Решение № 393 от 11.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 861/2008 г.

Решение № 393 от 11.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 861/2008 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание § 2, ал. 3 от ГПК , във вр. с чл. 218а и сл. от ГПК (отм.). Образувано е по к. жалба, подадена от Н. М. Н. - със с. адрес гр. Ш. процесуалния си представител-адвокат М. против въззивно решение № 220 от 22.06.2007 г. по в. гр. д. № 859 по описа за 2006 г. на Окръжен съд Стара Загора, с което е оставено в сила решение № 125 от 8.07.2004 г. по гр. д. № 1606/1999 г. на Районен съд Ст. З. Посоченото касационно основание е чл. 218б б. "в" от ГПК (отм.) - неправилност на постановения с. акт поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Отделно счита и че решението е нищожно, тъй като е постановено от незаконен състав. Иска от съда да прогласи за нищожен постановения въззивен акт и да върне делото за ново произнасяне от надлежен състав на съда. Алтернативно - ако съдът прецени, че актът не е нищожен, а само неправилен - да го отмени и реши въпроса по същество като уважи предявените искове по отношение на всички ответници в претендирания размер, ведно със законната лихва от деня на деликта до окончателното изплащане. Претендира направените по делото разноски. Срещу така подадената к. жалба не е постъпил писмен отговор по смисъла на чл. 218г от ГПК (отм.) В съдебно заседание се явяват касатора, заедно с упълномощения му процесуален представител, както и представител на Прокуратурата, които съответно поддържат и оспорват подадената к. жалба. Останалите страни не се явяват и не вземат становище. Върховният касационен съд, състав на III г.о., след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в ал. 1 от ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Съображенията: Делото се разглеждане повторно по същество от ВКС, след като с решение № 1* от 17.10.2006 г. по гр. д. № 1400/05 г. въззивният акт е бил отменен и делото е върнато за ново разглеждане със задължителни указания за преценка от въззивния съд за допустимостта на ищцовата претенция по отношение на трима от ответниците - О. п. С., В. с. с. гр. С. и М. на ф., както и за да бъде изяснено - дали са настъпили твърдените от ищеца вреди и ако са настъпили - дали те са при и повод изпълнение на възложената работа от страна на ответниците, налице ли е виновно противоправно поведение и причинна връзка между това поведение и настъпилите вреди. В мотивите си - ВКС е приел за правилен извода на въззивния съд, че с поведението си Р. А. К. и Р. И. И. не са осъществили състава на чл. 45 от ЗЗД, тъй като първият - е действал в рамките на своята компетентност като ръководител на О. п. С., а втората - в изпълнение на издадена заповед, поради което не е налице противоправно поведение, което да е довело до причиняване на твърдените от ищеца вреди. При така дадените указания - с обжалваното въззивно решение - Окръжен съд Ст. З. е оставил в сила постановеното решение на районния съд, с което е отхвърлен предявения от Н. М. Н. иск против О. п. С.,В. к. п., П. н РБ., В. с. с. гр. С.,М. на ф., Р. И. И., и Р. А. К. за солидарно заплащане на сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 27.12.1993 г. до окончателното изплащане като неоснователен. За да постанови решението си - съдът е приел, че предявеният иск по чл. 45 от ЗЗД срещу физическите лица - Р. А. К. (в качеството му на ръководител на О. п. С.) и Р. И. И. (в качеството й на касиер) е неоснователен, тъй като те не са действали противоправно. По отношение на първия съдът, че приел, че това е така защото - преценката за това на кого да се изплатят отпуснатите суми за допълнително материално стимулиране и в какъв размер е на работодателя и тя не подлежи на с. контрол, а по отношение на втората - защото тя е действала в изпълнение на издадена заповед. Относно иска с правно основание чл. 49 от ЗЗД - по отношение на ответниците-юридически лица - съдът е приел, че е допустим, като е счел, че не може да се говори за активна и пасивна процесуалноправна легитимация, а наличието или не на материалноправна легитимация е въпрос по същество. Приел, че искът е неоснователен, тъй като лицата на които е възложена работата (К. и И.) не са извършили действията виновно. Съгласно чл. 218ж ал. 1 от ГПК (отм.)-касационният съд се произнася само по заявените в жалбата основания. Възраженията на касатора се свеждат до следното: 1. Обжалваният с. акт е постановен от незаконен състав, тъй като председателят на съдебния състав и докладчик е участвала по делото, като е постановила Определение от 5.12.1995 г. (впоследствие отменено), с което е било прекратено производството, а един от членовете на съдебния състав - е приел с определение от 10.05.2003 г.- направен отвод за разглеждане на първоинстанционното производство по това дело (на гр. д. № 1606/99 г. РС Ст. З.), 2. Допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се - в непроизнасяне по направени искания за събиране на 5 броя доказателства с въззивната жалба, непроизнасяне във връзка с открито производство - с определение от 16.03.2001 г.