Решение № 4996 от 21.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 12705/2016 г.

Решение № 4996 от 21.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 12705/2016 г., VI о., докладчик председателят Боян Магдалинчев Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. Д. Н. от гр. В., срещу Решение № 323 от 05.10.2016 г. по адм. дело № 484/2016 г. на Административен съд В.. Твърденията в касационната жалба са за неправилност на обжалваното решение, като постановено при нарушение на материалния закон - касационно отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че неправилно съдът е приложил разпоредбата на чл. 46, ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). По изложените съображения моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен. Ответникът - Директорът на ТП на НОИ - В. не излага становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок и от страна, за която решението е неблагоприятно. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството по адм. дело № 484/2016 г. на Административен съд В. е било образувано по жалба на настоящата касаторка, против Решение № 1040-06-39 от 12.07.2016 г. на Директора на ТП на НОИ - В., с което е потвърдено Разпореждане № РВ-3-06-00143087/08.06.2016 г., издадено от Ръководителя на контрола по разходите на ДОО. С въпросното разпореждане на основание чл. 114, ал. 1 и ал. 3 от КСО е разпоредено В. Н. да възстанови недобросъвестно полученото парично обезщетение поради общо заболяване за периода от 16.07.2014 г. до 22.05.2015 г. в размер на 405.89, от които 348.56 лв. - главница и 57.33 лв. - дължима лихва от датата на неправомерно полученото обезщетение до датата на разпореждането. С обжалваното решение Административен съд В. е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган при спазване на изискуемата форма и при правилно тълкуване и приложение на материалния закон. Посочил е, че за отпускане и изплащане на паричното обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване, от една страна е необходимо съществуването на възникнало право по чл. 40, ал. 1 от КСО за осигуреното лице, а от друга страна липса на правоизключващите факти и обстоятелства, посочени в разпоредбата на чл. 46, ал. 1, т. 1-5 и чл. 46, ал. 3 от КСО. Посочил е, че паричните обезщетения от фондовете на ДОО са предназначени да заместят доходите на осигурените лица по време, когато поради настъпване на осигурени събитие те не са в състояние да упражняват трудова дейност. Приел е, че е налице правоизключващо обстоятелство по чл. 46, ал. 3 от КСО и в полза на жалбоподателката не се следва изплащане на обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване от ТП на НОИ - В. за времето от 16.07.2014 г. до 18.07.2014 г. (неправилно записано в Разпореждане № РВ-3-06-00143087/08.06.2016 г. на Ръководителя на контрола по разходите на ДОО от 16 . 07.2014 г. до 22.05.2015 г.), вкл. и за дата 22.05.2015 г. Така постановеното решение е правилно. По делото е установено, че за периода месец юли 2014 г. и месец май 2015 г. В. Н. е била осигурявана за общо заболяване по трудов договор с "Топлофикация - В." ЕАД, гр. В. и по трудов договор с "ГУСВ" ЕАД С.. В резултат на представения болничен лист при основния работодател "Топлофикация - В." ЕАД, гр. В. на жалбоподателката е било изплатено от НОИ - В. обезщетение за временна неработоспособност за периода 16.07. до 18.07.2014 г., вкл. и за дата 22.05.2015 г., а при втория работодател "ГУСВ" ЕАД С. при 4 часово работно време за месец юли 2014 г. осигурителят й е начислил трудово възнаграждение за отработени 23 работни дни, а за месец май 2015 г. й е начислил трудово възнаграждение за отработени 19 работни дни. Установено е, че жалбоподателката е получила трудовото си възнаграждение за месец юли 2014 г. и месец май 2015 г. при втория работодател "ГУСВ" ЕАД С., което предпоставя положен труд по време на удостоверения с болничен лист период на временна неработоспособност. Съгласно чл. 40, ал. 1 от КСО осигурените лица имат право на парично обезщетение вместо трудовото възнаграждение за времето на отпуск поради временна неработоспособност. Недопустимо е едно лице едновременно да получава обезщетение за временна нетрудоспособност и трудово възнаграждение при друг работодател, именно поради заместващия характер на възнаграждението. Видно от доказателствата по делото жалбоподателката е получила трудовото си възнаграждение за месец юли 2014 г. за отработени 23 дни и за месец май 2015 г. за отработени 19 дни при втория работодател "ГУСВ" ЕАД С.. При тези обстоятелства, правилно първоинстанционният съд е приел, че получаването на възнаграждение за упражнена трудова дейност при втория работодател изключва дължимостта на обезщетението по чл. 40, ал. 1 от КСО предвид компенсаторния му характер. В случая е налице хипотезата на чл. 46, ал. 3 от КСО, съгласно която парично обезщетение за временна неработоспособност не се изплаща на лица, упражняващи трудова дейност, която е основание за осигуряване за общо заболяване през периодите, за които са издадени актове от здравните органи, като следва да се има предвид, че в конкретния случай, както в хода на производството пред административния орган, така и в съдебната фаза на административния процес, е доказано, че В. Н. е полагала труд при втория работодател за периодите, които съгласно болничния лист е била временно неработоспособна. Получаването на възнаграждение за упражнена трудова дейност, която е основание за осигуряване за общо заболяване и майчинство през периода, за който е издаден болничният лист, съставлява предвидена от закона пречка за изплащане на парично обезщетение за временна неработоспособност. Предвид изложеното, настоящият състав счита, че обжалваното решение не страда от наведените в касационната жалба отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК и като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение