Решение № 3993 от 30.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11993/2020 г.

Решение № 3993 от 30.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11993/2020 г., I о., докладчик съдията Мария Радева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на заместник изпълнителния директор на Държавен фонд /ДФ/ "Земеделие", чрез юрк. Я. К. против решение № 335 от 12.08.2020 г. на Административен съд – Перник, постановено по адм. дело № 340/2020 г., с което е по жалба на А. А. е отменен Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 01-6500/3106-2 от 23.04.2020 г., издаден от заместник изпълнителния директор на ДФ "Земеделие". В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът счита, че съдът е тълкувал неправилно разпоредбите на Наредба № 11 от 3.04.2008 г. за условията и реда за прилагане на мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" и мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 г. ("Наредба № 11/3.04.2008 г. "). В тази връзка твърди, че съдът е достигнал до погрешни изводи относно извършването на първото компенсаторно плащане и определянето на първата година от поетия петгодишен ангажимент. Претендира отмяна на решението и постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата против оспорения АУПДВ, ведно с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, като твърди, че делото е без материален интерес и приложение следва да намери разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 7 от Наредба № 1/2004 г., като следва да се присъдят разноски в размер от 500 лв. Ответникът – А. А., от гр. Трън, чрез адв. А. Д. оспорва касационната жалба и счита, че следва да бъде отхвърлена като неоснователна, по подробни съображения, изложени в представен по делото писмен отговор от 1.10.2020 г. С допълнително депозирани молби, прилага съдебна практика. Претендира присъждане на разноски, съгласно приложен списък, като моли адвокатското възнаграждение да бъде присъдено на основание чл. 38, ал. 2, т. 2 от ЗА по сключен договор за правна защита. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Предмет на оспорване пред административния съд е бил Акт за установяване на публично държавно вземане № 01-6500/3106-2 от 23.04.2020 г., издаден от заместник изпълнителния директор на ДФ "Земеделие", с който А. А. е изключен от подпомагане и спрямо същия е установено публично държавно вземане в размер на 4027. 38 лв., представляващо 75% от общата изплатена сума по мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" за кампании 2013, 2014 г., на основание чл. 14, ал. 1, т. 2 от по Наредба № 11 от 3.04.2008 г. С обжалвания съдебен акт, административният съд е отменил оспорения индивидуален административен акт, като е приел, че същия е издаден в противоречие с установените по делото факти и материалния закон. За да постанови този резултат съдът е изложил мотиви, че актът е издаден за неизпълнение на задължението по чл. 4, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11/3.04.2008 г. за подаване на заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район след първото компенсаторно плащане. От цитираната разпоредба и от легалната дефиниция на понятието "първо компенсаторно плащане" по § 1, т. 1 от Наредба № 11/3.04.2008 г. съдът е обосновал извода, че петгодишният ангажимент по мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" и задължението за подаване на заявление за подпомагане, възникват от момента на ефективно плащане на помощта. Съдът е извършил анализ на събраните доказателства по делото и е приел за установено, че за кампания 2013 А. А. е подал общо заявление за регистрация и заявление за финансово подпомагане на 21.05.2013 г. по Схема за единно плащане на площ /СЕПП/, по Схема за национални доплащания на хектар земеделска земя /НДП/ и по НР1-мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони", с УИН 14.14.0613/36088. Прието е за установено също, че с уведомително писмо, с изх. № 01-140-6500/1568 от 13.08.2014 г., за извършена оторизация и изплатено финансово подпомагане по схеми и мерки за директни плащания, по заявеното по НР1, за кампания 2013 е постановен отказ за финансово подпомагане за 2013 г. на основание чл. 12 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. Въз основа на тези фактически установявания съдът е приел, че на А. е отказано подпомагане за 2013 г. и не е извършено компенсаторно плащане. Първото такова плащане е получил по заявление за регистрация и заявление за подпомагане по мярка 211 – НР1 за капания 2014 г. с УИН 14.20.0614/38559 в размер на 5369, 84 лева. Поради това, според съда 2013 година неправилно е определена в АУПДВ като първа година по поетия петгодишен ангажимент. Прието е, че първата година от поетия ангажимент е 2014 година, след ефективно полученото първо компенсаторно плащане. Възприет е крайния извод, че допуснатото от административния орган нарушение е довело до неправилно приложение на нормата на чл. 14, ал. 1, т. 2 от Наредба № 11/3.04.2008 г. при определяне размера на подлежащата на възстановяване сума, която е в зависимост от годината на прекратяване на ангажимента. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Административният съд е установил относимите за спора факти в съответствие със събраните по делото писмени доказателства и правилно е приложил материалния закон. В разпоредбата на чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11/3.04.2008 г. е предвидено, че земеделски стопанин, който не подаде заявление за подпомагане по време на поетия петгодишен ангажимент, се изключва от подпомагане по тази Наредба и се задължава да възстанови получените до момента компенсаторни плащания за необлагодетелстваните райони или част от тях в зависимост от годината, в която e прекратил участието си в мерките. Задължението на кандидатите за подпомагане да подават заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район всяка година след първото компенсаторно плащане е предвидено в нормата на чл. 4, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11/3.04.2008 г. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на цитираната наредба, "първо компенсаторно плащане" е плащането, определено за първото подадено заявление за подпомагане по мерките по чл. 1, ал. 1 - мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планински райони", съответно мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони". В процесния случай по делото не е спорно, че А. А. не е подал заявление за подпомагане за кампания 2015 г. Правилно първоинстанционният съд е приел, че спорът е относно момента на възникване на петгодишния ангажимент, който е пряко относим към материалната законосъобразност на определената сума за възстановяване по чл. 14, ал. 1, т. 2 от Наредба № 11/3.04.2008 г. – в размер на 75 % от получените компенсаторни плащания. Незаконосъобразно административният орган е приел, че 2013 година е първата година от ангажимента. По делото е безспорно установено, че за кампания 2013 година на А. А. не е определено компенсаторно плащане, видно от уведомително писмо от 13.08.2014 г. (стр. 54 от адм. дело) за този период оторизираната сума е "нула лева". Това обстоятелство е отразено и в мотивите на процесния АУПДВ. Първото компенсаторно плащане по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на Наредба № 11/3.04.2008 г. за сумата от 5369, 84 лева е определено по заявление за подпомагане на А. А. за кампания 2014 г. съгласно уведомително писмо от 26.09.2015 г. за оторизиране на тази сума по НР1 и е изплатено на четири транша на 18.12.2014 г. и на 26.05.2015 г., видно от приложеното извлечение за плащания от ДФ "Земеделие" – Разплащателна агенция за периода 1.06.2013 г. – 30.06.2015 г. (стр. 75 от адм. дело). При тази фактическа установеност, законосъобразен се явява изводът на административния съд, че ангажиментът не е прекратен след втората година и подлежащата на възстановяване сума по чл. 14, ал. 1, т. 2 от Наредба № 11/3.04.2008 г. е определена в нарушение на материалния закон. Следва да се посочи, че размерът на подлежащите на възстановяване суми е нормативно установен в зависимост от годината на прекратяване на ангажимента и административният орган не разполага с възможност за преценка. По тези съображения настоящият касационен състав намира, че обжалваното съдебно решение не е засегнато от пороци съставляващи касационни основания по чл. 209 АПК и следва да се остави в сила. С оглед изхода от спора, разноски се дължат на ответника по касация, за осъществено процесуално представителство от един адвокат при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА във връзка с чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ДФ "Земеделие", следва да бъде осъден да заплати на адвокат А. Д. от Софийска адвокатска колегия, адвокатско възнаграждение в размер на 512 лева по договор за оказана безплатна правна защита и съдействие от 28.09.2020 г. Възражението на касатора за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, тъй като минимумът, изчислен съгласно чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения е в размер на 511, 92 лева при материален интерес по делото от 4027, 38 лева. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,