по оспорване на заповед № 71 от 16.12.1993 г., подписана от Р. К. - на основание чл. 156 от ГПК (отм.), липса на мотиви на обжалвания акт, тъй като не е взето отношение относно наведени 28 броя доводи в подадената въззивна жалба и необсъждане на заключението на приетата по делото съдебно-икономическа експертиза и показанията на свидетелите Р,3. Нарушение на материалния закон. Според касатора-противоправното поведение на ответника К се изразява в незаконосъобразност на разпореждането му за неизплащане на полагащато му се допълнително материално стимулиране, с което е превишил властта си, в излагането на неверни и позорни обстоятелства като мотиви за решението си и в системно разпространяване сред обществеността, политическите сили, обществените организации и Синдикатите на факта, че касаторът е бил лишен от материално стимулиране. Според касатора-противоправното поведение на ответника И са изразява в демонстративен отказ за изплащане на полагащото му де допълнително възнаграждение за 1993 г., направен с цел да бъде опозорено доброто му име и в разпространяване на това обстоятелство. Настъпили вреди се изразяват в "опозоряване на доброто му име, проваляне на неговата професионална, политическа, държавническа и обществена кариера, на личния живот, многобройни притеснения, духовни терзания, психически тормоз." Наличието на причинно-следствена връзка счита, че е установена с показанията на свидетелите Р. Според касатора-противоправното поведение на ответниците В. с. с. и Държавата - в лицето на М. на финансите - се изразява в това, че в качеството си на "държавни органи"са назначили ответника К на длъжността "прокурор"в бившата Главна п. и ответника И на длъжността" Административен секретар" в ОП С. и като такива са "възложители" на работата. Оспорва изводите на въззивния съд относно това, че преценката за дължимостта на отпуснатите суми за допълнително материално стимулиране не подлежи на с. контрол. Отделно-счита, че К. не е имал качеството на негов работодател и правомощието да определя размера на допълнителното материално стимулиране на ищеца, тъй като никъде не е регламентирано правомощието на Висшия с. с. да делегира подобни права на ръководителите и тъй като ръководител на районна п. е бил през този период ищеца, а ответникът само е бил командирован да изпълнява длъжността на окръжен прокурор и като такъв е притежавал права само по отношение на окръжните прокурори. В този смисъл издадената заповед до ответницата И за неизплащане на сумата за материално стимулиране в пълен размер на ищеца е нищожна (поради издаването й от некомпетентен орган) и не е подлежала на изпълнение. Оспорва и извода на въззивния съд относно връзката между противоправното поведение на виновните лица и отговорността на юридическите лица - по иска по чл. 49 от ЗЗД. Като се позовава на ТР № 3/22.04.2004 г. на ОСГК - твърди, че отговорността на Държавата, Висшият с. с. и Прокуратурата е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице при причиняването на вредите. Така изложените касационни доводи са неоснователни. Съображенията: Обжалваният акт не постановен от незаконосъобразен състав: Съгласно чл. 12, ал. 2 от ГПК (отм.) - вземането на участие при решаване на делото е основание за отстраняване на съдията. Има се пред вид - съдията да е взел участие при формиране волята на състава по съществото на спора. В случая-при постановяване на Определение от 5.12.1995 г.за прекратяване на производството,-съдията-докладчик-се е произнесъл по процесуален въпрос, като не е взел становище по съществото на спора, поради което и за него не е съществувала законова пречка да участва в разглеждането и постановяването на обжалваното въззивно решение. Обстоятелството, че впоследствие това определение е било отменено- не е в подкрепа на тезата на касатора за предубеденост на съдията - докладчик, тъй като след отмяната от по-горната инстанция - по-долният съд е длъжен да разгледа спора по същество съобразно дадените му указания. Именно поради това - по-горната инстанция след отмяна на определението за прекратяване на производството - връща делото за разглеждане и произнасяне по същество на същия с. състав, който е постановил определението за прекратяване на производството. Неоснователна е тезата на касатора за съмнение в безпристрастността на члена на съдебния състав, който с определение от 10.05.2003 г. - е приел направен му отвод за разглеждане на първоинстанционното производство по гр. д. № 1606/99 г. РС Ст. З. Посочените в касационната жалба - решения № 204 от 12.05.1999 г. по н.д. № 18/99 г.на I н.о., решение № 14 от 27.01.1993 г.по н.д. № 14/93 г. и решение № 245 от 8.05.1997 г. по н.д. № 545/95 г. на I н.о. - в случая са неприложими, първо - тъй като са издадени във връзка с прилагането на различна норма - тази на чл. 25 от НПК (отм.), която предвижда други основания за отвод в сравнение с от тези по ГПК (отм.) и второ - тъй като в тях се разглеждат случаи, при които съдията сам си е направил отвод, поради собствена преценка за наличие на основание за отстраняване. Процесният случай е различен. В първата инстанция-съдията е приел направен му отвод, въпреки че не са съществували законни основания за отстраняването му. Именно поради това, че не са съществували законни основания за отстраняването му и тъй като в хода на въззивното производство - ищецът не е направил искане в тази насока - съдията, член на съдебния състав не се е отвел от разглеждане на спора. Не са налице допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от страна на въззивния съд. Невярно е твърдението, че въззивният съд не се е произнесъл по направени искания за събиране на пет броя доказателства с въззивната жалба. Такова произнасяне - е налице. Отразено е на лист 29 от материалите на въззивно дело № 859/2006 г.