Решение № 6942 от 22.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4976/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат М. Златкова, в качеството ѝ на особен представител на М. А. М. срещу Решение № 12070 от 26.03.2026 г., постановено от Административен съд София-град по адм. дело № 1521 по описа за 2026 г. С касационната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Направено е искане за отмяна на съдебното решение и постановяване на решение по същество на спора, с което да се отмени оспореният отказ на Председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет. Ответникът - Председателят на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет /ДАБ/, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Е. Хичовски, в открито съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна. Моли да бъде оставено в сила решението на Административен съд София-град. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав на четвърто отделение, приема касационната жалба, като подадена от процесуално легитимирано лице в законоустановения срок, за допустима, а разгледана по същество - за неоснователна, по следните съображения: Административен съд - София-град е сезиран с жалба на М. А. М., гражданин на Сирия, чрез адв. Златкова, срещу решение № 5708/17.12.2025 г. на председателя на ДАБ, с което не е уважено искането за събиране с майка му, сестра му и доведените му двама братя.. За да отхвърли жалбата, съдът е приел, че при издаването на административния акт е спазена предвидената в закона писмена форма, спазени са административнопроизводствените правила и оспорения акт е издаден в съотвествие с приложимия материален закон. Приел, че братята и сестрите не попадат сред членовете на семейството по смисъла на специалния закон, а родителят следва да е в медицинско състояние, което не му позволява сам да се грижи за себе си поради напреднала възраст или тежко заболяване и се налага да живее в едно домакинство със своите деца. По тези съображения първоинстанционният съд е намерил за правилен извода на административния орган за липса на предпоставки за приложението на чл. 34, ал. 1, във вр. с § 1, т. 3, б. "в" от ДР на ЗУБ и е отхвърлил жалбата. Настоящият касационен състав намира, че първоинстанционният съд е установил правилно относимите към спора факти и е достигнал до законосъобразни правни изводи. По делото не е спорно, че на касатора е предоставен хуманитарен статут, както и че подаденото от него заявление е придружено с документи, удостоверяващи твърдените родствени връзки. Спорът между страните се свежда до въпроса дали лицата, за които е поискано събиране на семейство, попадат в кръга на лицата, визирани от закона като членове на семейството по смисъла на Закона за убежището и бежанците. Съгласно чл. 34, ал. 1 ЗУБ чужденец с предоставена международна закрила може да поиска да се събере със семейството си на територията на Република България. Съдържанието на понятието „семейство“ за целите на закона е определено в § 1, т. 3 от Допълнителните разпоредби на ЗУБ, която съдържа легална дефиниция на понятието „членове на семейството“. Доколкото законът не предвижда друго, тази дефиниция е приложима при тълкуването и прилагането на всички негови разпоредби, включително на чл. 34 ЗУБ. Ето защо правилно административният орган и първоинстанционният съд са изследвали дали лицата, за които е поискано събиране на семейство, попадат сред изчерпателно изброените в § 1, т. 3 ДР на ЗУБ категории. По отношение на сестрата и доведените братя на касатора следва да се отбележи, че същите не попадат сред лицата, посочени в легалната дефиниция. Законодателят не е включил братя и сестри в кръга на лицата, които могат да бъдат третирани като членове на семейството за целите на производството по чл. 34 ЗУБ. При така установената нормативна уредба съдът не разполага с възможност чрез тълкуване да разширява приложното поле на закона извън пределите, очертани от законодателя. По отношение на майката на касатора правилно е обсъдена приложимостта на хипотезата на § 1, т. 3, б. „в“ от ДР на ЗУБ. Съгласно тази разпоредба за членове на семейството се считат родителите, които не са в състояние сами да се грижат за себе си поради напреднала възраст или тежко заболяване и за които е необходимо съвместно живеене с техните деца. От доказателствата по делото не се установява наличие на посочените в закона предпоставки. Безспорно е, че майката на касатора не е в напреднала възраст. Представените медицински документи не удостоверяват тежко заболяване, което да обуславя невъзможност тя самостоятелно да се грижи за себе си. Поради това не е налице фактическият състав на цитираната разпоредба и майката не може да бъде квалифицирана като член на семейството по смисъла на закона за целите на исканото събиране. Неоснователно е възражението, че разпоредбата на чл. 34, ал. 3 ЗУБ съдържа изчерпателно всички основания за отказ и че при липса на някое от тях административният орган е длъжен да уважи искането. Разпоредбата на ал. 3 урежда самостоятелни отрицателни предпоставки за упражняване на правото по чл. 34, ал. 1 ЗУБ, но тяхното отсъствие не освобождава административния орган от задължението да установи наличието на основните материалноправни предпоставки за възникване на самото право. Сред тях е и изискването лицата, за които се иска събиране, да попадат в кръга на членовете на семейството по смисъла на закона. Не се споделят и доводите, основани на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Действително в практиката на Европейския съд по правата на човека понятието „семеен живот“ не се ограничава единствено до отношенията между съпрузи и малолетни деца. За да бъде ангажирана защитата на чл. 8 от Конвенцията по отношение на отношения между пълнолетни роднини, е необходимо да бъде установена допълнителна фактическа зависимост, надхвърляща обичайните емоционални връзки между членовете на едно семейство. В настоящия случай такива обстоятелства не се установяват от доказателствата по делото. Касационният състав обсъди и доводите, основани на принципа за защита на най-добрия интерес на детето. Безспорно този принцип следва да бъде съобразяван при всяко решение, засягащо непълнолетни лица. В случая обаче той не може да обуслови неприложение на изрични законови разпоредби, определящи кръга на лицата, които могат да бъдат обхванати от процедурата по събиране на семейство. Липсват и данни, които да обосновават необходимост от различен извод с оглед конкретното положение на непълнолетните лица. Неоснователни са и възраженията за нарушение на правото на Европейския съюз. Посочените в касационната жалба разпоредби от Директива 2003/86/ЕО и Директива 2011/95/ЕС предоставят възможност на държавите членки да предвидят по-широк кръг лица, които могат да бъдат включени в режима на събиране на семейство, но не въвеждат задължение за това. Националният законодател е упражнил предоставената му свобода на преценка чрез възприетата в ЗУБ дефиниция на членовете на семейството, която в конкретния случай е приложена правилно. Не се установява и твърдяното съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Решаващите изводи на първоинстанционния съд са основани на приложението на материалния закон към установените по делото факти. Поради това липсата на допълнителни указания по чл. 171, ал. 4 АПК не е довела до ограничаване правото на защита на касатора и не е могла да повлияе върху крайния резултат по спора. При тези данни настоящият състав намира, че обжалваното решение на Административен съд – София-град е постановено при правилно приложение на материалния закон и без допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде оставено в сила. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2 предл. първо АПК Върховният административен съд, четвърто отделение