Решение № 6981 от 27.6.2023 г. на ВАС, VI о.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадена касационна жалба на директора на Фонд Гарантирани вземания на работниците и служителите при Националния осигурителен институт, чрез процесуален представител - главен юрисконсулт Ц. Минева, срещу Решение 771 от 19.10.2022 г., постановено по адм. дело 588/2022 г. по описа на Административен съд Пазарджик, с което е отменено Разпореждане 4506-40-38 от 10.05.2022 г. на директора на Фонд Гарантирани вземания на работниците и служителите при Националния осигурителен институт (ФГВРС при НОИ), с което на И. Генова е отказано изплащане на гарантирано вземане и преписката е върната на административния орган за решаване на въпроса по същество при спазване на задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона. С решението са присъдени и разноски в тежест на касатора. В жалбата са изтъкнати доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Ответникът - И. Генова не се явява и не се представлява в съдебното производство пред касационната инстанция. От страната е депозиран писмен отговор на подадената касационна жалба, чрез адвокат С. Димитрова, в който се оспорват фактическите констатации и изложените правни изводи. Претендира се същата да бъде оставена без уважение и да се потвърди решението на първоинстанционния съд, като се присъдят сторените разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура излага мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срок от надлежна страна участник в първоинстанционното производство. Като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания и извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, намира същата за неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Пазарджик е било Разпореждане 4506-40-38 от 10.05.2022 г. на директора на ФГВРС при НОИ, с което на основание чл. 26, ал. 3 от Закон за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (ЗГВРСНР), на И. Лазарова е отказано изплащане на гарантирано вземане, което тя претендира, че има към обявеното в несъстоятелност дружество ДКЦ ЕСКУЛАП-ЦИТОМЕД ООД. Процесното разпореждане е издадено в развилото се административно производство пред органа, във връзка с подадено от лицето заявление за отпускане на гарантирано вземане вх. 4502-12-43 от 29.10.2021 г., поради несъстоятелност на работодателя. От съдържанието му се установява, че работникът е декларирал обстоятелства, свързани с работата, която е осъществявал в дружеството, представил е доказателства за наличие на действителни трудовоправни отношения с ДКЦ ЕСКУЛАП-ЦИТОМЕД ООД от 01.06.2005 г. до 01.10.2019 г. По делото е депозирана Заповед 30 от 01.10.2019 г. за прекратяване на трудовото й правоотношение с работодателя, считано от 01.10.2019 г. От контролните органи на ТП на НОИ е извършената проверка, за която е съставен Констативен протокол КВ-5-12-01068238 от 31.01.2022 г., послужил като основание за издаване на процесното разпореждане. Ангажирани са доказателства относно началната дата на откриване на производство по несъстоятелност на дружеството работодател. С обжалваното решение Административен съд Пазарджик е извел обоснован правен извод, че след като в хода на проверката по чл. 5 от Наредбата за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя (само Наредбата ) не са събрани достатъчно доказателства, които сочат на основателност и размер на заявеното вземане, е следвало от страна на органа да бъде приложен чл. 26, ал. 3 ЗГВРСНР. При осъществения контрол за законосъобразност на оспорения административен акт съдът е изложил аргументи, че същият е постановен от компетентен орган, в рамките на законоустановените правомощия, които притежава на основание чл. 26, ал. 3 ЗГВРСНР, в предвидената от закона форма, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, свързани с неизпълнение на задължението, което има по чл. 35 и чл. 36 АПК, да изясни фактите и обстоятелствата по случая. Поради установената незаконосъобразност на акта, при наличие на основанието по чл. 146 т. 3 АПК административният съд е приел, че разпореждането следва да бъде отменено и преписката върната на административния орган, за ново произнасяне при спазване на задължителните указания по тълкуване на закона. Решението е правилно. В текста на чл. 3 ЗГВРСНР и според неговия предметен обхват са посочени видовете вземания на работниците и служителите, които са гарантирани по силата на същия закон. В случая първоинстанционният съд е установил, че на И. Генова се дължи гарантирано вземане представляващо трудово възнаграждение. Правопораждащите факти, при наличието, на които на И. Генова следва да се заплатят процесните суми, са разписани в текста на разпоредбата на чл. 4 ЗГВРСНР. В административното производството по издаване на разпореждане за изплащане на гарантирано вземане или за неговия отказ законодателят е предвидил, че трябва да бъдат представени съответните доказателства. Изискуемите се документи за установяване на правото са упоменати в чл. 4 и чл. 5 от Наредбата. В конкретната хипотеза административният съд правилно не е уважил възраженията на касатора относно действителността на справката по образец на Приложение 1 към чл. 4 ал. 1 от Наредбата, като писмено доказателство. Дори и да се приеме тезата на жалбоподателя, това не означава, че за И. Генова липсва право на гарантирано вземане. Чрез справката се установява вида и размера на вземането, а не правото на такова. Следователно, в случая, след като изплащането на гарантираното вземане е отказано не защото не са налице материалните предпоставки, а защото липсват документи, въз основа на които да се извърши преценка за правото на заявителя, то хипотезата на чл. 26, ал. 3 ЗГВРСНР относно отказ за изплащането на гарантираното вземане, е неприложима. Обосновани са изводите на първоинстанционния съд, формирани въз основа на събраните доказателства, обуславящи липсата на достатъчно факти и обстоятелства, които могат да бъдат отнесени към хипотезата на чл. 26, ал. 3 ЗГВРСНР относно отказ за изплащането на гарантираното вземане. Административният орган е нарушил основния принцип по чл. 9, ал. 2 от АПК - да се съберат всички необходими доказателства, независимо дали има искане от страните за това. Установяването на съществуването или несъществуването на фактическите основания, посочени в административния акт е в тежест на административния орган. Произнасянето на органа, трябва да е мотивирано въз основа на изясняването на всички изискуеми предпоставки и събрани доказателства съгласно нормативната уредба, което в случая не е извършено. Съдът е изложил мотиви за нарушенията на чл. 35 от АПК и е дал указания относно проверките, които следва да извърши административният орган след връщане на преписката за ново произнасяне. Налице е и несъобразяване с нормата на чл. 36 от АПК, регламентираща задължение за административния орган, относно събирането на доказателства. Горните обстоятелства подкрепят извода за незаконосъобразност на оспорения акт, поради издаването му при съществени нарушения на административнопроцесуалните правила за изясняване на всички факти и обстоятелства от значение за случая. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, претенцията на ответника за присъждане на разноски е основателна, но само до размера от 600 лева представляващи адвокатско възнаграждение за представителство пред касационната инстанция. В останалата си част те са присъдени с първоинстанционното решение. На основание §1, т. 6 от ДР на АПК те следва да бъдат заплатени от Националния осигурителен институт. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, шесто отделение,