Решение № 372 от 25.6.2025 г. на ВКС по г.д. № 20248002102313/2024 г.

Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Разглежда се касационна жалба на Д. М. Т., чрез адв. В. Д. срещу решение № 1988 от 04.04.2024 г. по в гр.дело № 8039/2021 г. на Софийски градски съд, с което е обезсилено решение от 17.03.2021г.по гр.д №34426/2020г на Софийски районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „ВЕТО 2000“ ООД с ЕИК[ЕИК] със седалище [населено място], представлявано от управител В. Н. искове срещу Д. М. Т. за връщане на общо 22 000 лв., от които сумата 5500 лв. платено възнаграждение по договор № 6-002/25.06.2019г. от 01.06.2019 г., който се твърди от ищеца, че е развален на основание чл.87, ал.2 ЗЗД, съединен обективно с иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата 16 500 лв.- по твърдения на ищеца платена при начална липса на основание-поради допусната грешка в счетоводството на ищеца, при нареждане на плащания на 05.08.2019 г.- сумата 5500 лв., на 14.09.2019 г.- сумата 5500 лв., както и на 11.10.2019 г.-08.11.2019 г.- сумите по 2750 лв. Според въззивния съд, първа инстанция е разгледала иск на непредявено основание.При служебна проверка по допустимостта на решението, обжалвано от ищеца с оплаквания за неправилност, съдебния състав е приел да е налице недопустимо произнасяне с решението по искове с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за част от претендираната парична сума/5500лв/ и по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за друга част от нея/16500лв/, след като ищецът бил предявил само един иск за 22 000 лв. Според въззивния съд искът е само един и с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД в хипотеза на първична липса на основание, което следвало от петитума.Посочено е, че тази хипотеза може да се отнася за цялата получена облага или част от нея, с оглед на това на връщане подлежи цялата имуществена ценност, или част от нея. Изтъкнато е, че в чл.55, ал.1 ЗЗД са уредени три различни хипотези, които следва да се разграничават /ППВС №1 от 28.05.1979г/ с оглед тежестта на доказване. Поради това е прието, че първоинстанционното решение е в нарушение на диспозитвното начало и от районния съд не е разгледан предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.1 от ЗЗД - така както е заявен по петитума на исковата молба. Посочено е, че макар и формално да се е произнесъл и по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, първоинстнационният съд е формирал изводи от факти, които не са били въведени от ищеца при осъдителна искова претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД-при начална липса на основание, затова съдът се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран. В касационната жалба на Д. М. Т. пълномощникът адв. В. Д. оспорва решаващите изводи на съда като изтъква съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Изводите на въззивната инстанция сочи като явно нарушаващи логически правила, както и водещи процесуални изисквания. Сочат се съществени процесуални нарушения по чл.236, ал.2 ГПК и по прилагането на чл. 270 ал.3 ГПК, подробни съображения за което са изложени в касацинната жалба. Изтъква се очевидно противоречие в мотивите на въззивното решение по отношение на иска, неговото основание, явно противоречие между факти и доказателства по делото и направените изводи, с което е нарушен принципът на обективност. Прието е да е налице произнасяне по непредявен иск, но от мотивите не става ясно кои са фактите и обстоятелствата посочени от ищеца, игнорирани или в отлика от тези, въз основа на които първоинстанционният е формирал изводите си и така недопустимо е бил разгледан непредявен иск. Ответникът по жалбата, понастоящем „ВЕТО 2000“ЕООД с ЕИК[ЕИК] /същото седалище и адрес на управление /, заявява в писмен отговор чрез адв.И. Б., че касационната жалба е неоснователна. Няма неяснота и нелогичност в мотивите.Изводите на съда могат да бъдат изведени при тълкуване на решението в цялост В съдебно заседание се добявя, че първоинстанционният съд погрешно е квалифицирал иска и правилно въззивната инстанцие е отменила това решение. С определение №554 от 06.02.2025г на ІІІг.о на ВКС до разглеждане е допусната настоящата касационна жалба на основание чл. 280, ал.2, предл.трето ГПК. Въззивният съд е приложил основанието „разгледан непредявен иск“ по чл.270, ал.3, изр.3 ГПК и свързаните с нормата последици поради това, че от първоинстанционния съд били разгледани два иска, а предявеният бил само един.