Решение № 2339 от 16.02.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9298/2009 г.

Решение № 2339 от 16.02.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9298/2009 г., I о., докладчик председателят Виолета Ковачева Производство по чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано e по касационна жалба от "АУРУБИС БЪЛГАРИЯ" АД (със старо фирмено наименование "КУМЕРИО МЕД" АД), със седалище и адрес на управление в гр. Пирдоп, Софийска област, Индустриална зона, подадена чрез процесуалния му представител адв. Йорданов, против решение № 38 от 11.05.2009 г. на Административния съд - София-град, по адм. дело № 6214/2008 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Решение № К 47-0554 от 26.08.2008 г. на началника на Митница София в оспорената негова част, в която върху установеното държавно вземане по седем броя ЕАД за ДДС в размер на 255245,04 лв. е определена законна лихва за забава, считано от датата на възникване на задължението до окончателното изплащане на посочената сума. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, представляващи касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът необосновано е направил извод за дължимост на законна лихва върху последващо определено задължение за ДДС при внос - от момента на подаване на митническата декларация за внос. Иска се отмяна на съдебното решение и на митническия акт и присъждане на направените разноски. Ответникът - началникът на Митница Столична, чрез процесуалния му представител, оспорва жалбата. Твърди, че правилно първоинстанционният съд е потвърдил митническия акт в обжалваната част. Заинтересованата страна - директорът на Дирекция "ОУИ"-София при ЦУ на НАП, не взема отношение по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, я намира за процесуално допустима и основателна, поради следното: Пред първоинстанционния съд не е имало спор по фактите и те са следните: С 7 бр. ЕАД дружеството - касационен жалбоподател, е оформило под режим "освобождаване за крайно потребление" стоки - меден концентрат от Чили, при което митническото оформяне е било извършено въз основа на провизорна цена на стоките, определена от доставчика с фактура № 2621/29.06.2007 г. Издадено е оспореното пред първоинстанционния съд решение, с което е определен допълнителен ДДС в размер на 255245,04 лв. и лихви, считано от подаване на ЕАД до окончателното изплащане на сумата. Установено е, че главницата е заплатена от дружеството на 05.09.2008 г., видно от представено платежно нареждане, а задължението е взето под отчет на 08.09.2008 г. За да отхвърли жалбата на дружеството против административния акт в обжалваната му част, административният съд е приел, че задължението за лихва като акцесорно следва съдбата на главното задължение и на датата на възникване на митническо задължение за внос (датата на подаване на ЕАД) става изискуемо и задължението за плащане на ДДС като покана не е необходима, за да изпадне длъжникът в забава, защото падежът на задължението е законово определен. Решението е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон и необоснованост. Съгласно чл. 16, ал. 1 ЗДДС, внос на стоки по смисъла на този закон е въвеждането на необщностни стоки на територията на страната. Съгласно чл. 54, ал. 1 от същия закон данъчното събитие при внос на стоки възниква и данъкът става изискуем на датата, на която възниква задължението за заплащане на вносни митни сборове на територията на страната или би следвало да възникне, включително когато задължение не съществува или размерът му е нула. В чл. 59, ал. 2 от ЗДДС е предвидено, че когато съгласно митническото законодателство възникне задължение за заплащане на лихви върху митните сборове по митническо задължение, възниква и задължение за заплащане на лихви върху несъбрания данък. По чл. 201, § 1, б. "а" и § 2 от Регламент № 2913/1992 г. на Съвета Митнически кодекс на Общността (МКО), вносно митническо задължение възниква при допускане за свободно обръщение на стока, подлежаща на облагане с вносни сборове, като митническото задължение възниква от момента на приемане на митническата декларация. Разпоредбата на чл. 217, § 1 от МКО постановява, че размерът на вносните сборове, който произтича от дадено митническо задължение, трябва да бъде изчислен незабавно в момента, в който те разполагат с необходимите данни, и да бъде вписан в счетоводните документи или на друг носител на счетоводна информация, което представлява вземане под отчет. Длъжникът, на основание чл. 221, § 1 от МКО, следва да бъде уведомен за размера на сборовете по подходящ начин, веднага след като този размер бъде взет под отчет. По чл. 222, § 1, б. "а" от същия пряко приложим общностен нормативен акт, размерът на сборовете, за които е извършено уведомяването по чл. 221, трябва да бъде заплатен от длъжника в срока, който му е определен с поканата. Съгласно чл. 232, § 1, б. "б" МКО, когато размерът на сборовете не е платен в определения срок се събира лихва за забава, начислена върху размера на сборовете, като нейният размер не може да бъде по-висок от лихвата за кредит. Процесният митнически акт е мотивиран от правна страна с разпоредбите на чл. 201, 214, 218, § 2 и чл. 221 от МКО. Съдът на Европейския съюз с Решение от 31.03.2011 г. по дело С-546/2009 г., образувано по преюдициално запитване на тричленен състав на Върховния административен съд на Република България по адм. дело № 6077/2009 г. на ВАС, с предмет аналогичен на процесния казус, е дал задължително тълкуване на разпоредбите на чл. 201, § 1, буква а) и § 2 във връзка с чл. 214, чл. 222, § 1, буква а) и чл. 232, § 1, буква б) от Регламент (ЕИО) № 2913/92 на Съвета от 12 октомври 1992 г. относно създаване на Митнически кодекс на Общността. Съгласно т. 27 от мотивите на това Решение, самият текст на разпоредбата на чл. 232, § 1 "б" МКО предвижда начисляване на лихви след изтичане на срока за плащане, който видно от систематичното място на разпоредбата е този, даден с поканата за плащане по чл. 221, § 1 от МКО. По т. 32 и 33 от мотивите на решението "съгласно чл. 232, § 1, буква б) от Митническия кодекс лихвата за забава