. Вредите, които не са в причинно- следствена връзка с незаконното обвинение за извършено престъпление, не се обхващат от обезщетението за имуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за тях държавата не отговаря. С оглед на дадения отговор на повдигнатия материалноправен въпрос и данните по делото, при проверка на правилността на решението, на основание чл.293 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд правилно е приел, че държавата чрез своите правозащитни органи отговаря за всички причинени вреди на пострадалия, когато му е било повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление, по което е признат за невиновен. Правилно също така, съдът е приел, че във връзка с проведените следствени действия против ищеца е издадена заповед от 27.06.2011 г. на директора на ОДМВР за отстраняването му от служба поради тежки дисциплинарни нарушения, а със Заповед № з- 2593 от 27.09.2011 г., той е дисциплинарно уволнен. След оправдателната присъда, И. В. А. е поискал да се възобнови административното производство по оспорване на издадената уволнителна заповед и с влязло в сила решение от 09.12.2020 г. по адм.дело № 6740/2020 г. на Върховния административен съд, тя е отменена, като считано от 21.01.2021 г., служителят е възстановен на работа и му е изплатено обезщетение поради незаконното уволнение за шест месеца в размер на 4263, 30 лева. При тези релевантни за спора обстоятелства, изложените от съда мотиви, че за служителя не е настъпила вреда /пропуснати ползи/ в пряка причинна връзка с действията на прокуратурата, тъй като не му е наложена мярката „отстраняване на обвиняемия от длъжност“, следва да бъдат споделени. С оглед дадения отговор на правния въпрос, решаващият извод на съда, че е прекъсната причинната връзка между действията по досъдебното производство, в което е повдигнато обвинение за престъпление от общ характер и пропуснатите ползи от неполученото трудово възнаграждение на незаконно обвинения служител, също е основателен. Работодателят е образувал дисциплинарно производство, като се е мотивирал с установените по следственото дело обстоятелства, но преценката му за налагане на дисциплинарното наказание не е при условията на обвързана компетентност, поради което отговорността за имуществени вреди не е на органите по досъдебното производство. Следователно, уволнението на ищеца, което неоправдано засяга неговите права, не е резултат от образуваното досъдебно производство, а от действията на дисциплинарно-наказващия орган, въз основа но които е било прекратено служебното правоотношение. Касационната жалба е неоснователна. Намаляването на имуществото на ищеца не е в пряка причинна връзка с повдигането на обвинение, поради което липсват предпоставките за ангажиране отговорност на държавата от действията на правозащитните органи. Направеното възражение от прокуратурата, в този смисъл, че дисциплинарното уволнение не е в причинна връзка с повдигането на обвинение на ищеца е основателно, тъй като преценката за това дали да прекрати служебното му правоотношение е на работодателя. Обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди в частта, в която се отхвърля иска на И. В. А. против Прокуратурата на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за обезщетение на вредите от неполучено трудово възнаграждение. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение