Решение № 11517 от 29.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6114/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. М., гражданин на Турция, чрез адв. С.Али, против решение 600/02.05.2024 г., постановено по адм. дело 96/2024 г. по описа на Административен съд - Търговище. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правилна и необоснованост. Посочва, че административният съд не е обсъдил и съобразил фактите по делото в тяхната цялост, поради и което претендира отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяването на друг, с който да се отмени като незаконосъобразна оспорената заповед. Ответната страна ВПД директор на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Търговище, чрез юрк. Д. Мирева, с писмен отговор излага становище за неоснователност на касационната жалба и моли за нейното отхвърляне, съответно, оспореното решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Посочва, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното решение първоинстанционният съд отхвърлил жалбата на Д. М., гражданин на Турция, против Заповед 363з-169/22.01.2024 г. на ВПД Директора на ОДМВР Търговище, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ на чужденеца е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ по чл. 39а, т. 1 ЗЧРБ Отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец в Република България. От фактическа страна съдът е установил, че на 18.02.2021 г. на Д. М. е издадено разрешение за постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, съгласно удостоверение за постоянен адрес, където като такъв е вписан [населено място], общ. Омуртаг, обл. Търговище, [улица]. С Предложение 363р-23/7 от 21.01.2024 г., изготвено от началник на група "Миграция" Търговище, е предложено на директора на ОДМВР Търговище да се наложи принудителна административна мярка отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България на Д. М., гражданин на Турция, поради това, че в едногодишен срок лицето не пребивава и не се е установявало на територията на Република България, а единствено е пребивавал за кратки периоди от време. С цел проверка дали Д. М. изпълнява разпоредбите на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ са извършени справки в АИС на МВР за периода от 01.01.2021 г. до 19.12.2023 г. (когато е извършена справката в АИС на МВР), в резултат на които е установено, че чужденецът в едногодишен срок след разрешеното му постоянно пребиваване (18.02.2021 г. - 18.02.2022 г.) има установени кратковременни пребивавания от общо 13 дни, за втората година (18.02.2022 г. - 18.02.2023 г.) общо 14 дни, а за останалия изследван период на пребиваване (18.02.2023 г. до 19.12.2023 г.) общо 6 дни. Така общият установен регистриран престой на Д. М. на територията на Република България за периода от 18.02.2021 г. до 19.12.2023 г. е общо 33 дни. Извършена е и проверка на адреса, на който е регистриран чужденецът, като той не е открит там. Поради това е проведен разговор със собственика на имота, който посочил, че не е отдавал имота си под наем на Д. М., а го е настанил в таванската стая на дома си като гостенин. Същите нямат роднинска връзка помежду си, а бил едно от децата на бившия собственик на къщата. Чужденецът не притежава собствен ключ от имота, няма стая или оставени лични вещи. Съобщение рег. 363000 - 38971/21.12.2023 г., издадено на осн. чл. 26, ал. 1 АПК до Д. М., е връчено по реда на чл. 18а АПК. На чужденецът е била предоставена възможност в 7-днесен срок да представи документи, обяснения или възражения във връзка с административното производство. В следствие на горното, с Д. М. е проведено интервю на 09.01.2024 г., в което той посочил, че обитава единия етаж от къщата, като имотът се обитава и от семейството му. След това е посочил, че обитава целия имот. Заявил още, че не работи в България, а в Турция като учител по география. В оспорената Заповед 363з-169/22.01.2024 г. на ВПД Директора на ОДМВР - Търговище органът посочил, че от събраните данни по преписка се установява, че Д. М., гражданин на Турция, не само не се е установил на територията на Република България, но и явно няма такива намерения, Не е заплащал регулярно здравните си осигуровки в България, като това е сторено в хода на административното производство с цел формално изпълнение на законовите изисквания. Изискана е справка от ТД на НАП офис Търговище, от която е установено, че чужденецът няма данни за осигуряване по КСО и ЗЗО. Отделно от това, в периодите, в които е пребивавал в България е отсядал х различни хотели в гр. Търговище, а не в имота, в който е регистриран. Въз основа на така установеното, от правна страна съдът приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в установената от закона форма, с посочени правни и фактически основания за издаването му. При постановяването му са отчетени и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Съдът установил, че действително оспорващият не се е установил на територията на страната, а освен това липсват и данни, че е имал намерение да се установи да живее в Република България. Посочено е, че инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. По тези съображения съдът приел, че оспорената заповед за налагане на ПАМ е законосъобразна, поради и което отхвърлил жалбата против нея. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения, съставляващи касационни основания, които налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е изложил верни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция. Разрешението за постоянно пребиваване на Д. М. е издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Цитираната разпоредба предвижда, че разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 6 ЗЧРБ за получаване право на постоянно или дългосрочно пребиваване чужденецът подава лично в дирекция Миграция" или в сектори/групи Миграция" при областните дирекции на Министерството на вътрешните работи заявление по образец и документи съгласно правилника за прилагането на закона. По аргумент от чл. 34, ал. 1 във вр. чл. 40 ППЗЧРБ, определящ документите, необходими за получаване на право на постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, в тези случаи се изискват и доказателства за осигурено жилище. По делото липсва спор относно гражданството и статута на жалбоподателя, както и че за получаване на разрешение за постоянно пребиваване е заявил като постоянен адрес [населено място], общ. Омуртаг, обл. Търговище, [улица]. Въз основа на събраните по делото доказателства правилно първоинстанционният съд е приел, че в случая лицето не пребивава на посочения адрес. Нещо повече, в оспорената заповед са посочени отделните пребивавания на чужденеца в България по време на който той е отсядал в различни хотели в [населено място], а не в имота, на който е регистриран. При това положение напълно обосновано първоинстанционният съд е направил извод, че чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал.1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. Като доказателство за това е и обстоятелството, че Д. М. е заплатил здравните си осигуровки едва при започването на административното производство по отнемане на предоставения му статут. Ето защо е налице визираната в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България - в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и 25. По делото не се твърди и няма данни да е налице някое от предвидените в цитираната разпоредба изключения. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ и компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната на Д. М. през периода на проверката от 01.01.2021 г. до 19.12.2023 г. общо 33 дни, не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. Културните, социалните и семейните връзки на чужденеца са с Република Турция, където е обичайното му пребиваване, семейството му и центърът на жизнените му интереси. По делото липсват данни за установяване на територията на Република България, поради което правилно е прието от първоинстанционния съд, че са налице обстоятелствата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ за отнемане на издаденото разрешение за постоянно пребиваване. По изложените съображения, настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,