Решение № 115 от 16.06.2014 г. на ВКС по н. д. № 237/2014 г.

Решение № 115 от 16.06.2014 г. на ВКС по н. д. № 237/2014 г., II н. о., НК, докладчик съдията Жанина Начева Настоящето производство е по глава тридесет и трета, част VI от НПК, образувано по искане на осъдения П. Р. П. за възобновяване на в. н. о. х. д. № 18/2013 г. по описа на Софийския окръжен съд. Искането се основава на разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК поради съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК. Твърди се необсъждане на възраженията на защитата относно противоречията в свидетелските показания, неправилна оценка на съвкупността от доказателствени източници, превратно тълкуване на доказателствата и несъставомерност на деянието, което е довело до неправилно осъждане по обвинението. Направено е искане за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия. В съдебно заседание защитникът (адв. В.) поддържа искането по изложените в него съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди направеното искане, съображенията, развити устно в открито съдебно заседание, и извърши проверка в рамките на изтъкнатото основание за възобновяване, намира следното: С присъда № 87 от 15.06.2012 г. по н. о. х. д. № 97/2011 г. на Районния съд в гр. Сливница подсъдимият П. Р. П. е признат за виновен в това, на 21.09.2001 г. в района на ГКПП-Калотина, Софийска област, с цел да набави за себе си имотна облага да е възбудил заблуждение у С. Й. и с това да му е причинил имотна вреда в големи размери (сумата от 21 000 лева), поради което и на основание чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 НК му е наложено наказание от три години лишаване от свобода с отложено изпълнение за срок от пет години, на основание чл. 66, ал. 1 НК. Отхвърлен е предявеният граждански иск за имуществени вреди поради изтекла давност. В тежест на подсъдимия са възложени разноските по делото. С решение от 17.12.2013 г. по в. н. о. х. д. № 18/2013 г. на Софийския окръжен съд присъдата е потвърдена. Процесуално допустимото искане е частично ОСНОВАТЕЛНО. Развита е тезата, че инкриминираната датата на деянието не е била установена по несъмнен начин, което обуславя невъзможност осъденият да е бил и на съответното място, а оттам да се направи извод за получена парична сума и причинена имотна вреда на пострадалия. В нейна подкрепа са изложени съображения, които в същностната си част изразяват несъгласието на осъдения с оценката за достоверност на доказателствените материали и установената въз основа на тях фактология на деянието. Пространно се оспорват показанията на св. Й. и на св. Й., които съдът е счел за достоверни при съпоставка както помежду им, така и с показанията на св. Х., данните в официалната справка на граничните власти и приложеното копие от паспорта на съответния чужд гражданин. Атакуват се и аргументите, послужили на съда да отхвърли версията на подсъдимия и да не се довери на представените писмени доказателства - копие от самолетен билет и от фактура за хотелски престой в гр. В. Необосноваността на възприетите фактически положения обаче не фигурира като основание по чл. 348, ал. 1 НПК. Върховният касационен съд многократно е подчертавал в свои решения, че не разполага с правомощието да приема нови фактически положения и не може да преоценява доказателствените материали, подменяйки по този начин свободното съдийско убеждение. От гледна точка на процесуалните правила, които уреждат и гарантират неговото правилно формиране по делото не е било допуснато съществено процесуално нарушение. Достоверността на показанията на свидетеля Й. относно датата на деянието - 21.09.2001 г. не може да бъде компрометирана от противоречието, на което се позовава осъденият - отбелязаната дата 11.09.2001 г. в жалбата му до полицейските власти, тъй като жалбата не може да служи като източник на доказателства. Не може да бъде споделено и оплакването на осъдения, че съдът не е преценявал показанията на св. Х. от гледна точна на тяхната надеждност да послужат като достоверен източник на доказателства предвид данните в справката от Агенцията по заетостта, според която св. Х. не фигурирал като лице, заемащо работно място в търговското дружество, управлявано от подсъдимия. При обсъждане на събраните доказателствени материали съдът не е игнорирал посочената справка от обхвата на своето внимание. Оплакването в този аспект отново се свежда до възражение срещу мотивите на съда да се довери на свидетелските показания, респективно да счете, че липсата на официално заявени данни от работодателя поначало не е от естество да накърни високата степенна достоверност на дадените показания от свидетеля - очевидец на предаването в района на ГППК-Калотина на паричната сума от св. Й. на подсъдимия. Доводите на осъдения в искането за възобновяване по сходен начин са били формулирани и представени пред въззивния съд, който е изпълнил процесуалното си задължение по чл. 339, ал. 2 НПК. Подробно е обсъдил и твърдението на защитата, че по времето, посочено в обвинителния акт, подсъдимият се е намирал в гр. В. Счел е версията като решително опровергана от достоверни доказателствени източници - показанията на св. Й., св. Й. и св. Х., а съмнението, породило се от видими поправки в копието на самолетен билет относно датата на полета, е послужило и като допълнителен аргумент да се отхвърли тезата на защитата на подсъдимия. На основата на доказателствата, извлечени от достоверни доказателствени материали, които не са били превратно тълкувани, а според техния истински смисъл и действително съдържание, по делото е било прието за фактически установено, че на 21.09.2001 г. в района на ГКПП-Калотина подсъдимият П. е получил от пострадалия Й. паричната сума в чужда валута в размер, равностоен на 21 000 лева. В пределите на правомощията си съдът по същество е решил въпросите за умисъла и користната цел на подсъдимия, които законосъобразно е извел без логически противоречия от установените по делото фактически положения, излагайки достатъчно ясни и точни съображения, с които е отхвърлил и доводите за обичайни търговски взаимоотношения. Деянието на подсъдимия покрива съставомерните признаци на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 НК в обективно и субективно отношение, поради което не е допуснато и съществено нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. При решаване на въпроса за наказанието въззивният съд се е съгласил с размера от три години лишаване от свобода, определен от първоинстанционния съд при условията на чл. 54 НК, и с отложеното изпълнение за максималната продължителност от пет години, на основание чл. 66, ал. 1 НК. Отчел е конкретната степен на обществена опасност на деянието и смекчаващите отговорността обстоятелства, относими към личността на дееца - чисто съдебно минало и добри характеристични данни за подсъдимия. Софийският окръжен съд обаче е пропуснал да съобрази прекомерната продължителност като цяло на наказателното производство (повече от 12 години към момента на въззивното решение), която надхвърля разумния срок по чл. 6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Забавата, която не се държи на процесуалното поведение на подсъдимия, е следвало да намери адекватно отражение при индивидуализация на справедливо наказание за извършеното престъпление. С оглед установените по делото обстоятелства, наказание в размер на една година и шест месеца лишаване от свобода с отложено изпълнение за подходящия изпитателен срок от три години напълно съответства на тежестта на деянието, данните за личността на дееца и останалите значими обстоятелства, като в достатъчна степен може да постигне поправянето и превъзпитанието на подсъдимия, както и другите цели по чл. 36 НК. Въззивното решение следва да бъде изменено в посочения смисъл. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 425 НПК