Решение № 5239 от 17.5.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството се развива по реда на с чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Контролиращ служител в ГКПП Аерогара София против решение 1750 от 17.03.2022 г. по адм. дело 1265/2022 г. на Административен съд София град, с което е отменен отказ за влизане в страната 55 от 09.02.2022 година на лицето А. Назар. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209 т. 3 от АПК. Оспорения отказ бил издаден в изискуемата по закон форма, от компетентен орган. Правилно било прието, че са налице основанията, предвидени в чл. 10 ал. 1 т. 17 и 22 от ЗЧРБ. Актът бил съобразен с утвърдения формуляр, като в същия били направени съответните отбелязвания. Излагат се съображения относно приложимостта на нормите на ЕС и обстоятелството, че лицето, на което е отказано влизане в страната не е гражданка на Европейския съюз, което ограничава свободното му придвижване. Твърди се, че лицето не е обосновало целта и условията на престоя си, а това е дало основание за издаване на оспорения отказ. Иска се отмяна на решението на Административен съд София град. Ответната по жалбата страна, представлявана от редовно упълномощен процесуален представител оспорва жалбата и твърди, че е неоснователна. Претендира присъждане на разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Счита, че атакуваното съдебно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на А. Назар, гражданка на Пакистан срещу отказ за влизане в страната, издаден от контролиращ служител на ГКПП Аерогара София. С оспореното решение, административния акт е отменен като незаконосъобразен. За да се произнесе съдът е приел за установено, че А. Назар е гражданка на Пакистан и притежава еднократна български виза тип С, издадена на 21.01.2022г., с разрешен срок на пребиваване 49 дни, считано от 21.01.2022г. до 26.03.2022г. На 09.02.2022г. лицето е пристигнало в страната на ГКПП Аерогара София. Назар е била посрещната от нейната сестра и съпруга ѝ на Термнал 2 на Аерогара София. Установено е, че двамата имат разрешение за пребиваване в страната от м. октомври 2021г., като по същата време са изплатили покана за посещение на жалбоподателката. При така установените факти, отговорния служител приел, че е невъзможно Назар да обоснове достоверно декларираната цел на пътуването си, поради което и на основание чл. 16, ал.1 и чл.2 във вр. с чл. 10, ал.1, т.17 и т.22 от ЗЧРБ не е допусната до територията на Република България. Издаден е отказ за влизане в страната във формата на единен формуляр по образец на Европейския съюз, в който е отбелязано, че влизането в страната е отказано по причина, че лицето не може да обоснове достоверно целта на пътуването. Формулярът е подписан от А. Назар. Не се спори от страните в производството, че е изготвен протокол 205 за запознаване на лице за контрол на втора линия, съгласно чл.8, т.5 от Регламент 399/2016г. на Европейския парламент и на Съвета на ЕС, на български и английски език, с който лицето е уведомено, че е подложена на цялостни проверки на втора линия с цел установяване на целта и условията на планирания престой и това, че разполага с достатъчно средства за издръжка, както за срока на планирания престой, така и за завръщането си в страната на произход или за транзита към трета страна. Изготвен е и протокол за проверка на лични вещи, в който е отразено, че не са открити забранени за пренасяне такива, но е прието, че лицето не разполага с парични средства, необходими за покриване на разходите си по време на престоя в страната. Назар е представила на проверяващите копия на документите за самоличност и разрешенията за пребиваване на сестра й и нейния съпруг, договор за наем на апартамент в гр. София, в който живеят, както и самолетен билет София Дубай за 19.03.2022г. и покана-декларация от 26.10.2021г. От разпитаните в хода на съдебното дирене свидетели е установено, че Назар е поканена от сестра си и нейния съпруг, имала е медицинска застраховка и билет за връщане. Свидетелите са потвърдили, че гостенката им е имала в себе си дебитна карта, но по техен съвет не е обменила пари, защото са поели ангажимент нейната издръжка по време на престоя. При така установеното, съдът е приел, че оспорения пред него отказ е издаден от компетентен орган, но при допуснати съществени нарушения на приложимите процесуални и материалноправни норми. Според решаващия съдебен състав, в съдържанието на формуляра не са посочени конкретните фактически основания, мотивирали административния орган да приложи чл.10, ал. 1, т. 17 и т. 22 от ЗЧРБ. Такива липсвали и в приложени други документи, изготвени във връзка с проведеното административно производство, поради което изцяло липсвали изискуемите по закон мотиви на административния акт. Било налице и неправилно приложение на материалния закон, тъй като липсвали доказателства и обосновка на извода за неизпълнение на изискванията на чл. 10 ал. 1 т. 17 и 22 от ЗЧРБ. Касационната жалба е подадена от участник в първоинстанционното производство, срещу подлежащ на оспорване, неблагоприятен за него акт и в сроковете по АПК, поради