Решение № 179 от 06.04.2026 г. на ВКС по н. д. № 215/2026 г.

Производството пред ВКС е по реда на чл.420, ал.1, пр.1 вр. чл.422, ал.1, т.3 НПК и е образувано по искане на окръжен прокурор при Окръжна прокуратура – Русе за възобновяване на НОХД№1415/2025 година по описа на Районен съд – Русе, като по този начин се отмени постановеното Определение №434/21.11.2025 год. по горецитираното дело, с което е било одобрено споразумение за прекратяване на наказателното производство по делото, а Д. И. П. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.325, ал.3 вр. ал.1 НК. Мотивите към процесното искане на окръжния прокурор са свързани с това, че към момента на извършване на деянието по цитираното дело осъденият П. е бил правоспособен водач на МПС, а не както е било известно по делото, че е точно обратното. Това, според искането, е ново обстоятелство и не е било известно на Районен съд – Русе, тъй като е установено едва впоследствие във връзка с привеждане в изпълнение на наказанието. Последното от своя страна, според мотивите на окръжния прокурор, е рефлектирало и върху незаконосъобразното неналагане на кумулативно предвиденото наказание по чл.325, ал.3 вр. ал.1 НК – „лишаване от право да управлява МПС“, което е било видно и от приложението на чл.54, ал.1 НК, а не чл.55, ал.3 НК. В съдебно заседание представителят на ВКП предлага искането да бъде уважено, като мотивите му подкрепят изложеното в искането на окръжния прокурор. Осъденият Д. П. не се явява, а неговият процесуален представител адв.М. моли искането да бъде оставено без уважение, тъй като посоченото от прокуратурата не е новооткрито обстоятелство, а общодостъпно такова. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основания за възобновяване, намери следното: Искането за възобновяване на наказателното дело е направено в законния шестмесечен срок от процесуално легитимирана страна по отношение на акт, подлежащ на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК. То е процесуално допустимо, но неоснователно по следните съображения: Настоящият състав на ВКС намира за неоснователни доводите, поддържани в извънредната процедура по реда на Глава тридесет и трета от НПК. Решаващ за изхода на делото е правният въпрос относно обхвата и съдържанието на понятието „разследване“, визирано в чл.422, ал.1, т.3 НПК. Установеното по делото обстоятелство, че към момента на постановяване на съдебния акт осъденият Д. И. П. е притежавал валидна правоспособност за управление на моторно превозно средство, не е релевантно за целите на възобновяването, тъй като същото не е разкрито чрез „разследване“ по смисъла на закона. Видно от приложените материали и самото искане, с което е сезиран съдът, данните са получени в резултат на служебна кореспонденция в хода на изпълнителното производство. Действията по привеждане на влезлите в сила съдебни актове в изпълнение, регламентирани в чл.416 НПК, по своето правно естество не представляват разследване. Съгласно императивната норма на чл.37, ал.1 от Указ №883/74 год. за прилагане на Закона за нормативните актове, легалните термини в рамките на един нормативен акт следва да се тълкуват и прилагат в един и същ смисъл. Ето защо, понятието „разследване“ по чл.422, ал.1, т.3 НПК е тъждествено с процесуалната дейност, уредена в Глава седемнадесета от НПК. Дори при възприемане на по-широко, благоприятно за държавното обвинение тълкуване – изведено от фундаменталните принципи на непосредственост и разкриване на обективната истина(чл.13 и чл.14 НПК) – под „разследване“ следва да се разбира единствено съвкупността от процесуално-следствените действия по образуване на наказателното производство, събиране и проверка на доказателствена материя в досъдебната и съдебната фаза, насочени към изясняване на авторството на деянието и вината. В този обхват могат да попаднат и проверките по чл.145, ал.1, т.3 ЗСВ, доколкото техния предмет е установяване на престъпно обстоятелство. Напротив, в производството по изпълнение на наказанието не се осъществява доказателствена дейност по смисъла на процесуалния закон, не се прилагат способи за доказване и не се изясняват обстоятелства, относими към наказателната отговорност. Обменът на информация между Прокуратурата и органите на МВР относно изпълнението на влязъл в сила съдебен акт представлява чисто административна дейност, която не притежава белезите на наказателно-процесуално разследване. Принципът на правната сигурност и стабилността на влезлите в сила актове изисква стриктно спазване на законовите предпоставки за тяхната ревизия. Извънредният способ за възобновяване не може да бъде задействан при липса на проведено разследване, което по несъмнен начин да е разкрило нови, неизвестни на съда факти. В светлината на гореизложените съображения, Върховният касационен съд намира, че стабилността на влязлото в сила съдебно решение(Res judicata) е основополагащ стожер на правовата държава. Неговото разклащане чрез извънредни способи е допустимо единствено при стриктно спазване на законоустановения стандарт за „новооткрити обстоятелства“, дефиниран в чл.422, ал.1, т.3 НПК. В случая централният правен аргумент се корени в разграничението между административната акцесорност на изпълнителното производство и същинското процесуално разследване. Информационният обмен между институциите в хода на привеждане на съдебния акт в изпълнение не притежава белезите на cognition(познавателен процес) относно вината или съставомерността на деянието. Този обмен е насочен към реализация на държавната наказателна претенция, а не към ревизия на обективната истина. Следователно, при липсата на проведено разследване в неговия тесен или широк смисъл, искането за възобновяване се явява неоснователно. Прилагането на извънредния способ извън тези рамки би съставлявало недопустимо заобикаляне на закона(in fraudem legis) и би накърнило принципа на правната сигурност. В наказателния процес законът трябва да се прилага така, както е написан(Lex ita scripta est), като се изключва разширителното тълкуване на основанията за отмяна на влезли в сила съдебни актове, почиващо на факти, извлечени извън надлежния доказателствен ред. На следващо място, макар при служебната проверка на искането и след анализ на доводите, настоящият състав да констатира наличието на порок, субсумиращ се под хипотезата на чл.422, ал.1 ,т.5 НПК – а именно нарушение на материалния закон – същият е процесуално възпрепятстван да се произнесе по същество. Принципът на законност и стремежът към постановяване на материално справедлив акт не могат да дерогират императивните норми, регулиращи активната процесуална легитимация в производството по възобновяване на наказателни дела. Извънредният характер на този способ за контрол върху влезли в сила съдебни актове изисква стриктно придържане към законоустановените процесуални рамки, които са гаранция за стабилността на правния ред и силата на присъдено нещо. В конкретния казус, легитимацията за иницииране на производството по чл.422, ал.1, т.5 НПК е предоставена по силата на чл.420, ал.1 НПК изключително на Главния прокурор. Институционалната компетентност на Окръжния прокурор е ограничена до хипотезите по т.3 на същата алинея, при стриктно спазване на изискването за липса на предходна касационна проверка. Констатираното от съда несъответствие между соченото в искането основание(т.3) и действителното правно положение(т.5) не може да бъде санирано чрез служебно „преквалифициране“ на искането от страна на ВКС. Подобен подход би представлявал недопустимо изземване на функции и подмяна на волята на субекта, оправомощен от закона да сезира съда. Тъй като настоящият състав не е редовно сезиран от надлежния орган, разписан в разпоредбата на чл.420, ал.1 НПК, евентуално произнасяне по съществото на материалноправното нарушение би било нищожно и в разрез с фундаменталните начала на процеса. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение,