Решение № 5321 от 16.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 3076/2014 г.

Решение № 5321 от 16.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 3076/2014 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Митко Михайлов Станков и Тодор Стойчев Янакиев и двамата от гр. Пловдив срещу решение № 16895/17.12.2013 г., постановено по адм. дело № 16409/2011 г. по описа на Върховния административен съд, VIII отделение, с което е отхвърлена жалбата им против заповед № ЗМФ-1410/14.11.2011 г. на министъра на финансите. Релевират се от касаторите оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касационните жалбоподатели съдът е приел безкритично, че Прокуратурата на Република България има право да постановява конфискация и това е в грубо нарушение на Конституцията и международните актови, по които България е страна, Наказателния кодекс и материалния закон. Неправилно според тях съдът е заявил, че няма да се занимава с въпроса, доколко претендираните права на собственост принадлежат на жалбоподателите. Твърди се, че прокуратурата няма правомощия по отнемане на собственост, което е суверенно право на съда, осъществявано при точно определени условия, поради което отнемането по чл. 53, ал. 1 НК става само след призната по установения ред виновност. В касационната жалба са изложени оплаквания, че неправилно според съда оспорената заповед на министъра на финансите не страда от липса на фактически основания за издаването й поради посочването на постановление на Софийска градска прокуратура № 5272/07.06.2004 г. като законосъобразно основание за издаването й. Подробни доводи са развити относно несъгласието на касаторите с посочения в заповедта на министъра опис на вещи с твърдения, че той е новосъставен. Изложени са подробни оплаквания, че съдът е ограничил собствената си дискреция, като е отказъл контрол за законосъобразност върху актовете на министъра на финансите, обявявайки проверката на фактическите основания за отнемане на собственост извън своята компетентност. Цитира практика на Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Иска се отмяна на обжалваното решение и отмяна на заповедта на министъра на финансите. В условията на евентуалност се иска след отмяна на съдебното решение, делото да се върне на същия съд за ново разглеждане от друг съдебен състав. Ответникът по касационната жалба - министърът на финансите чрез процесуалния си представител юриск. Петковска я оспорва по подробни съображения, развити в представените писмени бележки. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия счита, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, но разгледана по същество, е неоснователна поради следните съображения: Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от Митко Михайлов Станков и Тодор Стойчев Янакиев срещу заповед № ЗМФ-1410/14.11.2011 г. на министъра на финансите. С последната на основание чл. 3, ал. 5 ЗНАП и в изпълнение на постановление № 5272/02 от 07.06.2004 г. на Софийска градска прокуратура е министърът на финансите е предоставил на Националния исторически музей за завеждане в инвентарните книги и фонда на музея отнетите с цитираното прокурорско постановление движими културни ценности и предадени за съхранение на музея в седем касети № 289, 292, 294, 396, 278, 222 и 470 съгласно приложения към заповедта опис. Първоинстанционният съд е приел, че министърът на финансите при издаване на оспорената заповед е упражнил предоставените му от закона правомощия и затова тя не е нищожна, а е издадена от компетентен орган. Прието е в обжалваното решение, че заповедта съдържа всички достатъчни елементи по чл. 59 АПК, както и че в нея се съдържат мотиви противно на твърдението на жалбоподателите за липса на мотиви. В тази връзка в съдебното решение се приема, че заповедта не е издадена при неизяснена фактическа обстановка, а относно въпросът за отнемане на вещите е извън правомощията на органа на изпълнителната власт за осъществява проверка на неговата действителност, а още по-малко да проверява съответствието на влязло в сила постановление на СГП с материалния наказателен закон. По повод на тези мотиви съдът е разгледал въпроса за разделението на властите като основна гаранция за функционирането на демократичната правова държава и е извел извод, че се изключва контрол от страна на органите на изпълнителната власт на актовете на съдебната власт. Според съда след като в прокурорското постановление е прието, че процесните вещи - антични предмети са отнети в полза на държавата, то министърът на финансите е бил длъжен да приеме, че държавата е станала техен собственик и е бил длъжен да упражни функциите си по закон по тяхното управление. Съдът е изложил мотиви, че в разпоредбата на чл. 53, ал. 1 НК се съдържа оригинерен способ за придобиване на собственост и при наличието на такива доказателства за оригинерно придобивно основание на собственост от страна на държавата, законосъобразно министъра е издал оспорената заповед. Относно претенциите на жалбоподателите, че притежават вещни права на собственост върху процесните вещи - културни ценности, съдът е заключил, у че това може да се докаже само в исков процес, но не и в административното производство. Съдът е отказъл и да разгледа по същество оплакванията за нищожност на постановление на СГП, тъй като това не е от неговата компетентност и е приел, че косвен съдебен контрол по отношение на влезли в сила актове на други съдебни актове е принципно недопустимо и ако се извърши такъв, би се застрашила правната сигурност. По повод позоваването от жалбоподателите за нарушение по чл. 1 от Протокол № 1 на ЕКПЧОС, според съда то е неоснователно, тъй като с оспорената заповед министърът на финансите е предал на Националния исторически музей вещи - държавна собственост, а не собственост на физически лица. Обжалваното решение е правилно постановено. Разпоредбата на чл. 3, ал. 5 ЗНАП урежда правомощията на министъра на финансите за движими вещи - собственост на държавата, като цитираната в ал. 5, т. 13 се отнася до приемане, съхраняване, управляване и продаване на всички конфискувани, отнети и изоставени в полза на държавата имущества. Установено е по делото, че процесните културни ценности - антични монети, икони са били предадени за извършване на експертиза на Националния исторически музей, а с писмо директорът на същия музей е поискал от министъра на финансите да се разпореди отнетите вещи в полза на държавата с постановлението на прокуратурата да бъдат предоставени на музея за завеждане във фонда му. По повод на това писмо е издадена заповедта на министъра, оспорена пред първоинстанционния съд. Като се има предвид разпоредбата на чл. 3, ал. 5, т. 13 ЗНАП министърът на финансите като компетентен орган е издал процесната заповед. Не е в неговите правомощия, както правилно е отбелязал и първоинстанционният съдебен състав, да изследва въпроса за собствеността на културните ценности. Такова правомощие законодателят не е дал и на съда в административното призводство, поради което правилно в обжалваното решение съдът е разграничил правомощията на трите власти по смисъла на Конституцията на Република България, както и придобиването на правото на собственост по реда на Закона за собствеността. Затова правилно първоинстанционният съд е указал на жалбоподателите, че доводите им, че притежават правото на собственост върху отнетите вещи могат да бъдат предмет на доказване в исков процес пред съответния граждански съд, а не в административното произовдство по оспорване на заповедта на министъра на финансите. В този смисъл неоснователно касаторите се оплакват, че описът на културните ценности е новосъставен, тъй като възражението в тази насока не е свързано със съдържанието на описа, т. е. че някои от вещите описани в него не са били във владение на жалбоподателите към момента на отнемането им. В този смисъл на касационните жалбоподатели не са били нарушени правата им и те неоснователно се позовават на чл. 1 от Протокол № 1 от ЕКПЧОС. Неоснователно е и оплакването, че съдът неправилно е приел, че заповедта на министъра на финансите не страда от липса на фактически основания. Такива изрично са посочени в нея, тъй като постановлението на Софийска градска прокуратура и основанието по чл. 3, ал. 5 ЗНАП са фактическите и правни основания за издаването на заповедта. Правилно съдът се е позовал на ТР № 16/31.03.1975 г. на ОСГК на Върховния съд, в което изрично е прието, че мотивите на администартивния акт могат да бъдат изложени и отделно от самия акт, каквото в случая е постановлението на прокуратурата и то наистина представлява част от административната преписка. В този смисъл и понастоящем е налице константна съдебна практика. Не е в правомощието на министъра на финансите, нито на съда, разглеждащ законосъобразността на неговата заповед да контролира постановлението на прокуратурата, с което са отнети в полза на държавата културни ценности. С оглед гореизложеното настоящият петчленен съдебен състав счита, че обжалваното съдебно решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба и затова като правилно на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и в същия смисъл, Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия,