Решение № 764 от 13.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5413/2007 г.

Решение № 764 от 13.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5413/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Лидия Рикевска Производство по § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК, вр. с чл. 218а и сл. ГПК (отм.). С решение № 40 от 26.03.2007 г. по гр. д. № 237/06 г. Районен съд гр. О. е допуснал да се извърши съдебна делба между Е. С. И., З. С. С., А. С. Н., Ф. С. Й. и А. С. С. на първи жилищен етаж и избени помещения от двуетажна масивна двуфамилна жилищна сграда при квоти от по 1/5 ид. ч. за всеки съделител, заедно с отстъпеното право на строеж върху дворно място общинска собственост, представляващо парцел **** в кв. 65 с площ 420 кв. м., при квоти върху правото на строеж от по 1/10 ид. ч. за всеки един от тях. С решение № 116 от 27.06.2007 г. по гр. д. № 221/07 г. Окръжен съд гр. Т. е оставил в сила първоинстанционното решение. Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от А. С. Оплакванията развити в касационната жалба са, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и е необосновано. О. по касация Е. И., А. Н., Ф. Й., К. А. С., В. К. А., Р. К. А., С. К. А. и А. К. А. като наследници на З. С. и А. М., оспорват жалбата. Касационната жалба е допустима. Подадена е в срок от легитимирано лице, насочена е срещу решение което подлежи на касационно обжалване и отговаря на изискванията по чл. 218в ГПК (отм.). Върховният касационен съд, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбата пороци на решението, приема за установено следното: За да остави в сила първоинстанционното решение въззивният съд е приел че процесната къща е построена от родителите на А. С. и от А. М. през 1977 г., по времето когато А. бил ученик. Ответникът живял в нея заедно с родителите си, но не демонстрирал че владее само за себе си. Изложил е доводи, че дори да е владял след смъртта на майка си, до подаване на исковата молба срокът на владение не е достатъчен за да придобие имота по давност. В касационната жалба се твърди, че решението е незаконосъобразно, тъй като касаторът придобил имота по давност. Доводите в жалбата са неоснователни. Решението на въззивния съд е съобразено със събраните по делото доказателства и е законосъобразно. Не се спори, че страните са наследници на С. Й. починал през 1994 г. и на А. Й., починала през 1997 г. С договор от 16.01.1976 г. ГНС гр. О. отстъпил на С. Й. и на А. М. право на строеж върху държавна земя представляваща парцел **** в кв. 65 по плана на града, за изграждане на жилище в двегодишен срок от сключване на договора, а през 1977 г. била издадено разрешение за строеж. Според удостоверения на Община гр. О. и скица на имота, сега парцелът е с № Х* и с площ 390 кв. м При съпоставяне на тези факти законосъобразно въззивният съд приел, че масивната двуетажна жилищна сграда с приземен етаж, със застроена площ 81 кв. м е построена от С. Й. и А. М. По време на строежа касаторът е бил на 17 г. и очевидно приносът му се е изразявал само в помощ при строителството. Не е доказано и твърдението му че е изплащал вместо родителите си заема за построяване на къщата. Твърденията си, че е придобил имота въз основа на давностно владение, касаторът установява с писмени и гласни доказателства. Установено е, че през 1998 г. той декларирал пред данъчните служби къща с дворно място. Според свидетелите, къщата била строена от родителите на страните съвместно касатора и живеели заедно. Родителите заявявали че ще дарят къщата на сина си. След смъртта на майката само семейството на касатора владеело имота, те плащали данъци, въпреки че някои от сестрите искали имотът да е техен. Ответниците по касация също са ангажирали гласни доказателства. Посочените от тях свидетели твърдят, че при строителството помагали всички. А. бил ученик, после отишъл на работа в Р. Върнал се и живеел с родителите си, правил ремонти. При тези доказателства изводите на въззивния съд са законосъобразни. Въпреки че живеел заедно с родителите си, касаторът не е манифестирал поведение че владее за себе си и е отблъснал тяхното владение. Няма писмени доказателства че имотът му е дарен, въпреки изразените от родителите му намерения за това. Действително, след смъртта на майка си касаторът е продължил да живее в имота, но за да се придобие имот по давност от един наследник е необходимо да се установи, че той е владял явно, спокойно и продължително, като владението е съпроводено и с противопоставяне на правата на останалите съсобственици. Декларирането на имота след смъртта на майката не може да се тълкува като намерение за отблъсване владението на другите наследници, още повече, че както е заявил в съдебно заседание на 14.06.2007 г. касаторът допускал сестрите си да идват когато искат в къщата, т. е. дори и да е имал намерение да владее само за себе си, това негово намерение не е станало достояние на другите наследници. Следва да се посочи също така, че дори касаторът да е владял с намерение да свои имота, от смъртта на майка му на 17.03.1997 г. до подаване на исковата молба на 15.05.2006 г. не е изтекла изискуемата десетгодишна придобивна давност по чл. 79 ЗС. По изложените съображения касационната жалба на заявените в нея основания е неоснователна, а въззивното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 218ж ГПК (отм.), ВКС