Констатирано е очевидно противоречие между заявеното от страните и възприетият в решението на въззивния съд предмет на спора, както и взаимоизключващи се изводи. От една страна въззивният съд е изтъкнал, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. По твърдение и на двете страни, след като от ищеца са изискани и направени уточнения с допълнителна молба, тя е включвала сключен между тях граждански договор на 01.06.2019г по който ищецът е възложител, а ответницата Д. Т. е изпълнител на действия по управление имотите на фирмата срещу възнаграждение от 5500 лв, което за м.юни на 2019г било заплатено, но според ищеца подлежи на връщане заради неизпълнение на договора / след уточнение на иска с молба вх. №5115284/18.08.2020г, което включва и изявление за развалянето му, като от ищеца се твърди същият да е развален едностранно и по-рано, на 30.6.2019г.Този договор е представен /след указания в доклада по чл. 140 ГПК/, приет е като доказателство (тъй като е бил сключен в писмена форма – л.44 от делото). Сключването му е отделено като безспорно между страните обстоятелство с протоколно определение на първоинстанционния съд /о.с.з от 11.02.2021г/.За този договор ищецът е уточнил иска си/молбата от 18.08.2020г/че го разваля на основание чл.87, ал.2 ЗЗД защото не е изпълнен в уговореното време.Спорило се е докога е действал договора, по негови модалитети и дали има уговорено изпълнение с продължителен характер.Освен така изплатено възнаграждение по този договор за м.юни 2019г/ сумата 5500лв / /, което се иска ответницата да върне като част от общо посочените в петитума 22 000 лева, ищецът е заявил като подлежащи на връщане последващи плащания по общо четири банкови превода в полза на ответницата, посочени по размер и дати в исковата молба (описани в диспозитива на първоинстанционното решение ), с твърдение че са платени недължимо и без основание, наредени поради грешка на счетоводството, а след уточнение-поради грешка на ръководството. Ищецът е оспорвал изобщо да е имал договорна обвързаност с ответницата след м.юни на 2019г /преводите извън този по първото възнагрждение, отчасти авансов, са след 30.06.2019г.и поради това по твърдение на дружеството - без основание/, докато ответницата сочи договора, чието изпълнение било с продължителен характер, като основание за всички плащания и че по тази причина тези плащания не могат да бъдат определени като неоснователни и плод на грешка. От друга страна, въззивният съд е подвел твърденията на ищеца под състава на чл.55, ал.1 ЗЗД в първата хипотеза на нормата поради петитума за връщане на цялата сума от 22 000 лева, представляваща недължимо платено, което трябва да бъде върнато. Разглеждането на „два иска” от първоинстанционния съд, т.е за част от полученото плащане в друга хипотеза на чл.55, ал.1 ЗЗД, е санкционирал като недопустимо. В мотивите е посочено, че „макар и формално” да се е произнесъл и по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, първоинстнационният съд е формирал изводи от факти, които не били въведени от ищеца при осъдителна искова претенция по чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД при начална липса на основание, затова съдът цялостно се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран. При тези тези мотиви, въззивният съд или е пропуснал да съобрази направените уточнения от ищеца по фактите, или приема за недопустимо решението по иска да се основава на правоизключващи факти по възражение на насрещната страна, установени от съда. Именно на такъв факт /договор/ първоинстанционният съд е основал решението си, за да отхвърли иска. Касационната жалба е основателна в оплакванието за допуснато съществено процесуално нарушение от въззивната инстанция, довело до неправилнио обезсилване на допустимо произнесеното първоинстанционно съдебно решение. Въззивният съд не е посочил кои са фактите, на които ищецът основава иска си и кой е „привнесеният” незаявен факт, на който се основава недопустимото решение. При заявените факти, включително предвид това кой ги твърди и как ги въвежда в предмета на делото, мотивът за неразглеждане на предявен иск от първоинстанционния съд сочи на явно противоречие с утвърдени в теорията и съдебната практика принципни постановки по прилагането на чл.270, ал.3 ГПК и чл.6 ГПК. За определяне на действителното основание на спорното материално право, съответно за преценката дали то е разгледано на първа инстанция се изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и произнесъл ли се е първоинстанционният съд по заявеното искане.Въззивният съд е игнорирал задължението сам да даде квалификация на спорното право въз основа на въведените и изяснен факти и да се произнесе по спора като инстанция по същество. Гореизложеното налага отмяна на обжалваното въззивно решение и връщане на делото на Софийски градски съд за ново разглеждане от друг състав. Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІг.о.