Решение № 1499 от 6.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 88/2008 г.

Решение № 1499 от 6.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 88/2008 г., V г. о., ГК, докладчик съдията Надежда Зекова Производство на касационно обжалване на основание чл. 218а ГПК. (отм.) П. С. Б. от гр. С. е подал касационна жалба против решението на Хасковския окръжен съд по гр. д. № 497/2005 г. Ответникът Б. К. Б. от гр. Д. счита жалбата за недопустима и за неоснователна. След проверка, касационният съд установи следното: Делото е образувано по иск на П. Б. срещу Б. за плащане на сумата 6000 лв., ведно с лихвата от 13. 1. 1999 г. Димитровградският районен съд с решение от 26. 5. 2005 г. по гр. д. № 1099/2004 г. е осъдил Б. да заплати сумата 4000 лв. главница, с лихвата от 22.10.2004 г. и отделно обезщетение за забавено плащане на тази сума за периода 13. 3. 1999 г. до 22.10.2004 г. /датата на предявяване на иска/ в размер на 2108.82 лв. Срещу решението за уважаване на иска е подадена въззивна жалба от ответника и образувано гр. д. № 1099/2004 г. по описа на Хасковския окръжен съд. С решение от 29.12.2005 г. и от 12.11.2007 г. окръжният съд е отменил първоинстанционното решение и отхвърлил исковете. Въззивният съд е констатирал, че ищецът основава правата си на документ, който не е оригинален, а индигово копие и не е изпълнил задължението си да представи оригинала, поради което въпросният документ е следвало да се изключи от доказателствата по делото. С оглед на това въззивният съд е счел искът за недоказан. Изводите и решението на въззивния съд са неправилни - постановени в нарушение на закона и процесуалните правила. Законът задължава съдът да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните - чл. 188, ал. 1 ГПК. (отм.). Предмет на спора по настоящото дело е задължение на ответника да плати на ищеца исковата сума 5000 лв. за прехвърлен недвижим имот и 1000 лв. обезщетение. Като доказателство на едностранните волеизявления на ответника за плащане на сумите, ищецът представя индигово копие на споразумителен протокол от 13. 1. 1999 г., който документ въззивният съд е счел за негодно доказателство, тъй- като не съдържа оригиналният подпис на ответника. Основният спорен въпрос по делото обаче не е автентичността на подписа, а постигната между страните уговорка за плащане на конкретните суми, която уговорка не изисква задължителна писмена форма за валидност. В този смисъл споразумителният протокол следва да се разглежда като косвено доказателство за възникналите между страните облигационни правоотношения. В първоинстанционното производство, по реда на чл. 114, ал. 1 ГПК (отм.), ответникът Б. е признал, че споразумителният протокол му е познат като документ, т. е. той не е оспорил съдържанието на документа, а само обстоятелството, че протоколът съдържа негов подпис, Въззивният съд не е взел предвид това изявление, което потвърждава твърденията на ищеца за възникналите облигационни правоотношения. Не са отчетени и показанията на св. Г. К. пред районния съд, установил, че страните по делото са водели разговор за такива именно взаимоотношения. Като има предвид изложеното, касационният съд счита, че произнасянето на въззивния съд е едностранчиво и ограничено само върху едно доказателство, вместо да се обоснове с цялостна и съвкупна преценка на всички доказателства, включително косвените, съобразена с житейската практика и опитните правила. Върховният касационен съд