може да се начислява само за периода след изтичането на срока за плащане на митническото задължение, тъй като с посочената разпоредба не се цели нито да се предотвратят претърпените от митническите органи финансови загуби, нито да се компенсират ползите за стопанските субекти от дължащите се на техни действия закъснения при вземането под отчет на митническото задължение по смисъла на посочения кодекс, както и при определянето на неговия размер или на задълженото лице. Когато митническото задължение възниква на основание членове 202 - 205, 210, 211 и 220 от Митническия кодекс, всички случаи, характеризиращи се с извършването на определено нарушение на митническата уредба на Съюза от страна на съответния стопански субект, както Митническият кодекс, така и Регламентът за прилагане предвиждат специални мерки, като например увеличение на митото със сума, съответстваща на размера на лихвата за забава, която би била дължима за периода от датата на възникването на митническото задължение до датата на вземането му под отчет или за периода от датата, на която е станало изискуемо първоначално взетото под отчет задължение, до датата на последващото вземане под отчет на това задължение (в този смисъл Решение от 16 октомври 2003 г. по дело Hannl-Hofstetter, C-91/02, Recueil, стр. I-12077, точки 19 и 23). От мотивите на СЕС по втория преюдициален въпрос става ясно, че разпоредбата на чл. 214, § 3 МКО е неприложима за случая, тъй като тя се отнася за стоки, въведени под режим на активно усъвършенстване или митнически режим на временен внос, какъвто процесният случай не е. Отговорът на третия преюдициален въпрос е категоричен, че общите принципи на правото на Съюза, и по-специално принципът за законоустановеност на нарушенията и наказанията, не допускат националните власти да прилагат санкция за митническо нарушение, която не е изрично предвидена от националното законодателство. Настоящият състав на касационната инстанция не споделя твърдението, че такава разпоредба в Закона за митниците съществува и това е тази на чл. 211, ал. 1, т. 2 вр. чл. 199, ал. 1, т. 1 от закона. Тази разпоредба гласи: "Когато размерът на митните сборове не е заплатен в определения срок, митническите органи събират законната лихва върху размера на митните сборове". Тя изцяло възпроизвежда тази на чл. 232, § 1, б. "б" МКО, за която заедно с останалите разпоредби на Кодекса и на Регламента за прилагане изрично в мотивите на СЕС е прието, че не съдържат обсъжданите санкции. В точка 23 от мотивите на цитираното в мотивите на Решението на СЕС по дело № С-546/2009 г., Решение от 16 октомври 2003 г. по дело Hannl-Hofstetter, C-91/02, Recueil, стр. I-12077, е казано, че "митническият кодекс и регламентът за прилагане трябва да се тълкуват в смисъл, че те не противоречат на правна уредба, която предвижда едно увеличение на митническото задължение в случай на възникване на митническо задължение по смисъла на членове 202 до 205 или 210 или 211 от митническия кодекс на общността или в случай на събиране a posteriori по смисъла на чл. 220 от същия кодекс, чиято обща сума съответства на лихвите за забава, които биха били дължими за въпросния период между възникването на митническото задължение и неговото вземане под отчет или също, в случай на събиране впоследствие по смисъла на чл. 220 от МКО, между датата на изискуемост на митническото задължение, взето под отчет първоначално и последващото му вземане под отчет, при условие, че лихвеният процент бъде определен при аналогични условия на тези, които преобладават в националното право за нарушения от същото естество и същата тежест и които придават на санкцията характер на ефективност, пропорционалност и възпиращ ефект." Посоченият извод става ясен като се съобрази обсъжданата по дело № С-91/2002 г. разпоредба на австрийското национално право. Тя гласи следното: "Когато, с изключение на посочените в § 2 случаи, е възникнало митническо задължение по силата на членове от 202 до 205 и от 210 до 211 от митническия кодекс, или в случай на събиране на митническо задължение на основание на чл. 220 от митническия кодекс, едно увеличение на митническото задължение трябва да бъде заплатено, чиято обща сума съответства на лихвите за забава, които биха били дължими за въпросния период между възникването на митническото задължение и неговото вземане под отчет, а също, в случай на събиране a posteriori /впоследствие/ на основание на чл. 220 от митническия кодекс, което съответства на лихвите за забава които биха били дължими за въпросния период между дата на изискуемост на митническото задължение, взето под отчет първоначално и последващото му вземане под отчет. Съществува задължение за плащане на административни такси на основание на чл. 105". При липса на подобна национална уредба обаче, подобно санкционно увеличение на публичните задължения е недопустимо. Не е основателен и доводът на ответника по касация по съществото на делото, че жалбоподателят дължи лихва, защото изобщо не му е предоставен срок за изпълнение, съответно първоинстанционният съд неправилно е приел, че длъжникът изпада в забава без покана, тъй като срокът за плащане съвпада с датата на възникване на задължението, която пък е тази на подаването на ЕАД. Това е така, защото разпоредбата на чл. 54 от ЗДДС обвързва момента на данъчното събитие при внос с "датата, на която възниква задължение за заплащане на вносни митни сборове", а не тази на възникване на митническо задължение. При това, липсата на покана за плащане би довела изобщо до недължимост на лихви за забава. С оглед на така изложените съображения, обжалваното в настоящото касационно производство съдебното решение като неправилно, поради противоречие с материалноправни разпоредби, следва да се отмени, като вместо него бъде постановено ново по същество, с което по жалба на касатора оспореният митнически акт бъде отменен като незаконосъобразен в обжалваната част. При този изход на процеса ответникът следва да заплати на жалбоподателя деловодни разноски за двете съдебни инстанции общо в размер на 992,28 лева. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,