което е процесуално допустима. По същество е неоснователна по следните съображения: Първоинстанционният съдебен състав е изяснил в пълнота относимата към производството фактическа обстановка и въз основа на нея е достигнал до правилен и обоснован извод за незаконосъобразност на оспорения административен акт, водеща до необходимост от отмяната му. Настоящият съдебен състав напълно споделя извода за наличието на допуснато при издаване на оспорения пред съда отказ за влизане в страната 55 от 09.02.2022 година съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на мотиви, дали на компетентното длъжностно лице основание за издаване на засягащия интересите на А. Назар административен акт. Правилно и обосновано е прието , че такива липсват и в приложените по делото докладна записка без дата и протокол 205 от 09..02.2022 г. В първия от двата документа е описано, че при извършена проверка на личните ѝ вещи е установено, че не притежава необходимите парични средства за покриване на разходи през времето на пребиваване в страната, но при издаване на оспорения пред съда отказ липсва посочване на разпоредбата, поставяща такова изискване към чуждите граждани, желаещи да влязат на територията на Р България за престой с редовно издадена виза - чл. 19, ал.1, т. 2 от ЗЧРБ. За пълнота следва да се отбележи, че в процесният отказ е налице отбелязване пред точка Е, в която бланкетно е изписано не разполага с необходимите документи за удостоверяване на причината и условията за пребиваване, с уточнение, че лицето не може да обоснове достоверно целта на пътуването, т.е. изцяло липсва позоваване на липсата на средства по смисъла на описания законов текст. При издаване на индивидуалния административен акт органът е бил длъжен да посочи както фактическите, така и мотивиралите го да стори това правни основания. Това дава възможност на засегнатото лице да предприеме своевременни и адекватни действия по защита на законните си права и интереси. Липсата на мотиви ограничава и възможността на съда да извърши дължимата проверка за законосъобразност на оспорения пред него акт. Правилно е взето предвид, че в оспорения административен акт липсва и позоваване на въведеното с разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ ограничение, съгласно което се отказва влизане в страната на чужденец, когато няма осигурена издръжка и необходимите задължителни застраховки през време на пребиваването си в страната и средства, осигуряващи възможност за обратното му завръщане. В хода на административното производство /на самото ГКПП/ е установено, че лицето има легално пребиваващи в страната роднини, коти го посрещат, пристига по тяхна покана, като същите са заявили, че Назар ще бъде на тяхна издръжка. Липсва каквото и да е обсъждане на тежи важни за производството обстоятелства, което също следва да се определи като липса на мотиви по смисъла на чл. 146 т. 2 от АПК. Липсвала е пречка издателя на акта да обсъди така установените обстоятелства, да прецени тяхното значение за производството и да достигне до обоснован извод за необходимост от постановяване на отказ за влизане на лицето в страната, но пълното им игнориране води до нарушаване на изискването за мотивиране на акта, а от там и до неговата незаконосъобразност. В хода на съдебното производство не са посочени каквито и да е обосновани доводи или доказателства в подкрепа на приетата за приложима в конкретния случай разпоредба на чл.10, ал1, т.22 от ЗЧРБ, а именно, че има данни, че целта на влизането на Назар в страната е да я използва като транзитен пункт за миграция към трета държава. Правилно е отбелязано в оспорения съдебен акт, че нито в отказа, нито в изготвените във връзка с него писмени доказателства, се споменава наличието на такива данни. Следва да се сподели и извода за допуснати при издаване на акта съществени нарушения на материалния закон, тъй като от събраните по делото доказателства се установява липсата на посочените в отказа предпоставки, обвързани от издателя на оспорения пред съда отказ с разпоредбите на чл.10, ал.1, т.17 и т.22 от ЗЧРБ. Изложените в касационната жалба разсъждения за съобразяването на Директива 2004/38/ЕО не следва да се обсъждат, тъй като нямат отношение към настоящото производство, в хода на което не се имало спор относно обстоятелството, че А. Назар не е гражданка на държава член на Европейския съюз. Предвид описаното, настоящият съдебен състав напълно споделя изложените в оспорения съдебен акт изводи от фактическо и правно естество, поради което без да ги преповтаря изцяло и на основание чл. 221 ал. 2 предложение второ от АПК, препраща към мотивите на първоинстанционния съд. При липса на твърдяните в касационната жалба отменителни основания по чл. 209 т. 3 от АПК, оспореният съдебен акт следва да бъде оставен в сила като валиден, допустим и правилен. Претенцията за заплащане на разноски в полза на касационната жалбоподателка е неоснователна. Не са представени доказателства за реално заплащане на договорената като възнаграждение в представеното пълномощно сума в размер на 300 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,