на СтОС и с него е оставено без уважение искането, с мотиви - че "не се налага събирането им, с оглед дадените указания от ВКС". Задължението на въззивния съд-съгласно чл. 205 от ГПК (отм.) е да се произнесе по направеното искане за допускане на доказателствата. За съда не съществува задължение да събира всички поискани от страната доказателства, а само нови и то съотносими, такива които са от значение за решаване на спора. Преценката за това е предоставена на съда. В случая въззивният съд е изпълнил задължението си за произнасяне. Вярно е че във въззивния акт липсва изрично произнасяне във връзка с открито производство - с определение от 16.03.2001 г. по оспорване на заповед № 71 от 16.12.1993 г., подписана от Р. К. Това обаче не съставлява съществено нарушение, тъй като волята на съда по отношение на истинността на този акт е ясна, пред вид изразения от него извод в мотивите на решението - за липса на събрани доказателства за противоправно поведение от страна на ответника К. Не е налице липса на мотиви на обжалвания акт, защото съдът - в съответствие на задължението си по чл. 188 от ГПК (отм.) е обсъдил всички съотносими доказателства по делото и въз основа на тях е правилно е формирал правните си изводи. Заключението на приетата по делото съдебно- икономическа експертиза не е обсъдено, тъй като то е свързано с правилността на преценката на работодателя за изплащане на средства за допълнително материално стимулиране, която правилно въззивния съд е посочел, че не подлежи на с. контрол. Относно показанията на свидетелите Р същите са целели установяване на причинени на ищеца вреди, която предпоставка по чл. 45 от ЗЗД не следва да се установява при констатирана липса на някоя от другите комулативно установени в закона предпоставки - каквато в случая въззивният съд е приел, а именно - липсата на противоправно поведение от страна на ответниците. Не е налице и твърдяното от касатора нарушение на материалния закон. Предявената претенция е за солидарно осъждане на ответниците да заплатят претендираната от ищеца сума, поради което същият е следвало да установи по отношение на всеки един от тях наличието на всички предпоставки от състава на чл. 45 (съответно чл. 49) от ЗЗД, т.е. - че всеки един от ответниците е извършил 1. виновно, 2. действие или бездействие, 3. което е противоправно, и 4. с което е причинил вреда на ищеца, като следва 5. да е налице причинна връзка между вредата и деянието. Липсата на една от така изброените пет предпоставки - води до неоснователност на иска. В случая - правилно съда е преценил, че не е налице противоправно поведение на никой от ответниците и причинна връзка. Последната не се предполага, а се доказва. Относно твърденията в касационната жалба, обосноваващи според касатора противоправното поведение на ответника К: Съдебната практика е единна и непротиворечива, изразена включително и в решение № 451 от 29.06.1999 г. по гр. д. № 18/98 г.на ВКС, постановено по настоящето делото е - че изплащането и размерът на сумите, които произтичат от допълнително материално стимулиране се определят по целесъобразност от ръководителя в съответствие с приноса и тази преценка не подлежи на с. контрол. Касае се за указания, дадени от ВКС по прилагането на закона, които са задължителни. В тази връзка - твърденията за незаконосъобразност на разпореждането, за излагането на неверни и позорни обстоятелства и за превишаване на властта - не следва да се обсъждат. Тезата за системно разпространяване сред обществеността, политическите сили, обществените организации и Синдикатите на факта, че касаторът е бил лишен от материално стимулиране-остана недоказана. Свидетелите Р. и М. установяват, че в града е била известна тази информация, но не установяват кой именно я е разпространил. Правилни са изводите на въззивния съд и по отношение на ответницата И. Тезата на касатора, че тя не е следвало да изпълнява заповедите на окръжния прокурор (какъвто по това време е бил К.), а само неговите - в качеството му на пряк неин ръководител (районен прокурор) - е несъстоятелна пред вид централизираната структура на прокуратурата и обстоятелството, че в конкретния случай - ако това беше така, би било налице противоречие в интересите. Съгласно Закона за съдебната власт - преценката по административни въпроси, касаеща ръководителите на отделните звена в системата - се извършват от заемащият непосредствено по-горната ръководна длъжност. Правилни и обосновани са изводите на въззивния съд и по отношение исковете с правно основание чл. 49 от ЗЗД по отношение на останалите ответници. Несъстоятелна е тезата на касатора за приложимост на Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. на ОСГК, тъй като то е издадено по конкретен повод, във връзка с решаването на спорни въпроси от приложението на Закона за отговорността на държавата за вреди причинени на гражданите. Прилагането му по аналогия е недопустимо, тъй като уреденият с него случай не е подобен на настоящия. В случая отговорността на Държавата, Висшият с. с. и Прокуратурата не е обективна, а е обвързана от наличието на вина у длъжностното лице при причиняването на вредите. Мотивиран от изложеното, пред вид липсата на наведени други касационни доводи, Върховен касационен съд, състав на III г.о.