Решение № 519 от 14.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8737/2017 г.

Решение № 519 от 14.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8737/2017 г., III о., докладчик председателят Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ и е образувано по касационната жалба на К. Накова от [населено място] против решение № 4189 от 21.06.2017 г., постановено по адм. д. № 6882 по описа за 2016 г. на Административен съд - София град. Релевират се оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основани по чл. 209, т. 3 АПК. Основните оплаквания са свързани с възражението, че административния акт неправилно е приет за валиден, като се твърди, че е издаден от орган, който макар да действа въз основа на заповед за делегиране на правомощия, не ги е получил валидно и не е придобил административни правомощия въз основа на закона. На следващо място се твърди, че изменението на нормативните условия поставя жалбоподателката в неравностойно положение, доколкото представлява изменение на договорените условия между нея и държавата. Ответникът по касационната жалба не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, за която съденият акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество. С обжалваното решение Администартивен съд - София град е отхвърлил жалбата на К. Накова от [населено място] срещу Акат за установяване на публично държавно вземане № 02-6500/2229 от 23.10.2014 г. на заместник изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие". Делото пред АССГ е висящо за втори път след отмяна на постановеното преди това решение № 4741 от 03.07.2015 г. по адм. д. № 12231/2014 г. При новото разглеждане на делото АССГ е възприело фактическата обстановка, която не е била спорна между страните, и която следвада се възприеме и от настоящата инстанция, предвид забраната за фактически установявания по чл. 220 АПК. Същата не следва дасе възпроизвежда в настоящото решение по изложените съображения. За да отхвърли жалбата съдът от правна страна е приел, че с разпоредбата на чл. 27, ал. 3 от ЗПЗП е въведено задължение на Разплащателната агенция да предприеме необходимите действия за събиране на недължимо платените и надплатени суми по схеми за плащане и проекти, финансирани от европейските фондове и от държавния бюджет, които съгласно чл. 162, ал. 2, т. 8 от Данъчно осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) представляват публично държавно вземане. Условията и редът за подпомагане на земеделските стопани по мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони", са уредени в Наредба № 11/03.04.2008 г. за условията и реда за прилагане на мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" и мярка 212 " Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007- 2013 г. Съгласно чл. 4, , ал. 1, т. 2 от посочената Наредба, кандидатите за подпомагане са длъжни да извършват земеделска дейност в съответния необлагодетелстван район за период от най- малко пет последователни години от първото компенсаторно плащане, като т. 3, ал. 1 на чл. 4 въвежда и изискване, кандидатите да подават заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район всяка година след първото компенсаторно плащане. Неизпълнението на задължението на кандидата по мярка 212 за ежегодно заявяване на подпомагането в рамките на минималния петгодишен срок на ангажимента, течащ от годината на получаване на първото компенсаторно плащане, води до прекратяване от страна на ДФ "Земеделие" на многогодишния ангажимент, съобразно нормата на чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11/03.04.2008 г. С разпоредбата на чл. 4, т. 2 и т. 3 от Наредба № 11/2008 г. е въведено императивно задължение за кандидатите за подпомагане по Мярка 211 и Мярка 212 да извършват земеделска дейност в съответния необлагодетелстван район за период от най-малко пет последователни години от първото компенсаторно плащане и да подават заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район всяка година след първото компенсаторно плащане /т. 3/. За неизпълнение на тези изисквания от страна на земеделския стопанин чл. 14 от Наредба № 11/2008 г., предвижда задължение за ДФЗ да прекрати многогодишния ангажимент. Според разпоредбата на чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11/2008 г. земеделският стопанин се задължава да възстанови получените до момента компенсаторни плащания за необлагодетелстваните райони или част от тях в зависимост от годината, в която е прекратил участието си в мерките. Не се спори по делото, че жалбоподателката не е подала заявление за подпомагане за 2011 г. с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район, поради което и на основание чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11/2008 г. е издаден акт № 02-220-6500/496 от 27.06.2013 г. за прекратяване на многогодишен ангажимент по Мярка 211. В акта изрично е указано, че жалбоподателката дължи възстановяване на получените компенсаторни плащания, в размер определен по реда на чл. 14, ал. 2 от Наредба № 11/2008 г. Съдът приема, че актът за прекратяване на многогодишен ангажимент е влязъл в сила най-късно на 07.04.2015 г. По делото е безспорно установено от събраните писмени доказателства и не се оспорва от жалбоподателката, че по поетият многогодишен ангажимент по Мярка 211 (НР1) й е била оторизирана и изплатена сума в размер на 10 126. 35 лева. Безспорно е и обстоятелството, че жалбоподателката не е подала заявление за плащане през 2011 г. – след третата година. В този случай правилно съдът е приел, че спорният по делото по делото въпрос е коя е приложимата редакция на Наредба № 11/2008 г. дали това е моментът поемане на многогодишния ангажимент към 2008 г, както се твърди от жалбоподателката или това е към момента на прекратяването на ангажимента или към момента на издаване на акта за установяване на публично държавно вземане – 23.10.2014 г. Размерът на публичното вземане е определен от административния орган, съгласно чл. 14, ал. 2, т. 3 от Наредба № 11/2008 г., в редакцията, действаща от 01.03.2011 г., а именно: 50% от получените до момента компенсаторни плащания (или 5063. 18 лева). Правилно се приема, че разпоредбата на чл. 14 от Наредбата изисква изпълнение на редица обстоятелства, а именно неподаване на заявление за подпомагане, изключване от подпомагане и задължаване същия да възстанови получените до момента компенсаторни плащания. В хипотезата на чл. 14, доколкото прекратяването на ангажимента и задължението за възстановяване на получените до този момент суми за подпомагане са следствие от неподаването на заявлението, то релевантният момент е 2011 г. Правилна изводите на съда, че е правилен възприетият от административния орган извод, относно приложимата правна норма по отношение на прекратения ангажимент на жалбоподателката. Нормата на чл. 14, ал. 2, т. 3 от Наредба № 11/2008 г. е с материално – правен характер и има действие занапред. Същата е влязла в сила на 01.03.2011 г. и има действие по отношение на всички заварени случаи, вкл. и процесният. След като ангажиментът е бил прекратен впоследствие, с акт № 02-220-6500/496 от 27.06.2013 г. за прекратяване на многогодишен ангажимент по Мярка 211, то следва да се приложи именно в тази редакция. настоящата инстнация възприема извода на АССГ за това, че ако към момента на поемане на ангажимента през 2008 г. е действала различна по-благоприятна норма за страната норма, не обуславя прилагането й. Договорът за поемане на многогодишен ангажимент по мярка 211 е административен по своя характер и се регулира от действащата към момента на неговото изменение или прекратяване правна норма. В случаят, това е разпоредбата на чл. 14, ал. 2, т. 3 от Наредба № 11/2008 г., в редакцията й, действаща от 01.03.2011 г. Неоснователно е възражението на жалбоподателката по отношение на компетентността на органа, издал оспореният акт, тъй като този въпрос е бил обсъждан от Върховния административен съд в мотивите на решение № 8399/06.07.2016 г. по адм. дело № 9710/2015 г. по описа на ВАС, който е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган. Предвид изложеното, Върховният административен съд